Правото на въображение
Азар Нафизи. „Да четеш „Лолита“ в Техеран“. Превела от английски Ваня Томова. ИК „Сиела“, 2016 (2013). Цена 16,90 лв.
Иран отново е актуален – поне двама от близките съветници на Тръмп изглежда са си наумили да разпалят война с тази държава. И ето че в този момент имаме възможността да прочетем една странна книга, предизвикала бурни реакции. „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ е мемоар, но необичаен – и с гледната си точка, и със структурата, и с изместения фокус, през който решава да разкаже за живота в ислямската република. Азар Нафизи избира за център на своето повествование малкия дискусионен клуб, който организира с бивши студентки по литература. В този клуб, тайно оцеляващ встрани от бдителните погледи, осем жени обсъждат „Лолита“, „Великият Гетсби“, „Гордост и предразсъдъци“... Дори да сте се канели да прочетете повече за съвременен Иран, едва ли ви е хрумвал точно такъв ракурс.
Книгата е изобретателно разделена на четири части, които осцилират между мемоара и литературната есеистика, и голяма част от въздействието й се корени в интересната структура. „Лолита“ разказва за романа на Набоков, но и за сформирането на читателския клуб. „Гетсби“ разкрива как е четен Фицджералд в началото на ислямската революция. „Джеймс“ се връща към романите на Хенри Джеймс, но и към войната с Ирак. “Остин“ се съсредоточава уж върху английската писателка, но по-скоро върху разочарованите „деца на Революцията“ във вече установената ислямска република. Така разсъжденията за отлично подбраните романи се преплитат с портретите на младите жени, с биографичния опит на авторката и с по-общата картина на живота в Иран през тези две десетилетия. Съчетание, което черпи сили от собствената си несъразмерна причудливост.
Най-интересни за мен са главите от втората част, които разказват за личния опит на Нафизи по време на самата революция. В онези дни, докато мнозина напускат Иран, немалко млади и образовани хора се завръщат там с представата, че ще участват в градежа на ново, справедливо общество. Една от тях е Нафизи, която каца на летището в Техеран с куфар, пълен с книги. И дълго време не разбира какво става, въпреки че отляво и отдясно все по-ожесточено говорят против „либералите“ (виж ти!).
В книгата могат да се прочетат изключителни – и възмутителни – истории за терора на Революционната гвардия, особено свиреп към жените. Терор, който в крайна сметка говори за крайната обсесия от женското тяло, обзела режима на аятоласите. Колко е изумително и показателно например следното: по време на войната съветват жените да спят прилично облечени, защото ако къщите им бъдат улучени във въздушна атака, ще се озоват в неприличен вид пред чужди погледи! Някъде из тези страници Нафизи достига до съкрушителното обобщение: „Ние като всички нормални ирански граждани бяхме виновни и криехме нещо“.
След излизането си в САЩ книгата бързо се превръща в бестселър, но получава и множество критики. Доста коментатори, както в Америка, така и в Близкия Изток, я намират за тенденциозно упражнение по ориентализъм точно в смисъла, който влага в това понятие Едуард Саид. Има и обвинения в недостоверност по отношение на конкретни събития. Естествено, не бих могъл да взема страна в този спор; мога само да подчертая, че разказът на Азар Нафизи е въздействащ и убедителен. Тук е мястото да се отбележи, че той спира през 1997, точно в момента, когато президентския пост заема реформаторът Хатами. Дали все пак днес Иран не е по-различна страна от описаната в книгата? Ако това е така, то сигурно се дължи поне мъничко и на онези от студентите на Азар Нафизи, които са останали в родината си. Защото младите жени, описани тук, определено не са идеологически зомбита. Литературата ги е научила да се съмняват; способни са да се надсмиват над фанатичната сериозност на режима и да намират в него пролуки, в които да отстояват себе си. Дори е удивително каква издръжливост проявяват.
Ваня Томова е сред най-солидните ни преводачи от английски език и в голямата си част преводът напълно отговаря на нейната класа – точен, богат и уверен. Но в текста има и немалко разсейвания, при това странно събрани на няколко конкретни места, които една по-прецизна редакция можеше да изчисти. Това са все пак отделни детайли; като цяло книгата се чете с лекота, което сякаш с преводната мемоаристика се случва дори по-рядко, отколкото с художествената литература.