Джипи: дарбата като куцукане

 
“Земя на синовете” на италианския автор на комикси Джипи (Джан Алфонсо Пачиноти, роден в Пиза през 1963 г.) излезе в началото на ноември в Италия, а месец по-късно – и в България. Приключение на двама невръстни братя в свят, в който човешкото е оглозгано до минимум – 284 страници, рисувани без почивка цялата тази година; над 1600 кратки реплики в “балончета”. “Исках да разкажа историята на обичащия, който поверява любовта си на един дневник, неразбираем за обичания. И исках обичаният да поеме на поход с препятствия, за да открие какво има в дневника...” Джипи става известен, когато вече е прехвърлил 40-те, но сега популярността му – и не само в Италия – е огромна. Извън дузината си комикси – сложни, ангажиращи, изключително красиви – илюстрира интервюта и анализи в пресата (La Repubblica и L’Internazionale), рисува корици за книги и при всяка възможност се занимава с кино. На 18 декември 2016 г. Джипи ще гостува на Софийския международен литературен фестивал, за да представи “Земя на синовете” (превод Нева Мичева, “Жанет 45”), и любезно отговори на няколко въпроса на “Култура”.
 
- Откога рисувате?
- Откакто се помня. Това беше моят начин да не преча. А и не ме биваше във футбола, което ме изключи от нормалното ежедневие на останалите деца. Освен това, открай време предпочитам в мисълта си да съм другаде; да си измислям неща, вместо да ги живея.
- Как се поддържате достатъчно въодушевен, за да продължите?
- Трудно мога да облека в думи 90% от онова, което ми се случва, докато рисувам. Когато ми спорй, работата ми е загадка и за самия мен. Едно знам със сигурност: изпитвам постоянна нужда да разказвам, все едно по какъв начин. То е някаква обсесия с всичките й плюсове и минуси... След всяка книга имам чувството, че съм изчерпан и току-що отпечатаното ще е последното в този живот. А после необходимостта ме грабва отново. То не е избор, не е и метод. Прилича по-скоро на физическа особеност – голям нос или по-къс крак. Не го мислиш, просто куцукаш. Ето, куцукам. Не мога да гледам света, без да си мисля как да го представя – за мен това е нещо като недъг. Но именно той ми е носил най-големите удовлетворения.
- Негодувате от определението graphic novel, “рисуван роман”, отнесено към вашите книги, защо?
- В Италия традиционните медии се стесняват от “народното” название на комикса, fumetto (букв. “пушече” – за “балончетата” с репликите или мислите на действащите лица, б. пр.). Етикетът graphic novel позволява на журналистите да говорят за един жанр, който смятат за треторазреден, без да се чувстват унизени. Но аз правя комикси и не изпитвам никакво неудобство от това: употребени вещо, средствата им за изразяване са способни на изключителна мощ.
- За първи път историята, която разказвате, е изцяло художествена, черно-бяла, с оскъден текст. Защо?
- Самата история го наложи. Всяка история съдържа и техническите параметри, в които ще се разгърне. “Земя на синовете” се стремеше към примитивност, оголеност – без надграждания и скрити етажи, без добавени пластове (като цвета), които да могат да се махнат. Нямах друг избор.
- Какви бяха основните трудности и радости при създаването на тази книга?
- Заставих се да се откажа от ред стари навици, което ме плашеше, защото беше като скок в тъмното. Изобщо не бях сигурен, че мога да разказвам неща от този тип: всичко да се крепи единствено на действията и думите (броени, и то на развален италиански) на персонажите. В предишните ми книги обилието на авторовата реч ми позволяваше да вълнувам читателя и словесно, да прескачам във времето без затруднение. В “Земя...” разказът е линеен и напълно лишен от емоционални трикове.
