Трансхуманизъм, юберизация,
колаборативна икономика

  
Люк Фери (р. 1951 г.), завършил философия и политически науки, доктор по политически науки, бивш преподавател по философия и бивш министър на младежта, образованието и науката във Франция, е автор на повече от 30 философско-есеистични труда. В България е преведена само една негова книга, „Да се научим да живеем” (ИК „Колибри”, 2010) – история на философията, предназначена за младите поколения, одобрена като учебно помагало през 2012 г. от българския министър на образованието, младежта и науката. „Трансхуманитарната революция” излиза във Франция през 2014 г. Книгата предстои да излезе на български в издателство „Колибри” през юни, преводът е на Росица Ташева.
 
Четири големи доклада позволиха на трансхуманизма да получи признание на европейско и световно ниво
През последните десет години трансхуманитарното движение получи признание благодарение на четири големи доклада, които го поставиха - първо в Съединените щати, после в Европа - в центъра на етически, политически и научни дебати, така че това мисловно течение стана в истинския смисъл на думата „незаобиколимо”.
В момента, когато пиша тези редове, въпросните текстове лежат пред мен, на бюрото ми. Най-внимателно съм ги чел и препрочитал. Впрочем, и вие можете лесно да ги намерите в мрежата[1]. Още от първите редове се вижда до каква степен подходите към трансхуманитарната революция могат да бъдат различни, дори противоположни, да не кажем крайно враждебни един към друг. Понякога е толкова забавно, че граничи с комичното.
Първият доклад е американски, написан е през 2002 г. и е публикуван през 2003 г. под заглавие „Конвергенцията на технологиите, предназначени да подобрят постиженията на човека: нанотехнологии, биотехнологии, информационни технологии и когнитивистика”, от Михаил С. Роко и Уилям Симс Бейнбридж[2]. Оптимистичен и ентусиазиран, този доклад ще има значителен отзвук. Той препоръчва да се инвестира масово в трансхуманитарния проект – което Гугъл ще побърза да направи, – защото очаква от него най-големи благини. Ако Съединените щати не го осъществят, предупреждава докладът в заключенията си, те ще поемат безумния риск да бъдат изпреварени от по-малко съвестни и не особено демократични страни – Северна Корея, например, дори някоя фундаменталистка теокрация, която би могла да се включи в състезанието с по-малко морални задръжки и така да се възползва от решителни предимства в икономическо и военно отношение.
Скоро се появява втори, по-смекчен доклад, за да постави основите на спора между „биопрогресистите” и „биоконсерваторите”, спор, който оттогава не спира да расте и хубавее: „Отвъд терапията. Биотехнологията и стремежа към щастие” (Beyond Therapy. Biotechnology and the Pursuit of Happiness). Написан през 2005 г. от Американския комитет по биоетика, чиито членове по онова време са назначавани от президента Джордж Буш, с участието и решаващото влияние на двама американски мислители, несъмнено най-враждебно настроените към трансхуманизма, Майкъл Сандел и Франсис Фукуяма (чиито главни аргументи ще анализираме по-нататък), той се противопоставя най-категорично на проекта да се „подобрява” човешкото и препоръчва с енергията на отчаянието медицината и новите технологии, благодарение на които тя напредва с гигантски крачки, да останат в традиционните рамки на терапевтиката, изключвайки всяка „подобряваща” намеса. Докладът подлага на остра критика прометеевския проект да се „произвеждат” „свръхдеца”, „тела без възраст” и „щастливи души” (happy souls) чрез използване на биотехнологиите и генните манипулации. Ще отбележим пътьом – това е от съществено значение, - че авторите на доклада вземат много на сериозно реалността на трансхуманитарния проект. Той съвсем не е оценен като несериозен или утопичен, а като съвършено възможен; и това впрочем обяснява песимистичния тон, който би било трудно да се разбере, ако проектът за подобряването на човека (human enhancement) не се смяташе за осъществим.
