Архитектурните конкурси -
теория и реалност
Сили Янсен е висока руса жена на средна възраст със силен и отсечен глас: Архитектурата постоянно има нужда от оригинални решения за трудни проблеми. А ние хабим умствения капацитет на архитектите, като не правим достатъчно много и разнообразни конкурси. Действието се развива в края на септември в Амстердам, по време на международната конференция “Competition Culture in Europe”. Сили Янсен е директор на холандската организация “Architectuur Lokaal”, която от 1993 година работи за подобряване на конкурсните практики отначало в страната си, а после в целия Европейски съюз, и е съорганизатор на въпросната конференция.
Конференцията е обобщение на деветмесечен изследователски проект, който включва експерти в сферата на обществените поръчки, архитектурни критици и журналисти от 17 европейски държави. А книгата[1], съпътстваща конференцията, предлага информация за конкурсната ситуация във всяка отделна държава между 2013 и 2016 - подробни анализи и сравнителни информационни карти, показващи брой организирани конкурси на година, награден фонд, процент на реализации, брой на англоезичните задания, съотношение обществени спрямо частни конкурси и т.н. България също е представена в изследването, вероятно за пръв път в новата си история. Това в този случай е напълно нормално, тъй като архитектурните конкурси са обект на научни изследвания от относително скоро[2].
Защо са важни архитектурните конкурси
Първо ще започна с малко история.
Банална истина е, че конкурсите са най-добрият и най-прозрачният начин, измислен досега, да се харчат обществени (а и частни) пари за архитектура. Отделно архитектурните конкурси са ключови за развитието на архитектурната мисъл изобщо, едно тяхно качество, което често остава пренебрегнато.
Духът на конкуренцията (Sancta Æmulatio) е зает от йезуитските училища и приложен във френското архитектурно образование още през XVIII век, когато в Архитектурната академия (Académie d’architecture) и в Академията за изящни изкуства (École des Beaux Arts) имало ежегодни студентски конкурси. После методът е копиран от университети в цяла Европа и в Съединените щати и накрая навлиза в архитектурната практика.
Архитектурният конкурс, такъв, какъвто го познаваме днес, датира от XIX век. Тогава архитектите започват да се организират в камари и съюзи, които да защитават интересите на своите членове. Една от първите задачи на тези съюзи е да определят правилата, по които се провеждат архитектурните конкурси. Ако това звучи като регулация и гилдийност, да, точно това е. Но ситуацията е малко променена и до днес[3].
Освен това, пак в началото на XIX век бързо индустриализиращите се европейски общества се сблъскват с нови строителни проблеми и осъзнават необходимостта от нестандартни архитектурни решения. Архитектурният конкурс пасва отлично на техническия прогрес. В предговора към книгата “Architectural Competitions - Histories and Practice” шведските изследователи Йонас Андерсон, Герд Зетерстен и Магнус Рьон отбелязват: Архитектурният конкурс създава насочено към бъдещето знание чрез дизайнерски проекти (...) Много важно е да се подчертае, че предложенията в един конкурс съдържат различни възможни решения за един и същ дизайнерски проблем. Няма един верен отговор, няма единствено решение, а потенциално много алтернативни добри решения на определена конкурсна задача.
В тази връзка стигаме до още една банална истина. Качеството на съвременната архитектура (и българската в това число) е пряко свързано с качеството на конкурсното начало. Конкурсите трябва да са ясни, популярни и привлекателни. Трябва да привличат будни умове, които да инвестират идеите си в тях. Трябва да решават конкретни проблеми. Трябва да са реални и реализируеми. Трябва да се журират от авторитетно жури прозрачно и безпристрастно. Трябва да завършват с безапелационен победител. Победилият проект трябва да се построи.
Дотук добре. По горните постановки на конференцията в Амстердам нямаше експерт, който да не се съгласи. Но проблеми с архитектурните конкурси в момента има и, оказа се, те са също толкова споделени, колкото споделена е територията на Европейския съюз, която всички все още дружно обитаваме.
