Коварствата на страстта
Мексиканският баритон Карлос Алмагер в Софийската опера
Карлос Алмагер гостува на софийска сцена в два спектакъла - в „Тоска” от Пучини като барон Скарпия и в „Бал с маски“ от Верди като Ренато. Сценичното майсторство на Алмагер завладява и увлича, но неговата артистична мощ не се разкрива на мига, а постепенно те превзема. Факт, дължащ се на специфичната лекота и естественост, с която певецът открива както точните вокални характеристики, така и образния архетип, от който изгражда сценичния си облик.
Творческата му биография е богата, внушителна и като репертоар, и като присъствие на най-значимите оперни сцени. Роден в Мексико Сити, той още в най-ранна възраст изучава различни музикални инструменти. Вокалната си подготовка започва рано при Франсиско Амадор. Още на осемнайсет години печели трета награда на конкурса за млади оперни певци „Карло Морели“ в родния си град, а през 1994 завоюва и първото място. Печели стипендия за обучение в Сиена, а после в Испания среща знаменития баритон Винсенте Сардинеро, който от 1996 до 2003, освен учител, е и негов духовен пример. От него Алмагер усвоява стиловите специфики и високо виртуозните техники, с които е прочут. Следва серия от международни награди на редица конкурси.
Баритонът се изявява по най-престижните сцени, сред тях Театро Масимо в Палермо, Дойче Опер – Берлин, Арена ди Верона, Щатсопера – Виена, Театро Комунале – Болоня, Ковънт Гардън – Лондон, Карнеги Хол – Ню Йорк... Името му се свързва преди всичко с големите партии за драматичен баритон на вердиево-пучиниевия репертоар.
В „Пирът” Платон разказва чрез устата на Аристофан красив древен мит. Когато боговете се побояли от човешката сила и самостоятелност и се зачудили как да го надхитрят и подчинят, те не просто разполовили на две могъщия андрогин, но го изпълнили с копнеж, със страст по отнетата половинка, по загубеното. Оттогава най-голямото изпитание за човека като че ли е този копнеж по невъзстановимата пълнота. Човекът, наказан със страсти, подложен на тяхната тегоба – ето истината и за героите Скарпия и Ренато. Карлос Алмагер, надарен с невероятно обемен, мощен, пробивен глас, като че ли е певец от миналото, от епохата на легендарните вокалисти на ХІХ век, които умеят да превръщат гласа си в оръжие за артистична експресия. Той е прецизен и безкомпромисен вокалист, всичко от изискванията е покрито, нищо не се маркира или завоалира с техническо майсторство. Гласът е пределно мощен, но това не означава нарочно експлоатиране на волума, а напротив, майсторството идва тъкмо от търсенето и постигането на точната мяра. Алмагер е вокалист на страстта и нейните безбройни нюанси. Струва ми се, че именно около идеята за страстта съгражда и особено сполучливия си барон Скарпия. Той не е толкова перфиден сладострастник и нарцистичен властник, нито пък е хладнокръвен насилник, а по-скоро е трагично обладан от прекомерна страст човек, който в своето заслепение не само унищожава другите, но и себе си. В първо действие в „Te deum“ гласът му сякаш надмогва цялото и проехтява с особена страховита съдбовност в претенцията за богоравност. Във второ действие в огромния дует с Тоска в интонацията се прокрадват дружески, съблазнителни и дори съкровени тембри, монолитността на образа се разпуква и той е озарен от някаква непомерна трагичност – Скарпия на Алмагер сам е в капан, в капана на красотата и несподелеността. В прекрасното си партньорство с Габриела Георгиева като Тоска, Алмагер е внушителен. И следвайки драматическата логика на написаното от Пучини, изпълнителят се домогва до скрития трагизъм през цинизма, перверзността, сладострастието, коварството и завистта.
Не по-малко интересен е и в „Бал с маски“ от Верди. Неговият Ренато е всеотдаен приятел, надарен с особено достойнство и благородство, който, огорчен от изневярата на жена си и измяната на приятеля, търси мъст и възстановяване на поруганата чест. Алмагер отново е вокално внушителен и безкомпромисен. Още в началната «Alla vita che t’arride» разкрива кантиленната елегантност на своя глас, великолепната си белкантова техника. В тази малка ария-кредо богатството и топлотата на тембъра се изливат в дръзки и сякаш живописни мазки, а височините са превзети и удържани с небивала лекота. Дълбоко затрогваща е арията-кулминация за образа на Ренато «Eri tu che macchiavi quell’anima» и последващият демонично решителен терцет със заговорниците. Тук Алмагер отприщва целия обем на своя глас. Нежност, отчаяние, гняв и наранено достойнство се смесват в странна амалгама и постигат трагическо внушение - гласът е тъмен, клокочещ, изпълнен с горчивина и отчаяние, което постепенно прераства в хладна решителност и неумолимост. Съвсем друг тембър избира баритонът за заключителния ансамбъл, където в гласа му се долавя разкаяние и дълбоко раздиращо съжаление...
Тайната и очарованието на живото изпълнение се корени в непосредствения ток, който показва човешкото в неговата неуловима инак същност на непрестанно динамично ставане. Така човекът е преплетеният възел, където ще просветне през собствената му драма самата космическа колизия. Само на най-големите изпълнители, какъвто безспорно е Карлос Алмагер, им се отдава с лекота да разкриват тази тайна на битието.
