Надценен мюзикъл
„La La Land”, 2016, САЩ, 127 минути, сценарист и режисьор Деймиън Шазел, продуценти: Фред Бъргър, Гари Гилбърт, Джордан Хоровиц, Марк Плат; оператор Линус Сандгрен, музика Джъстин Хървиц, в ролите: Райън Гослинг, Ема Стоун, Джон Леджънд, Дж. К. Симънс и др.
Награди и номинации: Купа „Волпи“ за женска роля на Ема Стоун от Венеция, 7 „Златен глобус“, 11 номинации на BAFTA и др.
Разпространява Лента
Толкова силно ми въздейства барабаненото бижу „Камшичен удар“ на младия Деймиън Шазел (1981, вж. „Култура“, бр. 6 от 2015), че се втурнах към La La Land, без да ми мигне окото, че е мюзикъл. Не ги издържам много, колкото и да ценя жалоните в жанра.
Ударно начало в дълъг кадър - задръстване в Ел Ей. Слънчева пъстрота от коли, хора, танци, песни... Там за първи път се мярват главните герои. Задръстване има и на финала, но вечер и без песни и танци.
Прекрасната интродукция създава лъжливо очакване за остроумен мюзикъл. Нищо подобно - автентична сълзлива романтика. А и какво друго да бъде в класически мюзикъл?!
Себастиан (Райън Гослинг) е млад пианист, който свири по заведения и с разни групи, но мечтае да си открие джаз клуб. Миа (Ема Стоун) е барманка в холивудско кафене, която мечтае да стане актриса поне от ранга на Ингрид Бергман, чийто огромен плакат от „Казабланка“ обема стената й. Ходи по кастинги, пише пиеса, а киноманството й или по-точно - манията по старите холивудски филми - е формирана от леля й - пътуваща актриса. Тя не се появява в кадър, защото е починала, но присъствието й чрез спомените на Миа е едно от най-симпатичните неща във филма.
Двамата се срещат и светът вече не е същият. Той я води на „Бунтовник без кауза“. Заради любовта към Себастиан, Миа обиква джаза. Кастингите й са неуспешни – шамарче към бездушния днешен Холивуд. Докато той е на турне, тя завършва пиесата си и поставя моноспектакъл със себе си. Успехът е съмнителен, но се оказва, че усилието си е струвало. Постепенно и двамата намират мястото си за сметка на любовта. Със заклинанието „винаги ще те обичам“ всеки поема по пътя си. Срещата им е след пет години в неговия джаз клуб...
„La La Land” разказва за мечти и компромиси, но всъщност е преклонение към Холивуд и звездите му от 40-те и 50-те години. Деймиън Шазел е спазил обещанието си: „Това ще бъде филм в стила на продукциите на MGM – с песни и танци. В основата му са „Пеейки в дъжда“, „Роди се звезда“, „Джентълмените предпочитат блондинки“, „Срещни ме в Сейнт Луис“. Освен това, в него ще има нещо от Новата френска вълна и от „Шербургските чадър“ на Жак Деми“. Героите се обичат, страдат и пеят, Райън Гослинг свири истински на пиано, а парчето “City of stars” звучи дълго след прожекцията.
Разказан през четирите годишни времена и с повторение на зимата след 5 години, „La La Land” се гледа до края заради джаза, спорадичното чувство за хумор и актьорите, но преди всичко Ема Стоун – все е била пленителна, но тук е фантастична. Иначе е толкова редови, повърхностен и умилителен мюзикъл, който просто отказва да свърши, че се чудя и мая откъде е тази глобална мания по него. Силното му надценяване би могло да се обясни с дефицита на мелодрами и мюзикъли... Прочее, на неговия фон е симпатична дори досадната музикална комедия на Уди Алън „Всеки казва „обичам те“ (1996).
Общото между „La La Land” и „Камшичен удар“ („Оскар“ за поддържаща роля на Дж. К. Симънс, монтаж и звуков микс) е джазът, в който Шазел е влюбен открай време, композиторът Джъстин Хървиц, мярването на Дж. К. Симънс и монтажистът Том Крос. За последния е трудно да се повярва – колкото брилянтен бе монтажът на предишния филм, толкова хаотичен е тук.
С джаза, посечената любов и носталгията към стария Холивуд „La La Land” препраща към Café Society на Уди Алън (вж. бр.39 от 2016), с преплитането на театър и старо кино – към „Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството“ на Алехандро Госален Иняриту (вж. бр. 39 от 2014). Като нищо мюзикълът на Шазел може да вземе също „Оскар“ за филм. Изобщо няма да се учудя. Навремето „Чикаго“ грабна 6 „Оскар“-а, включително и за филм. (вж. бр. 43 от 2003). Някой да си го спомня днес?