Първият доклад на Европейския съюз за трансхуманизма излиза през 2004 година. Въпреки че също е написан на английски под ръководството на комисар Филип Бюскен и носи красноречивото заглавие „Конвергентните технологии. Формиране на бъдещето на европейските общества” (Converging Technologies. Shaping the future of European Societies), той носи белезите на своя континентален произход и следва, както можеше да се очаква, „биоконсервативната” линия, вече очертана от Фукуяма и Сандел. Докладът не само отхвърля идеята, че в световната надпревара е нужно спешно да се възприеме „подобрителната” логика, предложена от трансхуманистите, но и, заставайки открито на традиционните позиции на класическия хуманизъм, защитава идеята, че новите технологии следва да се прилагат за подобряването преди всичко на социалните и политическите условия на живот, а не на биологичните и природните характеристики на човека. В името на равенството като свята ценност, авторите се противопоставят с всички сили на проекта за „генетично подобряване” на човечеството – фатална логика, която, според тях, ще породи непоносими и непреодолими неравенства. И в този доклад, въпреки враждебното отношение към трансхуманитарните тези, или може би точно заради него, те не са представени като безумни или нереалистични. Напротив, авторите бият тревога точно защото ги приемат съвсем на сериозно.
През 2009 година се появява нов европейски доклад, по-нюансиран. Този път той е дело не на Комисията, а на Парламента. И той – което решително говори много за американското превъзходство в тази и в други области – е написан на английски и носи заглавието „Подобряването на човешкото същество” (Human Enhancement). Авторите са предимно германски и холандски учени. Както справедливо отбелязва белгийският философ Жилбер Отоа[3], докладът се доближава, макар и предпазливо и умерено, до първия американски доклад. Без много лирически отклонения и технофилски ентусиазъм, авторите проявяват известна склонност да заличават фундаменталната разлика между лечение и подобрение. Смятайки, че трансхуманизмът вече не може да се пренебрегне, че течението се е утвърдило окончателно и че „опитите да бъде осмяно са за осмиване”, те се опитват, струва ми се, справедливо, най-после да се отдадат на по-проницателен размисъл за очевидно значителните рискове на проекта, но и за неоспоримите предимства, които той обещава и които никой не може да отхвърли с лека ръка. Става дума следователно не всичко да се забранява или да се разрешава, а да се започне да се мисли за границите, да се разсъждава за условията за регулиране, които би следвало да се създадат в международен план. Такъв е духът на този паметен доклад, който ще бъде последван от поредица от мнения и препоръки от страна на различните инстанции на Европейския съюз.
Разбира се, както става ясно от тези доклади, трансхуманитарното движение предизвиква многобройни, понякога яростни полемики. То обединява твърде различни тенденции и личности, от най-сериозни учени и стабилни предприятия до спорни лица като Рей Курцвейл, президент на вече известния Университет на сингуларността – големият център за трансхуманитарни изследвания в Силициевата долина, финансиран от Гугъл.
Като цяло ще видим, че трансхуманистите се делят на два големи лагера: тези, които искат „просто” да подобрят човешкия вид, без да се отказват от неговата човешка същност, а напротив, като я подсилват, и тези, които като Курцвейл пледират в полза на „технопроизводството” на „постчовечество”, на създаването на нов биологичен вид евентуално чрез хибридизация на човека с машини, притежаващи физически способности и изкуствен интелект, безкрайно по-висши от нашите. В първия случай трансхуманизмът охотно става приемник на един „не натуралистичен” хуманизъм (ще видим по-нататък какво точно означава това), хуманизъм, който, от Пико делла Мирандола до Кондорсе, е защитавал тезата за безкрайното усъвършенстване на човешкото същество. Във втория случай скъсването с хуманизма във всичките му форми е окончателно и безвъзвратно.
