Символните измерения
на 3 януари
Откриването на Народния театър в началото на 1907 г. е забележително събитие в българската култура. Красивата червена сграда в центъра на София с модерна сцена и 800 места, построена по проект на виенските архитекти Хелмер и Фелнер, е готова още за откриването на сезона 1906/1907. Тържеството за нейното откриване обаче не е мислено да съвпада с началото на сезона. То е планирано като отделно събитие в началото на 1907 година. Не случайно. В церемонията по откриването на Народния театър се вижда нещо повече от отбелязване на първата специално построена театрална сграда - дом за националния театър на модерна България. В нея се вижда нещо повече от символ на театъра в България. Затова си струва, по повод 110-те години, които се навършиха в първата седмица на 2017 г., да се вгледаме в символните измерения на това събитие.
Народният театър е разположен сред пощата, градската библиотека, съдебната палата, народната банка и двореца, сред комуникациите, знанието, юридическата, финансовата и политическата власт, тоест, той е поставен в едра архитектурна композиция с високо символно значение за младата българска държава тогава. В този смисъл, в Народния театър държавата вижда символ не просто на театъра, а изобщо на българската култура. Заедно с останалите държавни институти, той легитимира институционално върху европейската карта българската култура. Затова ожесточените битки за това какъв трябва да бъде Народният театър, които ще се водят от интелигенцията ни на страниците на пресата в следващите години до войните, са с много сериозен залог – това е бъдещето на културата в младата българска държава. Тоест, те се водят на хоризонта на едно високо символно измерение, в което се спори и мисли за ангажимента на българската държава към институционалното развитие на културата и към представителността на националната култура. Така че, с церемонията по откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. всъщност се открива на първо място именно това високо измерение на Народния театър като символ на българската култура.
Самата подготовка на тържеството по откриването се превръща в централно събитие за тогавашния културен, светски и дори политически живот на София. Тя се ръководи лично от проф. Иван Шишманов, който има огромни заслуги за институционализирането на театъра и построяването на Народния театър. В конкурса за написване на българска пиеса, завършил през 1906 г., първите места са спечелени от “Свекърва” на Страшимиров и “Първите” на Петко Тодоров. Тогавашният режисьор на театъра, чешкият актьор Йозеф Шмаха, ги включва в репертоара веднага, но е интересно, че за тържеството по откриването се избира не някоя от тези съвременни пиеси, а Вазов, който е поканен да напише специален текст. И той пише Пролога “Слава на българското изкуство” в три картини. Към него е добавена пета картина от “Иванко” – символ на началото на българската драматургия.
Толкова дълго мислена театрална церемония като тази за откриването на театъра на 3 януари в следващия половин век не се повтаря. Тържествената увертюра е на Добри Христов. Александър Миленков рисува пейзаж на снежните гори около Рилския манастир, където се развива действието от първата картина в Пролога, защото там Вазов пише че, самодивите се стичали около манастира с радостната вест, че при дивна Витоша в София/ зарана празник светъл има,/ да идем тамо всички ния. Там храм ще се прослави красен/ на песни и игри вълшебни. Във втората картина самодивите са вече в София - пред фонтана в Градската градина. Там ги чака Гусларят и всички влизат в театъра, където на сцената седем музи създават жива картина “Апотеоз на българското изкуство”. Дори от това бегло описание се разбира, че се замисля грандиозна супер продукция. Пресата следи всяка стъпка от подготовката й вътре в театъра и посещенията на княжеското семейство на репетициите, запознанството му с актьорите. Разпратените от Шишманов покани включват правителствени лица (министрите и техните заместници, отделни дирекции), представители на интелигенцията (университета и гимназиите), софийската градска и областна управа, отделни чужденци и граждани. Известният скандал с освиркването на княжеския ескорт по пътя към театъра е предизвикан всъщност от пренебрегнати в списъка с покани отделни интелектуалци и студентите. Този факт е избледнял обаче в историята на събитието на фона на последвалия брутален акт на закриването на Университета, което става на другия ден с указ на княза. В резултат, Шишманов и директорът на театъра Илия Миларов подават оставка. Откриването на Народния театър и закриването на Университета обединява обаче интелигенцията (макар и не за дълго) по рядък в историята на българската култура начин. Скандалът с освиркването на княза има като важно следствие консолидирането на българската интелигенция около базовите ценности на модерната култура.
След половин година, когато Университетът е отворен отново, театърът вече има зад гърба си гласуван закон за държавните служители, който е от решаващо значение за бъдещото развитие на театралната институция. Представленията, които се създават в сезона на откриването на Народния театър, задават парадигмите в развитието на театъра почти до средата на 20-те години.
Казах в началото, че си струва да се вгледаме в символните измерения на 3 януари 1907. Но не, за да правим аналогии. С аналогиите трябва да се внимава. Те са често измамни, особено когато липсват идеи за бъдещето, както е в момента. А и напоследък се наблюдават и двете опасни последици от играта на исторически аналогии - както апокалиптичният плач за края на българския театър и краха на българската култура, така и възникването на ретроутопии. Връщането към историята е заради бъдещето, или, както пишеше Хобсбаум, “историята не се кахъри за миналото”. Така че си струва да се вгледаме в проекта за театър на младата българска държава, който символизира 3 януари, за да се запитаме с каква символика днес е натоварена тази сграда и с каква бихме искали да бъде.
Да си дадем сметка, че мисленето за това какъв трябва да е той и какви трябва да са неговите функции, от дълго време е в къси позиции. Най-сериозното усилие e да се реши сезонът. Всеки дърпа чергата към това просто да си направи поредното представление. Днес изобщо не е ясно Народният театър за какъв залог “играе”. Добре е да си дадем сметка, че в момента за каквито и да е политики (на държавата) в развитието на Народния театър и дума не може да става. А това е от значение изобщо за развитието на театралното поле. И не защото няма други театри, които влияят върху неговото развитие, а защото той го центрира.
Центрира го първо, защото българският театър силно се сви институционално. Тоест, институцията театър в последния четвърт век загуби, първо, солидната си подкрепа от държавата (безпрецедентна по времето на комунизма) и, второ, загуби постепенно и подкрепата на различни социални групи в обществото. Хората, които ходят на театър в България, са по-малко от 6%. Театърът в страната се самоорганизира сред ред напълно катастрофални опити за реформи на държавата и сред един оттеглен от него по-широк обществен интерес. Въпреки твърденията за пълни зали, статистиката от последните години показва, че дори в София се ходи по-малко от веднъж годишно на театър. С други думи, театърът не е част от всекидневието на хората. Той се сви силно като естетически възможности и загуби една по-едра перспектива. Водещите му фигури са по-малко от пръстите на едната ръка. Няма дори средно добър режисьор, драматург, сценограф или композитор, който да не поставя в Народния театър. Затова е важно как той ще реши кризата си.
При това свито театрално поле, Народният театър концентрира наличния ресурс на българския театър в момента и е наложително да постави въпроса от какъв театър има нужда днес българското общество, а и да търси път към него. Длъжен е да има и да настоява за политики за развитието му в един труден, объркан и тревожен, но глобален свят.
Ако не го направи, има вероятност една от най-красивите и до днес сгради в София, символ на модерната българска култура, да се превърне просто в музей на българския театър. В който понякога дори ще се играят и много хубави, и много интересни представления.