Безкомпромисна в болката
Теодора Куцарова. Много по-късно. Редактор Силвия Чолева. Дизайн Яна Левиева. Издателство за поезия “Да”
Много по-късно е трета стихосбирка на Теодора Куцарова, a сред предишните й работи се числи и нейният пълен превод от старокитайски на Трактат за пътя и природната дарба, наречен Даодъ (а)дин(г).
Така, макар да не заема директно нито идеи, нито стилистика от Далечния Изток, поезията на Теодора Куцарова все пак еднозначно напомня за него. Поезията й е минималистична, стиховете са кратки и сведени до думите, без които не може. Няколкото пестеливи думи обхващат една сърцевина – мисъл или момент. Макар да не следват формата на хайку, тези стихове отразяват някои от чертите на класическия хайку-стих: те взимат за повод нещо конкретно, бегъл момент, който изразява едно по-общо или дори вечно състояние.
обикалям дървото/ търся завет/ от всички страни/ вятър
Често, както и в хайку, стиховете на Куцарова се спират за миг пред нещо малко (бръмбарче, паяче, цветче, глог, мушица, семенце), за да го погледат, и малкото изказва в един семпъл, калиграфичен знак сдвоеното усещане за преходност и вечност.
Не само стилистиката, но и философията на Изтока се влива в стиховете й. Пустотата на Пътя, тишината на самотата, повелята да се отдадеш на онова, което те застига.
смъртта/ семенце от което/ колкото чупиш/ все никне/ все никне
Но за разлика от даоистките стихове, поезията на Теодора Куцарова е болезнена. Болката, смъртта и кафкианската погнуса преминават от страница на страница и ни изпълват все повече, насищат и запълват един свят, в който не се издържа.
дълго след/ като си отминал просяка/ вонята продължава да те следва/ сякаш се излъчва/ от самия теб
Смъртта е иманентна тема в повечето стихове. Но тази смърт, макар и да е изразени в семпли, черно-бели, тихи думи, е непримиримо болезнена. Тишината затваря болката в себе си, в нас, и това я прави още по-непоносима.
няма кой/ да спре ръцете ми/ да ме задушат/ по време на сън
Този неотменен, тих ужас, притаен и ръмжащ сред шумния свят, ме отпраща към Заслепението от Елиас Канети. Героят на Канети е китаист, както Теодора Куцарова. Романът разказва историята на синолога проф. Петер Кин, който живее в своето четиристайно жилище, заобиколен от 25 000 тома книги. В нарастващата си откъснатост от света и неспособност да се справи с него, той се оттегля все по-навътре и в жилището, и в себе си, все по-самотен, все по-погнусен.
това им е лошото/ на фризьорите/ ако починат/ трябва да ги последваш/ за да се поoстрижеш
В края на романа професорът изгаря сред собствените си безценни старокитайски книги, след като и брат му не е смогнал да го измъкне нито от собствената му чернота, нито от лакомията и безобразността на външния свят. Така и при Куцарова семейството не може да спаси никого; родителите са сиви силуети, понякога носещи носталгия, а понякога задушаващи. Пожарът е ключът към разбирането на семейството.
разбираш семейството/ когато изгориш книгите му/ кого греел/ комунизмът в печката
Безкомпромисна в болката, изчистена и силна в езика си, Теодора Куцарова не предлага илюзии, не търгува с утешения. Понякога, само понякога, в света просветва и нещо нежно, крехко и светло. Но понякога той е само това, което виждаме, а не това, което искаме да видим. Само това, само тук, сами.
животът е това/ подминал си/ не си спасил