 
Тревожното мълчание на европейските демокрации, все още незапознати с новите технологии
Докато се говори urbi et orbi[4] за климата, докато въпросът мобилизира държавни глави и правителства на големи медийно-политически форуми, ангажиращи само желаещите да повярват, че има проблем, нашите демокрации остават почти неми по отношение на новите технологии, които коренно ще променят живота ни. Нашите ръководители, но и нашите интелектуалци, парализирани от мисълта за залеза, дори за упадъка на цивилизацията, хипнотизирани от миналото, от границите, от изгубената идентичност или от носталгията по Третата република, са, изглежда, с някои редки изключения, напълно незапознати с новата власт на човека над човека, да не кажем, че са изпаднали в състояние на пълно оглупяване, сякаш повелята, толкова скъпа на големите мислители от Просвещението, sapere aude, „осмели се да знаеш”, вече нищо не означава. А истината е, че в съвременния контекст може би никога досега разбирането на настоящето, на мъртвото вълнение, което бушува под повърхността му, не е било толкова необходимо и спешно, колкото днес. Никога думата регулиране не е била синоним на по-решаващ залог, отколкото в уникалната и несъмнено необратима днешна ситуация.
В случая има две позиции, еднакво незащитими, да не кажем нелепи: от една страна, да искаме всичко да забраним, от друга, всичко да разрешим, да насърчим една фантазия за всемогъщество, едновременно ултралиберална и технофилска, според която всичко, което е научно възможно, трябва да се осъществи. На изкушението всичко да забраним - в името на религиозната или светската сакрализация (и двете нагласи съществуват, както ще видим по-нататък) на някаква неприкосновена и неотменима „човешка природа”, за да убием в зародиш завръщането под нови форми на „евгеничния кошмар”, винаги съдържащ се повече или по-малко в трансхуманизма, на това изкушение ще бъде невъзможно да се поддадем по причини, едновременно толкова силни и толкова очевидни, че никой не би могъл да им устои.
Представете си за секунда, че един ден (той още не е дошъл, но подобни хипотези скоро ще се появят, неизбежно е) лекарите ще бъдат в състояние да изтръгнат „от корен” най-лошите болести, например (още, уви, не сме стигнали дотам) болестта на Алцхаймер, муковисцидозата, хореята на Хънтингтън, без да говорим за един или друг вид рак. Да си представим също, че това ще е възможно само с цената на необратими манипулации, извършени с човешкия геном. Кой би му се противопоставил сериозно? От любов към ближния, ако щете, или от грижа за благоденствието на бъдещите ни деца, от съчувствие към страдащите от тези болести, ние ще поемем по пътя на „прогреса”. Ще има известна съпротива, разбира се, като се започне от тази на религиите, които и в момента се отнасят враждебно дори към асистираната репродукция (което, да отбележим пътем, не спира почти никого, дори в света на вярващите), но тя бързо ще бъде неутрализирана от волята да се избяга от страданието, болестта и смъртта. Искате ли пример? 97% от бременните жени, които научават, че биха могли да родят тризомично дете, решават да абортират – което показва до каква степен определена форма на либерална евгеника вече не е табу (ако изобщо някога е била). От друга страна, достатъчно ясно е, че всичко да се разреши с риск да се създадат истински чудовища, хибридни същества от типа човек/машина/животно, които няма да имат много общо със съвременното човечество, е перспектива, пред която повечето от нас отстъпват с ужас.
Ето защо, говорим ли за трансхуманитарната революция и в по-общ смисъл за новите технологии, които я правят възможна, голямата дума е, повтарям, „регулиране”. Ще трябва тук, както в областта на екологията, икономиката или финансите, да регулираме, да очертаваме граници, които да са колкото е възможно по-умни и точни, да избягваме незащитимата логика на „всичко или нищо”. Но в случая – и това е една от главните теми на тази книга, другата е просто да информира, да обясни какво е трансхуманизмът, какви са залозите му и защо е оспорван, – в случая да се регулира ще бъде по-трудно, отколкото в коя да е друга област, включително тази на класическата „биоетика”. Защото новите технологии притежават две характеристики, които им позволяват доста лесно да се изплъзват от обикновените демократични процеси – те се развиват с главозамайваща бързина, в буквалния смисъл експоненциална, и са изключително трудни за разбиране, и още повече за овладяване, от една страна, защото теоретичните и научни познания, които изискват, обикновено надвишават ограничения багаж на политиците и обществеността, и от друга, защото икономическите сили и лобитата, които ги подкрепят, са чисто и просто гигантски, да не кажем направо с безгранични възможности.
