Родината – минало или бъдеще?
Димана Трънкова. „Празната пещера”. Пловдив: Жанет 45, 2017
Има нещо успокоително в това да срещнеш автор, който се развива с разумна и предвидима последователност. Вторият роман на Димана Трънкова следва донякъде сюжетната линия на първия, “Усмивката на кучето”, но в същото време прави сериозна крачка напред, подминавайки неговите постижения в почти всички посоки. “Археологическият трилър” от 2014 година е съзрял в по-трудния и не така видимо популярен жанр на политическата антиутопия. (Впрочем политическите събития, на първо място миграционната вълна и тероризмът в Европа, събудиха интерес към романи, които са описали подобни събития в спекулативен план. Дори сред българските писатели напоследък се забелязва засилване на предпочитанията към романи с антиутопичен характер.) Сюжетът на втората книга е много по-плавен и логично последователен, главните характери (особено Мая) са по-детайлно развити, търсят се правдоподобни психологически акценти въпреки принципния не-реализъм на жанра. Само Джон си остава старият твърдоглав каубой-журналист; характерът му е все така схематичен и би подхождал повече на частен детектив от американска кримка. Най-малко можеше да бъде изчистено кресливото “кво” от опитите му да говори на български.
Безспорно постижение на втория роман е тематиката (политическата антиутопия по принцип е малко позната в българската традиция). Действието е отместено скромно напред – може би с десетина години. Промените са навлезли с троянския кон на демократичните избори: националистичният популизъм е подтикнал хората да повярват в поредното чудо и властта се е концентрирала в новата партия ДМР (Древна и млада Родина). Оттам до тоталитаризма има по-малко от крачка и тя е наречена Еволюцията. Антиутопичната визия на Димана Трънкова е остроумна, находчива и убедителна. Тя събира на едно място черти на познатия ни комунистически свят (значително постижение за авторка, която не е достигнала даже средата на тридесетте си години) с възможности на високите технологии, превърнати в инструменти на тоталитарната власт. Най-доброто в образа на този познат-непознат български свят е психологическата мотивация на героите, които го населяват. Авторката е избягала от лесния път на черно-бялата им характеристика и е успяла да изгради комплексни, разнопланови образи. Ако за момент се абстрахираме от фантазния футуристичен план, ще можем да кажем, че романът постига едно от най-добрите създадени до този момент изображения на нашето общество от комунистическата половина на ХХ век. Неговите партизани например напомнят героите от “Сестри Палавееви”, макар и без находчивата ирония на Алек Попов. Заглавието на романа (“Празната пещера”) очевидно представлява метафора, но някак публицистично прозрачна и лесна. Тя веднага насочва към Платон с известния диалог и към неговата пещера-свят, в която истината не съществува. “Празна” е популистичната илюзия, върху която се крепи новототалитарният свят: “България – най древната населена с хора земя”. Романът съзнателно търси широка популярност и в това има нещо хубаво. Той може би ще накара някакъв брой читатели да се замислят върху “патриотичните” явления, които днес ни се струват комични и безобидни. Неговото прогностично послание има социален характер и заслужава да бъде чуто не само в България; всяка балканска страна може да стане нова Родина (така е назована държавата). “Нашето минало е нашето бъдеще”, това е девизът на новата власт. Но нашето минало не може да бъде нашето бъдеще, защото къде тогава остава смисълът да живеем?