Три романтични сюжета
Интригуващи артисти гостуваха на Софийската филхармония неотдавна. Диригентът Адриан Прабава е индонезиец. Музикалното си образование получава в Германия, негови ментори в дирижирането са Йорма Панула, Курт Мазур и Бернард Хайтинк. Живее в Германия, дирижира интензивно, не се колебае да „играе” между жанрове и епохи, между оперен и симфоничен репертоар, с по-редки оперни заглавия, като „Москва, Черьомушки” на Шостакович, „Възход и падение на град Махагони” на Курт Вайл или „Въртенето на винта” (Бритън), гастролира в редица оркестри на Европа.
Дебютният му концерт с филхармонията бе с произведения под знака на романтичния изказ, с диференцирано третиране на големия оркестър. Прецизният му прочит на Четири скици от Димитър Ненов изведе на преден план специфичната чувственост на „Въжделение” и „Копнеж” с впечатляващи линии на мелодичното изграждане, с изискани нюансирани динамики, разкри възможностите на тембъра и удържа стихията на движението в „Гротеска” и „Танц”.
Последва запознанството на публиката с изящен и вглъбен цигулар – 24-годишния японец Тацуки Нарита. Лауреат е на два най-сериозни международни конкурса – Лонг-Тибо (Париж) и Кралица Елизабет (Брюксел). Свири на цигулка „Тартини” на Страдивари от 1711 г. Владее инструмента си по силно впечатляващ начин - пръстовата и лъковата техника са зашеметяващи, но са подчинени предимно на неизчерпаемите му идеи за звуковото преображение на текста. В случая текстът бе на Александър Глазунов, който предлага на свирещия пар екселанс романтично преживяване с пълния набор от технически препятствия, които често дават на творбата определението „брилянтна”. Но концертът има и предимството да „окуражи” тембровия подход на солиста - при всяка негова по-радикална стъпка в тази посока сякаш блендата на мелодическото приношение става различна. Допълнително идва и диалогът с оркестъра, който Глазунов използва предимно като спаринг-партньор на солиращата цигулка, давайки й допълнителния шанс да се самооцветява от него, стига да го усети, да го грабне. Нарита го прави абсолютно, с извънредна чувствителност, с елегантност, която красиво разширява периметъра на въздействие, с неизчерпаем звук/звуци, в ръцете му цигулката се мени непрекъснато – прозрачна, матова, бляскава, приглушена, светла, тъмна, пробивна, деликатна, любовна, отстранена. Толкова богат свят в 20 минути - с лоялното партньорство на Прабава и оркестъра, които поеха с удоволствие ролята на партньор в този разговор, предпочитайки да слушат и да служат на мощното въображение на солиста. На бис Нарита изсвири шлагерния 24-и каприз на Паганини в шеметно темпо. Но не това бе най-забележителното, а отново звуковите метаморфози на познатите вариации, реализирани с такъв размах, че нямаше как да не си спомни човек - именно този каприз Паганини е посветил на себе си. (Знае се, че всеки от 24-те каприза той е посветил на забележителен музикант от съвремието му, между които Лист, Виотан, Кройцер, Бацини, Шпор и др.).
Във втората част на концерта Прабава бе избрал Четвъртата симфония на Густав Малер – още една модулация на романтичния концепт в програмата му. Сопраното Милена Георгиева бе солистка в четвъртата част на творбата. Симфонията започна смущаващо, що се отнася до вертикалния ред в оркестъра (продължителна ансамблова неточност в корните), но после сякаш всичко се намести със забележителното самообладание на диригента. Беше му необходимо и нататък, защото оркестърът изненадваше ту със забележително творчески реакции и сола, ту с „отсъстващо” от музиката просвирване. Макар и с репутацията на по-песенна и не много комплицирана, Четвъртата симфония носи своя сложен катехизис – израстването на простата лъчезарна мелодия в застрашителна гротеска, многозначителни и променящи контекста солови епизоди (много добре представени от концертмайстора и водачите на групите на духачите). Прабава е сериозен музикант, с опит и специфично отношение към двойственото в музиката на Малер, интерпретира я, като изтъква в развитието й всеки детайл, променящ смисъла й. Използва целенасочено идеите на тембровата драматургия и, което много рядко се чува у нас, дисциплинирано спазва, изработвайки ги с оркестъра, всички най-детайлни изисквания на автора по отношение на темпото и характера на музиката. Лиричният натюрел на Милена Георгиева е точно за вокалната партия на финалната, четвърта част на симфонията, излъчвайки детска невинност и чистота, които обаче не внушават сияйна радост, а някаква зловеща многозначителност през „наивния” текст за Йоан и агнеца и касапина Ирод. И финалът бе изигран прекрасно и от солистката, и от диригента, когато текстът гласи, че всичко се събужда за радост, а музиката умира през останалите английски рог, корни, арфа, виолончели и баси. От всички Малерови изпълнения на филхармонията в последните години, които съм чула, това на Адриан Прабава е едно от най-смислените и адекватни на стила и значението на творбата.