- Не просто сте се отказали от ред навици, но и сте си задали стройна система от норми, която сте обявили публично: “Не ползвай глас на разказвач. / Не ползвай цвят. / Всички страници да са макетирани по един и същи начин. / Не слагай повече от едно просто изречение в балонче. / Ако някой от героите прави жест, цялата картинка да е за този жест. / Помни естественото темпо на диалозите. Ако е нужна пауза, дай празен “кадър”. / Нищо не обяснявай. / Помни и рисувай естествения цикъл ден-нощ. / Отчитай яркото слънце, както и дъжда. / Не прави балончета с мислите на героите, за да не береш срам завинаги. / Ако някой от героите мисли нещо, направи ням кадър с мисълта вътре. / Не използвай словесни отпратки като “междувременно”, “на следващия ден” и прочее. Годината е 2016-а! / Ако е нужен прескок във времето, намери начин това да стане с рисунка. / Ако направиш дълго обяснение в един балон, после се застреляй. / Уважавай героите. Никога не ги карай да правят или казват неща против волята си. / Никой не те обича чак толкова, затова гледай четенето да е възможно най-лесно. / Когато се умориш, мини на нова страница.”
- Почти винаги си намислям правила, но сега за първи път бяха толкова много и строги. И за първи път си свърших работата, без да наруша нито едно. Послужиха ми главно, за да се предпазя от изкушенията на умората. През последните месеци бях изтощен (колкото може да е изтощен един автор на комикси) и често част от мен се оглеждаше за преки пътеки. Тогава именно правилата ме удържаха.
- Кирил Златков, художникът, който изписа на ръка буква по буква – както го правите вие – всяка от репликите в комикса на български, призна, че изпитва известен дискомфорт от това, че в книгата има деца, способни на убийство. Има ли неща, които никога не бихте разказали?
- Не мисля. Във въображението ми всичко рисувано се освобождава от вина. Фактът, че се превръщат в изкуство, пречиства персонажите и деянията им. Колкото и да са мъчителни, сцените, които описвам, не ме измъчват. Не съдя героите си, смятам, че са свободни да извършат и най-кошмарното нещо, стига да е съответно на характера им. Разказът не е реалност, в него може да има всичко – без вина. Нищичко не бих цензурирал, защото съм убеден в чистотата на разказването.
- Ето и въпроса, който Кирил всъщност искаше да ви зададе: смятате ли, че човечеството заслужава поредната “втора възможност”?
- То винаги я има. Една от грешките, които често допускаме ние, модерните хора, е увереността ни, че живеем в последното възможно общество. Което никога не е вярно. Хората, чиито къщи са били бомбардирани през Втората световна война, по-рано не са си и представяли, че такова нещо е възможно. Предполагам, че древните египтяни, които две хиляди години са поддържали един и същи обществен строй, са били твърдо убедени, че ще ги има вечно. Да не говорим за древните римляни с тяхната империя. Нещата постоянно се менят, преобразуват се, изчезват. Не виждам никаква логична причина това да не се случва отново и отново.
- “Чета спорове по въпроса дали рисунъкът на комиксите би трябвало да е реалистичен и ми идва да си отрежа дясната ръка, да я хвърля на кучетата и да открия сергия за семки пред стадиона в Пиза.” Да не сте в конфликт с реализма?
- Просто не вярвам в термина “реалистичен”. За мен и фотографията не е реалистична, а впечатленията ми от околния свят – менлив и капризен – ми пречат да възприема като реалистична и самата реалност. Как тогава да говоря за реализъм в рисуването? Фотони, отразени от някакви повърхности, влизат в ретината ни, продължават по очния нерв, стигат до мозъка и – хоп – той разпознава нещо като реално. Е, достатъчна е една капчица ЛСД, за да си дадем сметка, че и това е нестабилно, колкото си иска.
- Какви тогава би трябвало да са комиксите?
- Добре изпипани. С отлично познаване на средствата и възможностите им. Със стремеж към честност. Но това са личните ми принципи, които не бих натрапил никому.
- А мислите ли, че като разказвач имате задължение от някакъв тип?
