Романът и Канети
Приключи тазгодишното издание на конкурса Канети, вече седмо поред, и неговите седем (миналия път бяха шест, дали следващия да чакаме осем?) номинации ми дават повод за някои бегли разсъждения върху природата и популярността на романа в българската литература днес. Канети по принцип е заявен широко „за проза“ и самото присъствие на романа в 85% от постъпилите за участие книги изразява добре мястото и популярността на жанра в най-новата ни култура. Разпределението на номинациите: шест романа и един сборник с разкази, всъщност дублира тази тенденция[1]. Като се почна през втората половина на 90-те години, та и до днес, романът твърдо обитава върховете на интереса към литературното четиво. В някакво отношение той е литературата на новия век. Поезията също цъфти обилно, но във вниманието на читателската публика остава доста назад; драмата е в почти-запустение: едно единствено издание предизвика интереса на журито, „Жертви на любовта“ от Елена Алексиева, но пък по чисто технически причини то излизаше от задължителните критерии за участие.
Вторият факт, който трябва да видим, е разноречието на съвременния роман. Ако има нещо общо между шестте номинации, то се крие в това, че нито един от романите не прилича на някой друг сред останалите пет. Разноречието по принцип засяга всички възможни елементи: тематиката, структурата, поетиката, та дори „таргетирането“ на книгите. Последното е ново в българската литература. Писателите най-сетне съзнаха, че вече няма Публика и започнаха да насочват творбите си към конкретни сегменти от нейното неотдавнашно цяло. Иван Станков например пише все така „бавно“, както в първия си роман „Спомени за вода“. „Улици и кораби. Dm“ търси интелигентна и сантиментална публика, която може да съпреживее носталгичното настроение и споменната нагласа на своя автор. Ангел Игов също търси интелигентна донякъде, но не и сантиментална публика. Много интересен е случаят с Момчил Николов. „Последната територия“ по тематика е популярен роман, но чрез поетиката си надхвърля търпението на по-голямата част от „популярната“ публика и може да разчита на някакъв смесен вариант от читателски интереси. Милен Русков вече си има публика и продължава да пише за нея; националната тема по принцип е хит в последните пет-шест години и винаги може да разчита на интерес. Той обаче я свързва с ефекти на постмодерното писане, прави я предизвикателно интелектуална тъкмо в нейната огрубеност и битова снизеност; тази комбинация здраво държи не само тези, които истински го харесват, но и онези, които не биха искали да признаят обратното. Съвсем различен вид постмодернизъм демонстрира Валери Стефанов. Неговите „любовни истории“ заявяват интелигентска препратка към идеята за всеобщо знание („вавилонска библиотека“) и щедро канят на игра с въображението всеки, който иска да бъде знаещ. Вече два пъти ползвам термина постмодерен, което ме кара да призная, че постмодернизмът се случи бавно в българския роман, но затова пък не иска да си тръгне оттам: най-вече заради удоволствието да се пише по този начин, както и заради гарантирания ефект на модерност. Коренно противоположен е подходът на Димана Трънкова, не на последно място защото тя е журналист и човек извън филологията, археолог по образование. „Празната пещера“ е политико-криминална антиутопия, жанр, който очевидно се харесва на младите и започна да трупа скорост в българската литература; той се съчетава добре с любопитството да преоткрием своето „вчера“ днес, с „археологическите“ страсти на българския читател. Ще спомена и Здравка Евтимова. Наистина, нейната номинация се отнася за сборник, но тези „Юлски разкази“ всъщност потвърждават успеха на колоритния еклектичен подход (вече го нарекоха магически реализъм, но той е повече и по-интересен от буквалното повторение на нещо познато), който привлече вниманието с романа „Една и съща река“.
И други обобщения могат да се направят върху резултатите от този конкурс, но тук имам място да спомена само едно, което избрах, защото е специфично за критериите, зададени от Канети: номинираните творби трябва да носят хуманистичния дух на този голям писател от XX век. Хуманизмът, честно казано, е голям препъни-камък за усилията да бъдат избрани модерни творби. Най-лесно е да си кажем, че той е по принцип „в рецесия“, че съвременната литература рядко комбинира оригинална поетика с хуманистични послания. По-важно е да забележим, че хуманизъм е представа от исторически тип и затова се развива непрекъснато. Не можем да очакваме от днешните писатели да бъдат човеколюбиви и загрижени за нуждите на човечеството по начина, по който е бил Канети. А най-трудното предстои: да се дефинират новите пътища, по които ще наречем своите нови писатели хуманисти, ако искаме двайсет и втори век да си спомня изобщо думата хуманизъм.
[1] Ще припомня книгите по азбучен ред на техните автори: „Кротките“ (Ангел Игов), „Любовни истории от Вавилонската библиотека“ (Валери Стефанов), „Празната пещера“ (Димана Трънкова), „Юлски разкази“ (Здравка Евтимова), „Улици и кораби.Dm“ (Иван Станков), „Чамкория“ (Милен Русков), „Последната територия“ (Момчил Николов).