Не само че повечето нови технологии се подчиняват на прословутия закон на Мур (с две думи и най-просто казано, според този закон, от изобретяването им насам мощта на нашите компютри се удвоява на всеки 18 месеца), но и, все едно дали става дума за нанотехнологии, за обработване на „големите данни”, които циркулират из мрежата (прословутите big data), за биотехнологиите, роботиката или изкуствения интелект, всяка от тези дисциплини поотделно е достатъчна, за да й се посвети цял един живот. При това положение разбирате, че тяхната конвергенция в областта било на медицината, било на „колаборативната” икономика – на която ще посветим цяла глава – е изключително трудна за проследяване, за обхващане и оттам, за регулиране.
 
От биологията към икономиката или как новите технологии разстройват пазара не по-малко от медицината: раждането на „колаборативната” икономика
На някои може да се стори странно, че в една и съща книга се свързват два на вид толкова различни въпроса: за биологическото и духовното бъдеще на човешката идентичност, от една страна, и от друга, за едно ново икономическо явление, което в общи линии се състои в установяване на връзки между частни лица, като се прескачат професионалистите от различните сфери. Както вече споменах, французите съвсем наскоро забелязаха съществуването на новата икономика с примера, все още дребен в сравнение с това, което ни очаква съвсем скоро, на конфликта, противопоставил почти навсякъде по света, от Париж до Сао Паоло, традиционните таксита на такситата на Юбер и по-специално на Юбер-Поп – приложение за „диви таксита” на ниски цени, немислими преди появата на интернет на вещите, което внезапно и напълно изненадващо за обществените власти щурмува традиционната дейност на градския транспорт. Тази изненада впрочем е сама по себе си доста стъписващ знак, че нашите управници са напълно неподготвени за движението. Затова и реакцията им беше толкова елементарна, колкото можеше да се очаква. Те просто си въобразиха, че ще угасят пожара, като незабавно забранят въпросното приложение.[5] Все едно да спрат река Амазонка с цедка за чай. Не се лъжете, тази забрана е само временна лепенка, пластир, който няма да издържи дълго и няма да стигне до същността на проблема, а ще има само мимолетен ефект в опита да се удържи цунамито, на което Юбер-Поп е само първата вълничка – „юберизацията” на света е започнала и повечето отрасли на промишлеността и на търговията ще изпитат конкуренцията, днес или утре, на подобията на Юбер. Много от тях (не всички, ще видим защо) ще бъдат малко или повече засегнати, какъвто е вече случаят в хиляди други области, като вече споменатите AIRBNB, BlaBlaCar и т.н.
Но да се върна на темата. Трябва добре да се разбере, че тази друга революция, на „колаборативната” икономика, е дълбоко, макар и подмолно свързана с трансхуманизма. Двата проекта се съединяват и припокриват поне по четири точки. Първо, и двата са възможни само на базата на обща технологична инфраструктура. Разбира се, колаборативната икономика не използва биохирургията, но затова пък големите данни, интернет на свързаните вещи, 3D принтерите и роботиката проникват и в двете сфери и правят функционирането им възможно. Без тези нови технологии нито трансхуманизмът, нито колаборативната икономика биха се появили на бял свят.
Но има и още, в чисто философски план: и в двата случая целта е да се направят цели отрязъци от реалното – доскоро все още част от предопределеното ни от природата – подвластни на човешката свобода, на способността на човека да контролира собствената си съдба. От страна на трансхуманизма става дума да се премине от шанса към избора (From chance to choice, каквото е заглавието на една основополагаща за движението книга), от генетичната лотария, която „ни се стоварва отгоре”, към свободно избрано и активно търсено манипулиране/увеличаване. Същото е в известен смисъл и с икономиката на мрежите, създадени между частни лица, ново явление, което все повече залага, поне ако застанем на страната на ползвателите, на достъпа или употребата, които освобождават, отколкото на собствеността, която заробва. Защо да притежавам колело в Париж, ако съм много по-свободен с „Велиб[6]”? Защо да отсядам в „професионален” хотел, ако ми е по-удобно и по-евтино да се свържа с частно лице, което в крайна сметка е в същото положение като мен, което, да си го кажем направо, е друг мой Аз? Защо да имам кола, която струва скъпо и ми носи само неприятности, ако мога да наема от някого или да прибягна до споделено ползване, и т.н.? Във всички случаи става дума да се освободим от всякакъв вид принуди, тези на природата, от една страна, но и тези, които ни налагат по самоволен и отчуждаващ начин традиционно организираната икономическа и социално-политическа област.