- По-скоро не. Единственото, което се старая да правя, е да търся истината. Всеки път, когато понечиш да напишеш изречение или да нарисуваш сцена, имаш минимум два пътя: да бъдеш огледало на други огледала и да приемеш за свой нечий чужд стандартизиран поглед или да се помъчиш сам да достигнеш поне трошичка истина. В “Земя...”, да речем, има една ръкопашна битка между двете момчета и близнаците главанаци. Докато рисувах сцената с боя, можех да си послужа с типовите способи на американските екшъни, в които юмруците имат определено движение, настроение и динамика, или да се опитам да си спомня какво е насилието и да се разровя в паметта си за чувства от миналото, когато ударите и страхът бяха живи. За това, второто, се искаше усилие, понеже въображението ми е задръстено от стотици часове стандартизирано насилие – ако не бях спрял да се замисля, машинално щях да направя американски юмруци и кръв, от което драматизмът на моята сцена щеше да пострада. Полагам усилия да се отърсвам от придобитото.
- В “Земя на синовете” една от най-видимите черти на упадъка на човечеството е сринатият език: обеднял, насилен от жаргона и английския от социалните мрежи. Всяка антиутопия лесно може да се прочете като критика на настоящето... Два въпроса: какви са отношенията ви с езика и какви – с настоящето?
- Езикът и начинът му на употреба (в това число изкривяването му) са базисно градиво в разказа. Не бих могъл да пиша на друг език, освен италианския, и често използвам диалектни форми от тосканската провинция, които смесвам с нови разговорни деформации. Обичам да играя с думите и особено със звука им – чета на глас всичко, което пиша, и го напасвам, докато не добие музикалност, все едно е текст на песен... Що се отнася до настоящето: в Италия културното обедняване, популизмът и варваризирането на отношенията станаха сериозен проблем, който ще доведе до грозни последствия. Проявите на фашизъм са все по-чести и привлекателни за младите хора и носталгиците на средна възраст, а ние сме буквално нацията, измислила фашизма! Като прибавим и икономическата ситуация, която смазва по-слабите и ги озлобява – положението е взривоопасно. Това е едно от големите ми притеснения и в книгата го съчетах с недоверието си към преобладаващата идея за бог...
- В “Земя...” има един колективен персонаж: “вярващите”. Те са безмилостни, шумни, движат се в група и приличат повече на агитка ултраси, отколкото на хора, които споделят ценности...
- В моята страна (а и другаде, боя се) се е надигнала една мощна мистична антинаучна вълна. Започна да се отрича самата идея за опит, за емпирично доказателство. Нямам представа откъде и как се взе тази внезапна назадничавост, но виждам осезаемите поразии от нея наоколо. В политиката, например, всеки, който предложи комплексно решение, се възприема с недоверие. Както и всеки, който учи. Сякаш начинът на мислене на обществото е деформиран от години безумни телевизионни “шоута”, очакващи от участници и зрители да са “истински”, да “чувстват” и да се водят от “сърцето” си. Десетилетията на евтина сантименталност явно са предизвикали мозъчни увреждания и сега научният подход се приема със скепсис, ако изобщо се приеме. Хората предпочитат да се лекуват с “алтернативни” средства, а шарлатани, които правеха лошо впечатление дори в съвсем пропаднали телевизионни канали, сега седят в парламента. Нито един от тези нови стопани на държавата няма и най-бегла идея как да се справи със сложните дадености на съвременното глобализирано общество, затова фокусът се измества към някаква измислена “чистота” или вяра. Както Мусолини едно време: фалшиво тръбене за величието на Италия и италианците. А италианците друго и не чакат, обичат да ги похвалят такива, каквито са – с все кусурите им. И нали са примерни католици, сами се опрощават. Не плащат данъци, но докато охотно дават индулгенция на себе си, са готови да издигат бесилки за “крадливите управници”. Само дето тези управници са тяхно вярно отражение. Едно зряло общество би трябвало да е критично и да намери корените на проблемите в себе си, вместо да се залисва с търсенето им навън (банките, политиците, имигрантите) в един непрестанен процес на себеоневиняване. Ако хвърлим поглед назад, към неотдавнашната история на Европа, не е трудно да си представим колко вреда може да нанесе подобен модел на мислене.
- В какво вярвате безусловно?
- В свободата и в изкуството.
 
Разговора проведе Нева Мичева