Проблемите
До края на 1980-те архитектурните конкурси се правят по логиката на свободната пазарна икономика, която определя правилата и в строителния сектор. Ако искаш - правиш конкурс. Ако не - никой не може да те задължи. През 1990-те обаче Европейският парламент и Съветът на Европа приемат първите официални директиви (2004/18/EC), регулиращи конкурсните практики. Впоследствие тези директиви са включени в местното законодателство на всяка страна членка. Така всъщност ЕС се опитва да наложи официално и да контролира развитието на конкуренцията в границите на съюза. Ето защо, след 1994 г. конкурсите получават ново значение. Те са едновременно:
А. средство за получаване на добро дизайнерско решение на определен проблем, но и
Б. формален инструмент за възлагане на поръчки за архитектура в обществения сектор.
Идеята е, че публичната архитектура трябва да бъде резултат от честно състезание. Иначе не е редно да се харчат обществените пари. Тази идея сама по себе си е добра. Но дяволът, както винаги, се крие в детайлите.
ЗОП
В момента архитектурните конкурси във всички европейски държави се подчиняват на европейското законодателство за обществените поръчки. В България основният закон е Законът за обществените поръчки (ЗОП), който обаче е нормативна база за организиране не само на архитектурни конкурси за идеи, но и, примерно, на поръчки за почистващи услуги, доставка на офисни консумативи за държавни и общински фирми, ремонт на улици и прочее дейности. И, съответно, като всеки съвременен закон, уж брани със зъби и нокти конкуренцията, но едновременно с това е пълен с куп административни пречки, изисквания за начин на предаване, за език, множество декларации и документи, които трябва да се попълнят и предадат на български и на хартия и т.н. — все неща, които няма как да привлекат нормални, небюрократизирани архитекти[4].
Оказва се обаче, че такава е ситуацията не само в България, но и, колкото и абсурдно да звучи, дори в държави, в които законово наложената конкуренция отначало е проработила. При това, толкова успешно, че е предизвикала ответна местна реакция на протекционизъм. Няколко примера:
Случаят “Норвегия”
През последните десетилетия архитектурните конкурси в Норвегия са основен инструмент за проектиране на най-важните културни, религиозни и политически сгради в страната. На конкурсите се гледа като на демократичния начин, по който да се осигури висококачествен дизайн. Те са средство за прозрачност, публичност и отворена врата за достъп до голямата архитектура на млади и никому неизвестни архитектурни бюра (историята с успеха на студио Snøhetta е само един от най-известните примери[5]).
Какво се променя в последните години обаче?
Свободният конкурсен пазар в Норвегия и множеството отворени конкурси там, както и все по-глобализираната архитектурна среда, водят до все повече международни участници в норвежките конкурси. Оказва се, че през последните години най-важните конкурси в страната се печелят от чужденци - основно датски архитекти, но също и от други европейски държави, особено от Испания. В резултат, започват да се полагат умишлени усилия за ограничаване “отвореността” на норвежките конкурси по всякакви начини - налага се норвежкият като официален конкурсен език (без английска версия на документацията), въвеждат се по-високи изисквания за опит и предварителна квалификация на участниците и т.н.
Днес подобни тенденции има в Чехословакия (където повечето конкурси са на чешки и само около 2% от участниците са чужденци), в Холандия (където голяма част от конкурсите са също на холандски, а възложителите умишлено отказват да организират конкурси само на английски), във Великобритания (където отворените конкурси са само 12% от всички обществени поръчки за архитектурен дизайн) и т.н.
Тази история не е шокираща за нашата държава, където скандалните ограничения на процедурите по ЗОП бяха масови (и до голяма степен продължават да доминират). По-скоро показва притеснителни тенденции в целия Европейски съюз, които противоречат на самата му същност. Протекционизмът, въвеждан все по-масово от държавите от “Първия свят” по отношение на архитектурните конкурси (и не само), със сигурност не е проявление на свободния европейски пазар.
