Отново резба
на Шипка 6
След 7-годишно прекъсване, на „Шипка 6” бе показана годишната изложба на секция „Резба“. Това не означава, че през тази пауза резбарите са бездействали. Напротив, изложби на секцията са показвани, но в по-малки галерии в столицата и най-вече във Велико Търново – до известна степен с надеждата, че по-близкото общение с Теологическия факултет на университета ще спомогне за сближаване на художници и духовници (сред резбарите са все още живи илюзиите, че българската православна църква ще поиска новите й храмове да бъдат строени и украсявани по мярката на ХХI век! Очевидно, няма да стане толкова скоро). Съблазнително е обаче – след дългото отсъствие от голяма софийска „сцена“, да бъдат откроени акцентите в сегашното представяне, които биха показали къде днес бие пулсът на съвременните резбари.
Инициативата за тази секционна изложба е дело най-вече на младите художници резбари (можем да похвалим Боян Александров за положените кураторски усилия). Една нова творческа генерация идва на дневен ред. Жалко е, че от салона отсъстваха лични имена от все още активното средно поколение (изключение правят сравнително по-младите негови представители, като Роберт Цанев и Йова Бончева, Илия Кралев, Димитър Гоцак, Йордан Йорданов). В замяна на това, в изложбата участват някои от най-ранните възпитаници на проф. Асен Василев – Ангел Стефанов, Димитър Беров, Иван Бубев, Рангел Стоилов. И се представят достойно, без да се боят от конкуренцията на младите. С това не само свидетелстват за принадлежността си към резбарската гилдия, но поддържат и идеята, че в резбарските среди приемствеността все още има значение.
В изложбата са застъпени – макар в неравностойни пропорции, четирите големи посоки, които винаги са определяли резбарското изкуство – търсена връзка с църквата, ориентация към светска обществена среда, внимание към частния поръчител, собствено художествени търсения. Именно в техните граници търся най-съществените промени с убеждението, че са вече очертани.
Първата посокае представена с фототабла (тъй като резбите са реално „задомени“ на други места) – иконостас на И. Бубев и Г. Генчев, проскинитарий и подиконни табли на В. Копецки, подиконни табли на Р. Стоилов, релефни икони и миниатюри на М. Механджийска, Г. Наков, В. Иванов. Те напомнят не само за славната връзка на резбата с православния храм, но показват, че макар възстановявана бавно и с компромиси, тази връзка днес продължава да има значение за резбарите.
Втората посока е представена (отново във фотографии) с няколко по-едри работи – резултат най-вече от пленери, които също не я изчерпват, още повече че някои от тях са от престижни международни пленери (Л. Поборникова, Б. Александров, Н. Цветанов, Хр. Кирилов, Н. Мартинов, М. Златанов, В. Георгиев). Оказвайки – още от края на 1980-те години – несъмнено влияние върху „излизането“ на резбата извън Салона, възобновената днес „пленерна“ енергия стимулира не само резбарите, но и градските управи, които вече по-охотно допускат дървопластика в открити и зелени обществени пространства (с което косвено спомагат и за затвърждаване на големите й формати).
Третата посока е само маркирана с резбената реплика на В. Копецки от пазарджишката „Св. Богородица“ за Германия. Може би трите пластики на Ст. Ненов и няколкото функционални работи (шкаф, ракла, съд - на Ил. Захариева, Н. Божков, Ил. Кралев) също имат частен адрес. Отношенията на резбарите с частни поръчители са странни – за тях най-често се мълчи, макар мнозина да живеят от поръчки за обзавеждане. Изглежда съобразяването с нечии изисквания прави резбарската намеса да изглежда компромисна в собствените очи (а и мълчанието пази този скрит „пазар“ от конкуренция). Симптоматична е обаче липсата на български колекции, меценати, колекционери на резба (за разлика от живописта и керамиката), а с интерес от европейски колекционери, могат да се похвалят малцина (като Ангел Стефанов). Очевидно, извън архитектурно-оформителската функция, където е в силата си, резбата все още не е постигнала същинско преобразяване в самостойна пластика, не е довършила пътя си до пълнокръвния еквивалент на скулптурата.
