Чепатият Уве
„Човек на име Уве” (En man som heter Ove), 2015, Швеция, 116 минути, режисьор Ханес Холм, продуценти: Аника Берандер, Никлас Викстрем Никастро, Халил Ал Харбити; сценарий: Ханес Холм, Фредрик Бакман (по едноименния му роман), оператор Йоран Халберг, музика Гауте Сторас, в ролите: Ролф Ласгард, Бахар Парс, Тобиас Алмборг, Ана-Лена Бергелин и др.
Награди: на Европейската филмова академия за комедия и др.
Пропуснах филма на Cinelibre, но наваксах. А миналата седмица бе оповестено, че е в деветката за чуждоезичен „Оскар“. И така – втора поредна седмица пиша за скандинавска екранизация на роман.
Високият, попрегърбен и навъсен Уве (Ролф Ласгард) е на 59 (прочее, и актьорът е бил на същата възраст, когато се е снимал филмът). Разправя се с цветарка за правата на клиента. Отива на гроба на жена си Соня с два букета. Там изглежда смирен. Уве живее в спретнато затворено селище. Първата му работа сутрин е да обходи двора. Той е сръчен и чепат педант – непрестанно въвежда ред. Я ще се скара за зле паркирана кола, я ще събере фас от земята, я ще наругае новодомци (швед и бременна иранка с две момиченца)... Уве е самотен – съседът-приятел-конкурент е парализиран. Освен любовта към жена си и порядъка, има една едничка страст – добрият стар сааб. Зеленоока котка го дразни в двора. Всъщност, всичко дразни Уве. Неочаквано младите шефове на предприятието, където работи от 43 години, го освобождават, защото е на възраст. Изобщо, често обектите на неговата критика наричат Уве „старчок“. И той се чувства стар. И непотребен. Прави опити за самоубийство. Все някой му попречва. Постепенно Уве се сближава със сърдечната иранка Парванех (Бахар Парс) и съпруга й, дори забавлява децата. В един момент приютява котката. Постепенно мрачният особняк се разкрива като добър човек с травматично минало. Радостта на живота му е Соня – интелигентна, красива, ведра. Но, след като си има нови приятели и домашен любимец, Уве може да продължи. Доколкото му е писано.
Филмът е скромен, смешен, тъжен – като героя си, измислен в блога на Фредрик Бакман. Но е по-ведър от Уве. Историята му е разказана в два пласта: днешните настроения и спомените. Флашбекът е строен – от детството без майка през нелепата смърт на бащата-машинист, срещата с бъдещата съпруга във влака, когато тя чете „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, до нейната кончина. Трогателно е. И тримата актьори в ролята на Уве са добри: момченцето Виктор Баагьо и младежът Филип Берг допълват харизмата на Ролф Ласгард. Ида Енгвол е очарователна в ролята на Соня, както и Бахар Парс – на Парванех. Шведски и фарси се смесват в забавен дует. Реалиите са въведени като значими сегменти от действието и най-вече саабът и влаковете. Живеенето връхлита от екрана като невъзможност за общуване дори в социално хигиенична среда.
„Човек на име Уве“ се занимава с отношението към различните, към пришълците, към аутсайдерите. И още – с криворазбрания хуманизъм на социалните служби. И най-вече – с потребността от близост. Прави го спокойно, психологически достоверно, лаконично. Парадоксалното скандинавско чувство за хумор спасява филма от сантиментализъм.
Симпатичен филм е „Човек на име Уве“, но не е комедия – дори да се усмихваш на абсурдните случки, повечето от тях са всъщност трагични. Непонятен ми е критерият, по който е избран за европейска комедия на годината, но пък скандинавските филми си струва да се гледат.