Случаят “Гугенхайм Хелзинки”
Конкурсът за нов музей “Гугенхайм” в Хелзинки беше обявен през 2014 и се превърна в най-големия архитектурен конкурс, организиран досега, с 1715 участници от цял свят. Това е разбираемо предвид култовия статус на музея “Гугенхайм” в Билбао (1997) като първата “сграда-икона” на нашето време. Конкурсът беше отворен, анонимен, безплатен и събра огромно медийно внимание, а победители станаха младото и неизвестно парижко студио “Moreau Kusunoki”. Но през 2016 Общинският съвет на Хелзинки отказа съфинансиране на Фондация “Соломон Р. Гугенхайм”, в резултат на което тя замрази проекта и конкурсът беше отменен.
Разбира се, ние трябва да позволим на конкурсите да бъдат и неуспешни. Но в случая международната критика засягаше не толкова финала на начинанието, колкото неговата масовост. Архитекти започнаха да изчисляват колко човекочаса труд са хвърлени в този конкурс при толкова участници, колко милиарда е загубила световната икономика от ангажираността на толкова архитекти в един само проект, който не може да има повече от един победител, и т.н.
Случаят “Гугенхайм Хелзинки” катализира нови цели в развитието на конкурсната култура. Няма нужда един конкурс да събира хиляди участници, по-прагматично е хиляди участници да участват в стотици конкурси, също толкова честно и отворено организирани. Така повече от тях ще получат достъп до реални поръчки, а повече места с проблеми и важни сгради би следвало да получат своето добро архитектурно решение.
Как стои България на фона на европейската конкурсна култура?
Изненадващият отговор е, че стои добре. Европейският регрес се среща с нашия роден тромав прогрес и, в крайна сметка, всички сме на едно, в момента незавидно, ниво. Нашите конкурси все още са по-скоро протекционистки, отколкото прекалено отворени (вж. случая “Норвегия”), а един конкурс за една нова библиотека (във Варна) успя да привлече най-много участници в новата ни история, да разбуни най-много духове и да остане тема за разговор с години (вж. случая “Гугенхайм Хелзинки”).
Всички ние, които работим за налагане на добрите конкурсни практики тук, все още градим доверието към най-леката им форма, а именно отворения, анонимен, свободен, безплатен конкурс, който не дискриминира никого и дава шанс и на младите архитекти, както и на такива без опит и реализации в съответния тип сграда. Но това е само първата стъпка.
Трябва да сме наясно, че “нормалните” архитектурни конкурси у нас в момента се организират в постоянна борба със съществуващата законова рамка (Закона за обществените поръчки и неговите подзаконови наредби), опитвайки се всячески да преодолеят нейните несъвършенства и ограничения.
Именно в ЗОП и правилника му са регламентирани:
- показателят Проектна стойност на строежа - подходящ за търгове за оферти, но неадекватен за конкурси за идейни проекти;
- точковата система на оценяване - привидно обективна, но напълно неподходяща за оценяване на архитектурни проекти;
- попълването на един куп трудни за разбиране от участниците документи - особено 20-страничния ЕЕДОП (Единен европейски документ за обществени поръчки). В интерес на всеки възложител е времето, което участниците прекарват в попълване на неразбираеми документи, да бъде вложено в по-завършен проект, например;
- невъзможността за електронно предаване на проекти, освен в “единна национална електронна уеб базирана платформа”, каквато в България все още няма. Това е сериозна спънка за организиране на международни конкурси. И така нататък.
Да се говори и пише за архитектурни конкурси е важно. Трябва да се прави често и редовно. Колкото често и редовно е хубаво да се организират същите тези архитектурни конкурси за всички ключови места и сгради около нас. Конкурсна култура се гради бавно, пътят е неравен, а постсоциалистическа България е само в началото му.
За финал
В началото на октомври, пак в Амстердам, недалеч от преустроения в културна институция склад, където се проведе конференцията за конкурсите, Рение де Грааф, партньор в холандското суперстудио Оffice of Metropolitan Architecture (OМА) и директор на неговия тинк-танк АМО, представи първата си книга. Книгата се нарича просто “Четири стени и един покрив” (Four Walls and a Roof) и разказва за сложната природа на една проста професия. На представянето Рение де Грааф каза: За да постигнат нещо, каквото и да е, архитектите трябва да служат на силите, които се опитват да критикуват, намирайки се така в един вечен конфликт на интереси.
