Новият реализъм
Неотдавна СУ „Св. Климент Охридски“ стана домакин на Международна Хумболтова конференция върху новия реализъм - наскоро възникнало, но вече значимо движение в съвременната философия. Конференцията се проведе от 26 до 28 май и в нея участваха както създателите на новия реализъм – проф. Маурицио Ферарис (Торино) и проф. Маркус Габриел (Бон) – така и изтъкнати философи от Германия, Италия, България и други страни. Събитието беше организирано от катедра „История на философията“ с щедрата подкрепа на една от най-големите фондации за наука в света – „Александър фон Хумболт“.
Новият реализъм е съвсем младо движение във философията. То се основава едва преди шест години от Маурицио Ферарис и Маркус Габриел, но вече успя да привлече внимание, като разпали мащабни дебати върху перспективите пред съвременната философия. В тях се включиха големи мислители, като Умберто Еко, Хилари Пътнам и Джон Сърл. Междувременно бяха публикувани над 700 статии, посветени на целите и идеите на движението. Само през последните два месеца новият реализъм беше тема на международни форуми в САЩ, Франция, Германия и Китай. СУ „Св. Климент Охридски“ стана първият университет в Източна Европа, който организира голяма международна конференция върху това движение.
Основна цел на новия реализъм е да развие мощна теоретична алтернатива на постмодернизма и по-общо - на традицията на антиреалистко философстване, която доминира в Европа от края на XVIII век нататък. За да може читателят да разбере по-добре задачите, които решава новият реализъм, както и дискусиите на конференцията, ще обрисуваме накратко тенденциите в развитието на философията през последните столетия.
В продължение на повече от две хилядолетия - от раждането си в античността до втората половина на XVIII век – западната философия е с преобладаващо реалистка насоченост. Фундаменталните въпроси на човешкото съществуване – за тайните на живота и смъртта, корените на доброто и злото, формите и границите на познанието, закономерностите и перспективите на историческото развитие – се разглеждат като най-тясно свързани с въпросите за природата на реалността като цяло – за първооснованията и дълбинните структури на битието. През този период доминира нагласата, че смисълът и най-висшите възможности на живота са неразривно свързани със същността на света, а тя, бидейки напълно обективна и независима спрямо човешкото присъствие, е достъпна за светлината на разумното познание.
Ала още в античността започва да се очертава една решаваща страна на философията, която по-късно през модерността ще се превърне в двигател на нейното развитие. Сред посветилите й се царят дълбоки и постоянни разногласия относно правилните отговори на фундаменталните въпроси: дали има или няма божествено измерение на реалността, дали смъртта е преход към друга форма на живот, дали основите на мирозданието са материални или идеални. Вследствие на това още в древността се появяват и философски течения с антиреалистка насоченост като тези на софистите и скептиците, които акцентират по-скоро върху ограниченията на разума и трудно преодолимите препятствия пред постигане на обективни истини за природата на обективната реалност. Наличието на дълбоки и упорити разногласия по отговорите на фундаменталните въпроси се очертава все по-силно като същностна слабост на традиционната философия, особено в контекста на възхода и триумфа на модерното естествознание. Липсата на съгласие сред философите закономерно се интерпретира като липса на устойчиво движение към истината. Затова от Декарт насетне основна задача на модерните мислители е да разберат защо философията не постига същински прогрес при познанието на природата на реалността. В хода на решаването й – отчасти под влияние на самия Декарт – философите се концентрират все повече върху условията и начините на репрезентиране на нещата и все по-малко върху разработване на оригинални теории за природата на реалността. Нещо повече, започва да доминира убеждението, че философията може да прогресира само ако се въздържа от каквито и да е метафизични спекулации и допускания за реалността като цяло и се ограничава до изследване на условията, формите и границите на (ментално или езиково) представяне на нещата. Така реализмът и метафизиката започват да се обвързват все по-силно с догматизъм. Настъпва епохата – от Хюм и Кант през Ницше до Витгенщайн и постмодернистите – на все по-радикална критика и преодоляване на догматично-метафизичните пластове на традиционното философско мислене. В хода на историческото си разгръщане през последните столетия тази критическа традиция на философстване успя да създаде впечатляващ инструментариум от способи за разкриване и проблематизиране на догматични навици и схеми на концептуализиране на реалността. Ала вътрешната диалектика на развитието й я прави все по-критична към теоретичната философия изобщо. Всяко следващо поколение философи след Декарт е склонно да съзира все още непреодолени