Не е изненадващо при това положение, че въпросните две сфери, на трансхуманизма и на колаборативната икономика, не само се основават на обща технологична и философска структура, но и се радват на широка политическа подкрепа. И в двата случая става дума за съвсем определен либерализъм, макар и с известен социалдемократичен оттенък, или дори за чиста проба ултралиберализъм, които подплатяват волята на тези, които искат на всяка цена да отхвърлят тежестта на наложените на индивида традиции и наследства. Ярко свидетелство за това е движението на мейкърите[7], тези все по-многобройни индивиди, които желаят окончателно да се освободят от колективните тегоби, понякога дори от националните законодателства, за да произвеждат сами, защо не и с помощта на 3D принтери[8] и софтуери open source[9], в комунитарни мрежи и в малки, свободно избрани от тях общности, своето електричество, своите мебели, домакинските си уреди и т.н. С две думи, всичко необходимо за прехраната и благополучието им.
Не е изненадващо също, че трансхуманизмът и колаборативната икономика чудесно се вписват в общата насоченост на западните демокрации, в бавната, но неизбежна еволюция – и все по-бърза от края на миналия век, – която ни подтиква да се стремим, поне от Просвещението насам, все повече да вкарваме в орбитата на свободното човешко решение онова, което е било a priori изключено в света на древните, във вселената на обичаите, на вечната и неприкосновена приемственост, характерни за традиционните общества още от зората на човечеството.
Оттам и главозамайването, което ни обзема, когато започнем да разбираме, че е застрашена самата ни идентичност, защото определението на това, което сме и което искаме да станем, все повече ще ни принадлежи, докато в старите времена сме си мислели, че принадлежи на Бог, на обичая или на природата.
Това е същностен въпрос – и е третата голяма тема на тази книга, пряко продължение на предишната: разрушителните нововъведения. Целта е да допринесем, доколкото е възможно, за разбирането на дълбоката природа на съвременните икономически, научни и медицински новости, но и на моралните, политическите, духовните и метафизическите сътресения, които те носят. Защото, настоявам на това, тези новости могат да съществуват само въз основа на развитието на една и съща технологична инфраструктура, небивала в човешката история и изградена благодарение на експоненциалния прогрес на „дигитализацията на света”. Без големите данни и свързаните вещи, без конвергенцията на различните форми на интернет, с които ще се занимаем в главата, посветена на колаборативната икономика, „третата индустриална революция” би била чисто и просто немислима. Хиляди приложения, повече или по-малко аналогични на Юбер, процъфтяват по четирите краища на планетата и пораждат комунитарни мрежи, като цяло дерегулиращи и меркантилни.
Тази нова икономика впрочем също повдига редица въпроси. Дали няма да присъстваме, при това съвместяване на дигитализацията, роботиката, автоматизацията и юберизацията на света, на „края на труда”, или поне на намаляването на наемните работници в полза на независими труженици без ясен социален статус, на „икономически растеж без работни места”, може би дори на края на икономическия растеж? Дали, както твърди футуролог като Джереми Рифкин, наближава краят или поне „залезът” на капитализма и господството на „колаборативни мрежи”, на „общности” от нов тип, в които достъпът ще заеме мястото на частната собственост (по вече споменатия модел на Аутолиб[10] или на Велиб), употребата ще замени притежанието, грижата за другите – индивидуалния либерализъм, споделянето – егоизма, безплатното – печалбата, трайното – еднократното, обичта – себелюбието и т.н.? Или по-скоро, както ще го покажа по-нататък, на хоризонта се надига страховита ултралиберална вълна, едновременно дерегулираща и користна, като новите приложения ще превърнат в обект на търговия онова, което не е било такова (собствената кола, апартамент, дрехи, услуги, работа вкъщи и още хиляди други неща), за да се постигне една забележителна цел, не „антикапиталистическа”, а напротив, хиперкапиталистическа? При положение, че не можем безкрайно да забраняваме тези нови услуги от човек на човек, как бихме могли да ги регулираме или дори да ги обложим с данъци, без да ги убием?