Четвъртата посока – на собствено художествените търсения, е очертана най-ясно – тя осмисля ежегодните „прегледи“ в СБХ и поддържа интереса към резбата. Сведох я до няколко констатации с отношение към жанровете, съдържанието, технико-технологичната страна и социалното битие на резбата.
В изложбата са широко застъпени стенните форми и триизмерните свободно стоящи пластики (мебели и съдове почти липсват), но жанровото им назоваване не дава представа за модификациите им. Стенните форми например се изявяват в нюансираните поджанрове на паното и двуизмерния релеф, които от своя страна образуват нови формоопределящи разслоявания – комбинаторен релеф (И. Владимиров, Р. Димитров), графично пано (Ст. Стелиянов), плитък релеф (Й. Бончева), дълбок релеф (Хр. Кирилов); а двуизмерните пластики пък са „запазена марка“ на С. Драганов. Любопитни жанрови подварианти предлагат и свободно стоящите пластики – статични (Роберт Цанев, Д. Мирчев, Й. Йорданов), кинетични (В. Мирчев, Б. Александров, Г. Великов), архитектонични (Я. Танев, Д. Гоцак, Д. Митев), преходно-пространствени (В. Митев, К. Бурова) и ажурни структури (Ал. Василев).
Набелязаните жанрови експерименти са от значение, защото са сред най-сигурните измерители на настъпващи промени. Жанровото неспокойствие беше знаков белег за осъвременяване на резбата през втората половина на 1960-те години (което последвалата „паномания“ успя да усмири). През 1990-те жанровата динамика остави встрани орнамента и неофолклора, като изтласка резбата до големите формати, декоративната скулптура и абстракцията (най-напред в пленерите, по-късно – и в градска среда). Наченатото днес жанрово раздвижване вещае многостранно преосмисляне на резбата в палитрата на функционирането, пространствените отношения, социалните валенции и формоизграждането й.
Съдържателната проблематика на работите трудно може да се детайлира при липсата на обединяваща идея, но без преувеличение може да се твърди, че спектърът й е радващо широк. Резбата успява да се дистанцира от обичайните скулптурни похвати и изобразителни наративи (спорът за границата между тях е още от 1930-те години), като опазва своята специфика, макар това да поставя резбарите пред изпитания. Въпреки отделни не изгубили значението си отгласи от традиционни образи и теми (свързани с иконните трактовки и примитива), актуалните идеи в резбата са свързани с по-частично или по-плътно пропиване в съвременна проблематика и тематика. Но те често са „пропускани“ през призмата на отработената резбена специфика и почти всеки път интерпретацията им зависи от предварително предпочитана пластическа форма.
В този смисъл, добре очертана е групата от самоизчерпващи се чрез формата си декоративни творби – „Диалог“ 1 и 2 на Роберт Цанев, „Форма“ 1 на Димитър Гоцак, „Ъгъл от 37 градуса“ на Явор Танев, „Премеждие“ 1 и 2 на Илия Владимиров, „Завъртане“ на Сава Драганов, „Фокусиране“ на Мартин Георгиев. Качеството си те постигат в свободния полет на въображението, балансиращо между артистичния усет и овладяната изразност на материала.
Сред най-интересните от съдържателно гледище работи се откроява група с необичайни, условно изобразителни, игрови или асоциативни решения – със заглавия-кодове или със скрит строго интимен смисъл. Изразявайки по-обща или философска идея, някои от авторите им тръгват от сложни технически похвати („Точка на завръщане“ на Даниел Мирчев, „Време“ и „Ново начало“ на Йордан Йорданов, „Между небето и земята“ на Тихомир Величков). Други резбари „обличат“ своите субективни преживявания в пластични форми („Честно, направи го“ и „Да свириш блус“ на Хр. Кирилов, „Пейзаж“, „Порив“ и „Утро“ на Йова Бончева, „Кейк“ на Мариана Манева). Не липсват и приблизително или напълно неразгадаеми тематични опуси („Въз/вишение“ на Георги Великов, „Крило на гарван“ на Димитър Митев, „Чи“ на Деница Дакова), което не ги лишава от емоционално излъчване. Тази група творби препраща и към използвани през последните години в много още видове изкуства игрословици, иносказания и прочее литературни похвати.