догматични предпоставки в мисленето на предходното поколение: според Кант, Декарт все още принадлежи към традицията на догматично философстване, за Ницше Кант все още споделя редица предразсъдъци на метафизиката, Хайдегер разглежда Ницше като последния метафизик, а Дерида открива следи от метафизиката на присъствието при Хайдегер. Тази тенденция на все по-радикална критика на метафизиката закономерно прераства в дълбок скептицизъм относно възможностите на теоретичната философия изобщо – на способността й да играе важна конструктивна роля в големите дебати на съвременността. Тази тенденция характеризира част от аналитичната традиция на философстване (например, Витгенщайн и философията на всекидневния език) и в още по-голяма степен т. нар. континентална философия (най-вече късния Хайдегер и неговите последователи). Самото разделение между аналитична и континентална философия, което характеризира съвременния философски живот, се получава като резултат от различни акценти и подходи в опитите да се осмислят слабостите на философията в контекста на бърз прогрес на науките и технологиите. Докато голяма част от аналитичните философи се стремят да преодолеят недостатъците на традиционните начини на философстване чрез възможно най-стриктно следване на образците на научно мислене, зададени от логиката, математиката и естествознанието, голяма част от континенталните мислители смятат, че подобен подход заплашва да тотализира една форма на рационалност – инструменталната (или изчисляващата) рационалност – за сметка на другите форми на разбиране и осмисляне на света, а това, както показват и катастрофите на XX век, може да има гибелни последици.
И двата начина за преосмисляне на традиционната философия обаче имат своите сериозни слабости. Значителна част от съвременните аналитични философи са склонни да третират философията като слугиня на науката – да следват и обобщават резултатите на физиката, космологията, биологията, невронауката и пр., понеже науката и само науката, според тях, разкрива истински истини за света, живота и самите нас. Проблемът с този подход е, че игнорира или тривиализира въпроса за границите на познанието, в частност на емпиричните теории, и не може да отдаде дължимото на голяма част от постиженията на критическото философстване от Кант до постмодернизма, свързани с дискусията на различни аспекти на когнитивната ни крайност (не случайно Фуко нарича тази традиция „аналитика на крайността“). Мнозина от аналитичните философи днес мислят и пишат така, сякаш никога не са съществували фигури като Кант и Витгенщайн. Голяма част от континенталните философи пък са затънали в безконечни херменевтични или постструктуралистки интерпретации на текстове и напълно са се отказали от изграждането на смели теории за реалността или отделните й сфери, привиждайки едва ли не във всички теоретични конструкции призраците на догматизма и (рационализираното) насилие над другостта. Тези слабости на двата основни лагера в съвременната философия карат по-младите поколения философи да търсят алтернативи. Тъкмо с тази цел се повява и движението на новия реализъм. То се стреми да разкрие нови перспективи пред философското теоретизиране, като инициира дебати върху следните проблеми: 1) дали може да се развие алтернатива на традицията на антиреализъм, която доминира в (континентална) Европа от Кант до постмодернизма, без при това да се пренебрегват нейните критически постижения; 2) дали разделението между континентална и аналитична философия не е вече анахронично и контрапродуктивно.
Тези и производни на тях въпроси бяха дискутирани на конференцията в Софийския университет в края на май. Веднага след откриването на конференцията в Aula Magna, Маурицио Ферарис изнесе доклад върху понятието за постистина и връзката му с наследството на постмодернизма. Самият Ферарис познава отвътре течението на постмодернизма, тъй като е работил с двама от най-значимите му представители – Жак Дерида и Джани Ватимо – и има съвместни публикации с тях. Още съвсем млад обаче, заедно с Умберто Еко, той съзира неговите ограничения. Решаващо при това се оказва разбирането на връзката между постмодернисткия релативизъм и политическия популизъм. Ферарис представи систематична реконструкция на разнообразните философски, антропологически и технологически аспекти на генезиса на понятието за постистина и начините за съпротива срещу политиката на постистина. Тази политика не е инцидентно явление, дължащо се на личните особености и успехи на някои западни политици, а се благоприятства от фундаментални изменения в начина на конституиране на социалната реалност в ерата на интернет и дигиталните технологии. Без разбиране за механизмите на тези изменения, съпротивата срещу политиката на постистина не би била достатъчно ефективна. Ферарис очерта накратко някои принципи на своята концепция за социалната реалност и как те могат да послужат за по-добро разбиране на дълбинните й структури и трансформации в съвременността.