Архитектурните конкурси, тяхната организация и реализация са именно това. Опит архитектурата да критикува властта, като работи с нея. Да работиш с властта е трудно, рисково и вредно за здравето и добрия сън. Целта обаче (един по-добър свят, разбира се) е прекалено благородна, за да се откажем. Архитектурата има силата да променя средата около нас за твърде дълго време. Затова трябва да бъдем винаги внимателни и никога безотговорни.
Анета Василева
Анета Василева е архитект, архитектурен критик и публицист и част от архитектурна група WhATA. Тя е доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век.
WhATAssociation (WhATA) са независима архитектурна група, която се занимава с архитектурна публицистика и критика и от години работи за подобряване на съвременните конкурсни практики в България – чрез статии, лекции и презентации, участия в международни изследователски проекти и конференции, организиране и журиране на конкурси. WhATA стоят зад конкурса за преустройство на бившата “Топлоцентрала” на НДК в Център за изкуство и култура (2017), зад международните конкурси за Нова библиотека във Варна (2015) и за реконструкция на Площад Централен в Пловдив (2014). В момента те подготвят двуетапен международен конкурс за нов градски център на Велико Търново.
[1] Competition Culture in Europe 2013 - 2016. 2017. Amsterdam: Architectuur Lokaal. Editors: Cilly Jansen; Indira van 't Klooster; Margot de Jager; Bram Talman. В публикацията участват, освен авторът на този текст като анализатор за България, и (в азбучен ред): Anne Isopp (Austria), Bram Talman (the Netherlands), Elsa Turkusic (Bosnia and Herzegovina), Emmett Scanlon (Ireland), Florian Heilmeyer (Germany), Hubert Trammer (Poland), Ieva Zibarte (Latvia), Joakim Skaaja (Norway), Osamu Okamura (Czech Republic), Petros Phokaides (Greece/ Cyprus), Ruta Leitanaite (Lithuania), Saimir Kristo (Albania), Sylvain Tegroeg (France), Tarja Nurmi (Finland), Vjollca Limani-Xhemaj (Kosovo), Walter Menteth (United Kingdom), Zaira Magliozzi (Italy)
[2] Първите докторски дисертации, писани на тема архитектурни конкурси, са защитени през 1990-те в университети в Швеция и Норвегия. Към момента в света има не повече от 15 докторски дисертации на тази тема, основно в Европа и Канада.
[3] Творческите съюзи продължават да са силна страна при определяне на конкурсните правила в редица европейски държави, особено на Скандинавския полуостров. В бившия Източен блок нещата стоят малко по-различно и защото съюзите са загубили авторитета си поради наследената обремененост с предишната политическа система (общоприето мнение е, че “творческите съюзи са социалистически креатури”), и поради тяхната неохотна и бавна промяна в условията на нецентрализирани икономика и култура (“ние сме експертите, защо никой не ни слуша”).
[4] Статията “ЗащодържаватанеможедаползваAuxionize” на Божидар Божанов, например, публикувана на 23 юни 2017 във вестник “Капитал”, обяснява много добре защо обществени поръчки в България не могат да се правят на външни електронни платформи. Оттук става ясно и защо засега не може да има архитектурни конкурси по ЗОП с изцяло електронно предаване на проекти.
[5] Snøhetta са създадени от 8 млади архитекти през 1987 г. и само 2 години по-късно печелят конкурса за новата Александрийска библиотека в Египет. Конкурсът привлича рекордните 1700 участници от цял свят, а сградата е завършена 13 години по-късно, през 2002. През 1999 Snøhetta печелят конкурса за новата Национална опера в Осло (завършена през 2007). Днес те са сигурно най-популярното норвежко архитектурно студио и категорична архитектурна суперзвезда.