Сред изложбените акценти са и работи с подчертано изобразително начало, чиито интерпретации отвеждат в различни посоки. Една от тях – към декоративното – е очертана от Ангел Стефанов в искрящата иконна условност на „Свети Георги“, „Българска мадона“ и „Благовещение“. Убедителни са и пластическите обобщения в монолитния „Жокер“ на Даниел Мирчев, висящата „прилепска“ пластика – бюст на Катерина Бурова и бруталното „Хищно пиле“ на Димитър Беров – при тях темата е мотив за извеждане на определена форма. В тази посока е и иносказателното „Време за сеитба“ на Боян Александров.
Съвършено различна – до натурализъм, е образната трактовка, предпочетена от Цветан Николов в скулптурите „Африканче“ и „Варанаси“, макар че като контрапункт те са добър акцент в изложбата. А работите на Теодор Дуков „Единение“, „Момиче с чаша“ и „Момиче с перлена огърлица“, които също държат връзка със скулптурата, представят любопитен авторски „патент“ – пластичен шарж с елементи на гротеска, който също оголва проблема за резбената специфика, но не му пречи успешно да играе провокативната си роля.
Ще спомена накрая няколко произведения, които като че ли най-ярко носят в себе си промяната – „Мани, майтап“ на Александър Василев, двусъставната пластика „Вяра“ на Валентин Митев, „Шушкъ“ 1 и „Шушкъ“ 2 на Владимир Мирчев, „Покажи ми, агънце“ на Стелиян Стелиянов. Макар метафорично усложнени, при тях тихата резбарска „революция“ е в ход, осъществявана интуитивно, осмислено и успоредно – по различни линии и с различни средства. Нито едно от тези произведения не е декоративно в смисъла на търсена стилизация, макар декоративното да е сред качествата им; въпреки че в известен смисъл могат да се интерпретират като скулптури, те не заимстват от скулптурата изразните си средства, а се облягат на общи естетически принципи; не могат да се свържат пряко с резбарските традиции, макар някои от подходите да произтичат от резбени техники или съдържат елементи от тях; никое от тях не е пряко приобщено и към популярни днес художествени концепции, макар съвременното им звучене да е несъмнено. И най-важното – изглежда никое от тях не е било предзададено отвън, а са родени според неписаните правила на някакви собствени артистични „волни програми“. При това, началният импулс, замисълът им (сериозен, шеговит, обединяващо-игрови или напълно имагинерен) е проведен едновременно на всички нива на осъществяване – през идейната представа, стилово-пластическите връзки, пространствените отношения, техническите средства и конкретното „правене“ – до степен да ги направи неотделими.
Като че ли в момента вътрешните основания за самоопределяне на резбата произтичат най-вече от връзката й със средствата и начина на „правенето“ й. Почти отхвърлила орнамента – олицетворение на извечната й непреходност, резбата все още пази специфичната техника за „рязане“ на дървото като символ на своята обособеност (съвременните усъвършенствани машинки и уреди не опровергаха изключителността на длетото, а просто го допълниха). Резбата днес – каквато я виждаме в тази изложба, е поле на експерименти, където трактовката на пластични мотиви е пределно условна, а вниманието е концентрирано най-вече върху техническото овеществяване – усвояват се нови и се изменят познати техники (многопластово наслояване, видове растери, струговане и моделиране, акварелно и акрилно оцветяване, разработка на подвижни стави и сглобки; използвани многосъставни модули, апликиране, рисуване, гравиране и т.н.). По-слабо изразено е търсенето на нови материали и усвояването им за художествени съпоставки с дървото (в изложбата виждаме само беглото поставяне на този проблем в комбинирането на дърво с метал и пластмаса, със стоманена тел и със светлина).
Съществуват обаче и други аспекти на „правенето“, които имат колкото косвено, толкова и пряко отношение към повишаването на художествената изразност и които чакат своето разработване – внимание към малката и миниатюрната форма (извън църковната), филигранната разработка на детайла (в името на възприемане от близка дистанция) и т.н. Нещо повече – макар вече да е намерила модуса на убедителните си изложбени манифестации, на резбата все още й убягват други полета – същинският камерен формат, още по-силно авторско присъствие (без оглед на среда или поръчка), пластическа и съдържателна самодостатъчност. А те определено имат значение за формирането на интерес от колекционери и на желанието за лично или домашно притежание от ценители на изкуството.