Другият основен доклад на конференцията беше на Маркус Габриел, който е съосновател на движението на новия реализъм заедно с Маурицио Ферарис. Габриел е директор на Международния център по философия в Бон. Преди 7-8 години беше избран за професор по философия едва на 29 години, най-младият в Германия от края на XVIII век, и бързо се утвърди като един от най-брилянтните млади философи в света. Владее десетина чужди езици и е автор на философския бестселър „Защо светът не съществува“, който беше публикуван преди няколко години на немски и вече е преведен на всички по-големи езици. Темата на доклада му беше за отношението между възприятие и реалност, по която има спорове не само в съвременната философия, но и в рамките на новия реализъм. Лекотата, с която направи достъпни за по-широка аудитория сложни философски концепции, и яснотата на тезите и аргументите му впечатлиха силно всички присъстващи. По същество, докладът беше продължение на дискусията с Александър Кънев, основен организатор на конференцията в София, която двамата имаха при изследователския престой на последния преди две години в Бон. Според тази дискусия ключът към разбиране на отношението между възприятие и реалност е в осмислянето на начина, по който възприятията са способни да правят достъпни реални обекти, без да разкриват при това необходими условия за съществуването им.
Докладът на Александър Кънев, професор по съвременна философия в СУ „Св. Климент Охридски“, също беше върху централен въпрос за новия реализъм – за перспективите в разбирането на природата на реалността, които се разкриват от новите реалистки онтологии. Традиционната метафизика и съществена част от съвременната аналитична метафизика се ръководи от (имплицитна) аксиома, според която природата на реалността се състои в йерархична структура от същности, в която най-фундаменталната (по вида си) същност стои в основата на битието като безусловно условие на всичко съществуващо. Историята на метафизиката е до голяма степен история на обяснението на света чрез фундаментални същности: идеята за доброто при Платон, атомите при Демокрит, Бог в религиозните философии, абсолютната идея на Хегел, материята и пр. Новите реалистки онтологии отхвърлят посочената аксиома, без да се отказват от търсенето на пределни основания на битието. Според тях, има фундаментални принципи на съществуване на нещата, но те са такива, че не позволяват наличието на безусловни същности като тези, допускани от традиционната философия и съвременните й наследници. И това разкрива възможността за разгръщане на нови философски визии за фундаменталната структура на реалността.
На конференцията бяха дискутирани и множество централни философски понятия – реалност, истина, субект, пространство и време, контекст и пр. Бяха разгледани и отношенията между новия реализъм и други форми на реализъм в съвременността, като феноменологичен и херменевтичен реализъм. Основни прозрения на онтологията на смисловите полета на Габриел бяха обсъдени в историко-философски контекст и анализирани във връзка с идеи на водещи средновековни и модерни мислители.
Особено положително впечатление направи силното българско участие на конференцията – както от страна на водещи наши философи и хуманитаристи, като Георги Каприев, Стилиян Йотов, Христо Тодоров, Светлана Събева и Васил Видински, така и на по-млади колеги и докторанти. Конференцията в София създаде добри предпоставки за активно участие на български философи и учени в едно ново интелектуално движение в съвременността, чиито идеи се обсъждат и влияят вече в полета извън границите на философията, като архитектура, литература, педагогика, политическа теория, теория на изкуството, социални науки и пр. Амбицията е Софийският университет да стане домакин и на други конференции върху новия реализъм в следващите години. Това обаче ще зависи от подкрепата и на ръководителите на университета, и на Философския факултет.