Ходене по буквите

 
Хераклит Ефески. „Проникновения”. Философски фрагменти. Превод от старогръцки Андрей Райков. ИК „Гутенберг”, С., 2016, цена 8 лв.
Когато някой се позовава на поети за свидетелство, що се отнася до неизвестни неща, той препраща към неблагонадеждни източници, смята Хераклит. Въпреки това, аз не мога да се отърся от представата си за Хераклит като за поет, не точно като за философ, камо ли за реторик (нали „реторикът е първенецът между мошениците”), а именно като за могъщ поет. Ето: Времето на живота е дете, което, без още да може да говори, играе със зарове. Господството принадлежи на детето. Какво трябва да значи това? Или това: Всички твари са водени от удари. Трябва ли да го разбираме. Аз не знам. Спящите се трудят и работят заедно за това, което се случва по света – Юнг ли е написал тези думи или Хераклит. Нали прочутият ефески аристократ казва, че мисленето е всеобщо – тогава какво значение има чия е тази мисъл. Всички запазени фрагменти на Хераклит Тъмния (ок. 540 – ок. 480 пр. Хр.) са цитирани в произведенията на по-късни автори, трудно могат да бъдат екстрахирани от тях. [Не съм ничий ученик.] Потърсих себе си, твърди Хераклит. Фрагментите му ни учат на живот и смърт, на вечното „всичко тече” вече хилядолетия, може би защото скритата поезия е по-добра от явната философия. Защото в нея душите подушват неща от Хадес. Както сподели приятел, тези текстове са съвършено ужасни - сякаш излизат през отвора на маска. Но да не патетизираме, защото нали вече знаем: ”глупавият има склонност да се възторгва при всеки ред”. Изобщо, неблагонадежден източник е човекът.
 
Иван Радев. „Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него”. Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, С., 2016, цена 12 лв.
С горчивина тук ще се огранича единствено до преразказ на „Справки за Владимир Василев”, „ръкопис под формата на скромна брошура от 12 листа вестникарска хартия”, който големият критик разпространява в тесен кръг в началото на 60-те. Според него, враждебността към „Златорог” след 1944 г. се дължи на това, че в него са публикували първите писатели по онова време. Под прицел не са „Българска сбирка”, „Хиперион”, „дори полицейските „Завети”, които са много по-широко разпространени и субсидирани от Читалищния съюз, Военното министерство... „Златорог”, прочее, излиза в тираж 1000-1200 екземпляра, няма редакция, не дава хонорари, Василев е и редактор, и коректор, и експедитор. Няма свой живот. Ето какво казва самият той: Все пак, социалистическата критика изхождаше от идейни позиции. Но буржоазната беше нещо отвратително. Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог”, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха! Да се пише срещу Василев – бе най-лесната доблест. Един вид, пропуск да се влезе в литературата. (...) Период на разцъфване на литературния пасквил. Как тая буржоазия не съзря своя адепт, а предостави цялата си преса непрекъснато да ме скандализира. Акад. Радев ни предлага, редом с другото, и лекарствата на паметта срещу болестите на повторението.