Безмилостно
Ателие „Светлото бъдеще на битака“ (по „Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич), водещ Иван Добчев, сценограф Петя Буюкова, музика Христо Намлиев. Участват: Свежен Младенов, Йордан Ръсин, Иван Николов, Стилиян Желязков, Йордан Биков, Гергана Кофарджиева, Дария Симеонова, Неда Спасова, Виттория Николова, Василена Винченцо, Катерина Керемидчиева, Кристина Кулиш. ТР „Сфумато“. 12 декември 2016
Сигурно не е привично да се пише за междинен театрален продукт, за суровия резултат от едно ателие. Още повече, че Иван Добчев и екипът му ясно прогласиха: показваното не претендира да бъде завършена творба, то е „чернова на един бъдещ спектакъл“. Разчитането на тази чернова си струва обаче усилието.
Обемният том на Алексиевич сбира документални разкази на граждани от бившия Съветски съюз за живота през и след социализма. Каквито и да са гледните точки, оценките на миналото и настоящето, каквито и да са обертоновете, общо изповядан е един – даже не мощен, а жалък – антропологически срив.
Безмилостно се изследва днешният облик на homo sovieticus, продукта на маркс-ленинските „лаборатории“, създали нов човешки вид. Същество, уверено, че живее в перманентно „военно положение“, в което трябва да оцелява. Щедро проповядваният гордо звучащ човек няма как да съществува в тази „природа“. Оцеляването предполага тотална концентрация върху себе си (в режим на минимализъм) и безжалостна липса на солидарност. Двигател на оцеляването е страхът, а цената му е животът и достойнството на другите, които живот и достойнство не струват всъщност нищо.
За това създание бъдещето никога не си е на мястото, а миналото е винаги наново измисляно. И официалният, и „тайният“ му, „интимен“ живот в настоящето са закономерно изградени от голи, но екстремни абстракции. Той схваща сам себе си абстрактно и в екстрем, при което самостоятелното мислене е противопоказно. „Естественото“ състояние е разпадането на естествеността: липсата на нормалност, девалвирането на базовите ценности чак до тяхното зануляване. Свободата става звуков набор без значения.
Отсъствието на собствено антропологически критерии в структурите на оцеляването провокира самосъзнание, в което всеки брои себе си за жертва, а всички останали за палачи. Понеже пак става дума за представи, градени през „обективирани“ абстракции, разликата между „жертва“ и „палач“ се замазва до край, което пък замазване се инструментализира.
За така нагласения антропоид, обичащ единствено абстрактните си мечти, социалната промяна е всичко на всичко „смяна на декора“ – действащите лица и изпълнителите остават същите. В ход е привидно радикален преход на абстракциите от „идеи“ към „комерс“, разбиран като директно обслужване на епидермалната органика.
Тези уж различни „цивилизации“ имат срещата си на „пазара“, където колабиралите идеи, редуцирани до вещи-символи, се продават за жълти валутни стотинки. Видиотени покупко-продажби на битпазарски боклук, генериращи идиотски „носталгии“. Носталгиите на генетично смачкани същества по един смачкан живот.
Добчев без милост зачертава масовизираната марксоидна визия, че социалната ситуация формира безостатъчно личността. Визия, подклаждаща фаталистични оправдания от типа: „Такова беше (е) времето“. Той обръща изцяло перспективата и показва, че социалните отношения са производното, ефектът от същината и действията на техните субекти. Тук даже не става дума за оцеляване-неоцеляване или устояване-неустояване. А за две паралелно съществуващи humanitates. Homo sovieticus и homo humanus – съветският срещу човешкия човек, срещу човека човек.
Затова именно „Светлото бъдеще на битака“ не припява на биташките апокалиптици, проповядващи и продаващи безнадеждност. Добчев знае, че „солта на земята“ във всички времена е маргинализирано малцинство, което обаче не я обезсолява. Знае още, че човечеството не се е изродило и няма да се изроди тъкмо благодарение на това малцинство.
Ателието по Алексиевич е уцелило и формата, в която всичко това да добие сценичност. Добчев говори за „пост-драматичен театър“. С това иска да каже, струва ми се, че са загърбени традиционните, очакваните форми на театрално внушение. Че тълкуванията се правят не през заварени формати. Избрана е една енергизирана „статичност“ на вербалната и телесната динамика, откриваща не напудрен хоризонт към антропологическия ужас, за който иде реч.
На 12 декември Добчев беше безмилостен и към своите зрители. Представената от ателието груба чернова на бъдещия спектакъл бе с трайност три астрономически часа. Дори театралните гладиатори бяха чисто физиологично доведени до такова състояние, че едва ли някой е успял да се концентрира върху финалната – и без това проточена – поанта. Това не бе единственото проблемно място. Представеното прояви композиционни неравности, препятстващи чистото звучене на акцентите повторения, пасажи с изтърван ритъм, актьорски киксове и пропадания. Казано накъсо, имаше шумове, надраскващи основната линия.
От програмата на ТР „Сфумато“ разбирам, че следващото показване е предвидено за 16 януари. Познавам творческия темп на Добчев, способността му да ускорява времето. Знам, че той вижда и постиженията, и излишното, и липсващото достатъчно ясно, за да дисциплинира чернови разкроения материал в плътна и единна структура. Знам, че вече работи по това.
Иван Добчев има силно сетиво за появите на вакуум в социалното мислене и способност за реактивно действие срещу дефицитите. „Пост-драматичността“ идва от елементите на социална педагогика в неговите реакции, съпроводени с покушения срещу текущия театрален език. Бих напомнил безмилостните дисекции „Антихрист“, „Одисей пътува за Итака“, „Януари“ и „Суматоха“, „Животът е сън“, „Господин Балкански“, програмите на ТР Сфумато по Чехов, Радичков, Стриндберг… „Спомен за една революция“, „Завръщане във Витенберг“, „Гео“, колкото да спомена някои от емблематичните жалони. Имам основания да се надявам, че „Светлото бъдеще на битака“ ще влезе в този ред.