Ретроспективата като ново начало
Иван Газдов – Ретроспектива, Национална галерия, филиал „Двореца”, 16 февруари 2017 – 23 април 2017
От 16 февруари до 23 април тази година в залите на Националната галерия може да бъде проследен в ретроспективен план творческия път на проф. Иван Газдов. 70-годишнината на художника е формалният повод в залите на галерията да бъде изложено най-интересното, най-обсъжданото и награждавано и най-малко показваното от творчеството му. В експозицията са включени плакати, графикатури, малки пластики, както и авторски рисунки, неизвестни до сега на публиката и изследователите, създадени в периода 1964 – 1984 година. Паралелно с ретроспективата в Националната галерия, художникът подрежда в галерия „Арте” (20.02 - 3.03.2017) няколко пластики, рисунки от посочения период, отново непоказвани, както и оригиналите на познати графикатури.
Присъствието на Иван Газдов в българското изкуство се асоциира най-вече с въвеждането на авторския плакат и Графикатурата. Последната е особена комбинация между графика, плакат и знак и се възприема като многопластово, често силуетно изградено, изображение със символни препратки. В нея авторът разчита едновременно на консервативната техника на графичния отпечатък и на склонността на рисунката към „неочакван край“ на изобразителния разказ. Графикатурите не съществуват индивидуално, те са колективни „същества“. Представят се в серии, чрез които разгръщат „родово наследените“ белези на темата – „Кавър Класик”, „Еротични”, „Жив цикъл”, „Цикъл Ден” и т.н. Графикатурите са своеобразно надграждане над авторския плакат и израз на благодарност към безкрайната вариативност на рисунката. В резултат на това, по естествен начин акцентът в двете експозиции на проф. Газдов трябва да бъде поставен върху „новите“ рисунки като своеобразно и още непознато поле за изследване на пластичния език на художника.
По правило изследването на рисунката е много трудно. По произход тя стои твърде близко до неоформеното състояние на белия лист. По структура е отдалечена от кода на живописната матрица. Не подсказва с нищо повода за възникването си, нито дали ще принадлежи или не към някакви стилови общности. Класифицирането на рисунката допуска сравнителните форми „като“ и „сякаш“ плюс липсата на категоричност – нещо като, но… и сякаш, но...
Рисунките са създадени между 1964-а и 1984-а с две малки (като формат, но не и като значение) работи от 1954-а. В периода на късните 50-те години и на ранните 60-те години на миналия век рисунката е маргинализирана и за нея се говори единствено в устойчивото словосъчетание „здрава рисунка, здрава композиция, здрав колорит“. Интересът е насочен изключително към живописта и дори графиката, макар и обособена като самостоятелна секция към Съюза на художниците, се ползва със снизходително отношение. Рисунката е разглеждана като научно помагало в един догматизиран образователен процес, но е наблюдавана изкъсо и като възможна територия на отклонение от нормата, на залитане към формализъм и отказ от реализма в изкуството. Така, хем неподчинена, хем следена, рисунката се превръща в поле на относителна свобода. Рисунките на проф. Газдов не са показвани във времето, когато са създавани. Виждаме ги днес. Банално би било да потърся сравнение с машината на времето, но рисунките са отлежавали (принудително или не) в своята тишина и вече не са свързани със своето време. Появяват се извън него и неподвластни на него. Парадоксално, но някак се е случило изчистване.
През 2001 г. проф. Газдов дарява на Националната галерия 50 рисунки приблизително от същия период – 1965-1979. В текст към каталога изкуствоведът Петър Змийчаров изразява искреното си съмнение дали „този стар албум“ ще бъде адекватно възприет от съвременните художници. Дали те ще могат да разберат качествата на рисуването през 60-те, дали ще могат да „проникнат в културата на миналото, за което се изисква интелектуално усилие и възможност за боравене с данните в техния хронологичен порядък“. Основателно съмнение. Дори и към днешна дата, призмата на миналото не „пречупва светлина“, а предразсъдъци и страх. Основателно е и твърдението на Петър Змийчаров, че отвъд всичко останало, неразбирането се крие и в това, че „вече никой не рисува така“. Защото в „рисува така“ е кондензирано личното време на автора.
„В разговор с проф. Газдов за периода на рисунките улових многократното повтаряне на глагола „разпиляване“. Изкушавам се да мисля за получения синтез чрез разпиляване. По-скоро разпиляването е в различни изследвания на линията, формата, текстурата и материала и е обективният израз на реалното преодоляване на онази относителност на свободата, вменена от колективното време. Художникът си позволява лукса да експериментира, да се изкушава, да се предизвиква, да се открива и скрива. Той е свободен да се провали, но и да се създаде. Рисунката е оръжието на неговата свобода. Относително оръжие в относителна свободата. В този смисъл, за времето, в което е създадена, за рисунката е без значение дали ще бъде показана, видяна, осъдена или обсъдена. Важното е всеки път, когато бъде извадена от ножницата си, да блести като нова. Така, както блести тази колекция, създадена между 1968 и 1984 година.