Нека бъде ясно: нито един от тези въпроси не е лесен, на нито един не може да се отговори бързо, защото по всичко изглежда, че идеалът на регулирането, който ми се струва най-справедлив, предполага, за да се превърне в реалност, една важна предпоставка – демокрациите да не бъдат тотално изненадани от необузданата и безгранична воля за могъщество, вече въплътена в света на техниката, да са способни отсега да осъзнаят безкрайно бързото и мощно движение, което ги минира по таен и подмолен начин.
Оттук и проектът на тази малка книга, която всъщност цели да изпълни първата задача, поставена от Хегел пред философията: „да разбере това, което е”, да представи възможно най-точен образ на реалното, за да се подготвим, доколкото е възможно, за правилното действие.
 
Из Въведение към „Трансхуманитарната революция”
 


[1]Както и едно много добре направено резюме на отличната книга на белгийския философ Жилбер Отоа „Хуманизъм ли е трансхуманизмът?” (Le Transhumanisme est-il un humanisme?), издание на Кралската академия на Белгия от 2014 г. Това, без съмнение, е най-доброто въведение към темата, което може да се прочете на френски. Със своята яснота и интелектуална почтеност книгата на Жилбер Отоа, който пледира за „умерен трансхуманизъм”, заслужава да бъде взета съвсем на сериозно. – Б. а.
[2]Converging Technologies for Improving Human Performance – Nanotechnology, Biotechnology, Information Technology and Cognitive Science, by Mihail C. Roco and William Sims Bainbridge, Kluwer Academic Publishers, 2003. – Б. а.  
[3]В „Хуманизъм ли е трансхуманизмът?” – Б. а.
[4]Към града и към света (от лат.) – начало на обръщенията на Папата. В случая: навсякъде. – Б. пр.  
[5]Освен във Франция, подобни реакции има в Белгия, Испания, Холандия, Швейцария, Индия, Южна Корея, Унгария... и България. – Б. пр.  
[6]Велосипеди, предоставени от общината, наемани от една до друга точка на града. (бел. ред.)
[7]Виж за това набиращо скорост движение книгата на Крис Андерсон „Мейкърите. Новата индустриална революция” (Chris Anderson. Makers: The New Industrial Revolution. Random House, 2013). Виж също Рейчъл Ботсман и Ру Роджърс, „Което е мое, е и твое. Как колаборативната консумация променя света, в който живеем” (Rachel Botsman and Roo Rogers, What’s Mine is Yours. How Collaborative Consumption is Changing the Way We Live, Harper Collins, 2011). И на френски: „Векът на правенето” от Мишел Лалман (Michel Lallement, L’Âge du faire, Le Seuil, 2015). В известно отношение сървайвалистите* и задистите** също изповядват тази ултраиндивидуалистична идеология, която по парадоксален начин охотно се вписва в новите, привидно комунитарни мрежи. Не трябва да се залъгваме обаче, защото става за дума за напълно свободно избрани общности или мрежи, противоположни на колектива, тоест, за модерни групи, а не за някакви традиционни кланове. – Б. а.
* Участници в движението за социално оцеляване (сървайвализъм), подготвящи се за извънредни ситуации, като природни или социални катастрофи, в които да си бъдат самодостатъчни. – Б. пр.
** От ZAD – Zone A Défendre (зона, която трябва да бъде защитена), перифраза на Zone d’Aménagement Différé (зона с отложено благоустрояване). Задистите окупират местата, определени за осъществяване на проекти, като строеж на летища или атомни централи, и други обществени обекти. Нагласата им е предимно екологическа и антикапиталистическа. – Б. пр.  
[8]Или триизмерен печат. Най-опростено: машина, в която поставяте съответния материал и чрез специализиран софтуер произвеждате истински предмет. – Б. пр.  
[9]С отворен код (англ): достъпни за ползване, промяна и разпространение от всеки и за всякакви цели. – Б. пр.  
[10]Предоставяне на коли от една до друга точка на града (бел. ред.)