Избори по света и у нас
В ерата на постистинската политика
През 2004 година, критикувайки администрацията на Буш, американският журналист Ерик Алтерман заговаря за пръв път за post-truth political environment, което се превежда горе-долу като „пост-истинска политическа среда”. Много автори се заиграват с тази идея, докато през 2010-а Дейвид Робъртс не излиза с окончателната формулировка, която днес е официално название на феномена, а именно post-truth politics; пост-истинска политика, политика след (отвъд) истината. Има един проблем с това понятие и той е, че изразът може имплицитно да въведе в погрешната представа, че някога в миналото политиците са говорили истината и това внезапно се е променило в ерата на постистинската политика. Феноменът всъщност се описва като напълно демократична среда, в която изборите действително могат да сменят правителства, но в която политическият дебат е сведен до прецизно написан спектакъл, в който кандидатите повтарят опорни точки, апелиращи към емоциите, вместо към разума на избирателите, и не спират да повтарят тези опорни точки, дори когато те са оборени с доказателства от опонентите им или от медиите; среда, в която спорът се води за несъществуващи въпроси с висока емоционална и нулева интелектуална стойност. Тоест, политиците не казват истината, както и преди, само че този път дори не говорят за реални неща на първо място.
“Откривателите” на феномена са съвременни американски либерали, което ще рече - социалисти от най-ново поколение. Те критикуват явлението в контекста на 11 септември, войната в Ирак и администрацията на Буш като цяло. Днес те използват постистинската политика, за да окачествят говоренето на Доналд Тръмп, Найджъл Фараж, Виктор Орбан и други „крайно десни популисти”. Същите действително си служат често с емоционална реторика, рамкират дебатите в полуреален контекст и не спират да повтарят аргументите си, дори след като бъдат оборени. Иронията е, че именно либералите създадоха (и все още поддържат) постистинската политика, срещу която днес така яростно протестират. Те първи избраха апела към емоциите пред апела към интелекта на избирателя. Направиха това чрез безброй опорни точки: че можем да решим проблема с бедността, като раздаваме пари на хората; че ще гарантираме безопасността на гражданите, като им вземем оръжията; че всички религии и култури са равни; все неща, които звучат прогресивно, интелигентно и човеколюбиво на първо чуване, но нямат никаква връзка с реалността. Ако някой консерватор възрази, че не е убеден в преразпределянето на богатство, защото най-провалените икономики в света правят именно това, либералите веднага обявяват, че той мрази бедните хора и иска те да умрат от глад. Ако възрази срещу забраната на оръжията за самозащита, обявяват го за убиец. Ако възрази срещу културния релативизъм, защото вярва в универсални ценности – значи е расист. Постистинската политика всъщност е другата страна на монетата на политическата коректност. И когато консерваторите започнаха да я използват, за да изравнят шансовете в играта, на либералите бързо спря да им харесва.
Ако искат да научат нещо повече за постистинската политика и политическата коректност и да прогнозират докъде могат да стигат те, добре е западняците да погледнат към бившите тоталитарни държави като България. Ние сме опитни ветерани във фиктивните битки с фиктивни проблеми. Четиридесет и пет годишният комунистически режим е създал успешно една алтернативна, фантастична реалност, призракът на която ни заобикаля и до днес. Когато имаш пълен контрол над средствата за комуникация и информационния поток, можеш лесно да вкараш едно общество в какъвто сюжет пожелаеш. В приказка, в която светът се управлява от еврейската конспирация срещу арийската раса, или в роман, в който Роналд Рейгън се е прицелил с ядрените си ракети право в Тутраканската селищна система. Приказката е била толкова убедителна, че хората до ден днешен вярват, че през комунизма е имало работа за всички, нямало е глад, нямало е престъпност. Ако проследят и изучат тоталитарното минало на България, американците ще добият отлична представа за това, което трябва се случи, когато политическата коректност и постистинската политика се слеят в един непротиворечив, взаимно допълващ се фантастичен сюжет. Дори съм убеден, че ако се комбинират качествата на Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, ще се получи нещо много близко до Тодор Живков.
Не е ясно обаче дали най-лошото не идва след това. След падането на информационната завеса, вместо да се отвори всеобщо пространство на истината, у нас възникват множество малки завеси. България изживява преход от Оруеловия свят на информационен дефицит към света на Хъксли, в който има свръхинформация. Българските турци, държани в крепостна зависимост от ДПС, живеят в един сюжет; избирателите на БСП, особено в провинцията, живеят в друг; сините от центъра на София пък живеят в трети; четвърти и пети е сюжета на избирателите на ГЕРБ и националистическите формации. Човек наистина трябва да поговори с хора от различните прослойки и да се порови в интернет форумите и социалните мрежи, за да си даде сметка в колко различни светове живеят тези хора. Те не просто вярват в различни политически кандидати – те имат диаметрално противоположни представи за обществените и международните отношения, имат различна самоидентификация, дори различна историческа памет. Нещо повече – благодарение на териториалното разпределение на етническите групи, на влиянието на медиите над по-възрастните хора и на употребата на социални мрежи от по-младите, тези различни сюжети се задълбочават и изолират все повече. Ясно е как териториалната изолация вкарва малцинствата в собствен свят. По-малко известно е, че масовите медии обикновено участват в координирани, наместо конкурентни кампании за определени политици. А още по-непопулярен е фактът, че в интернет търсачките и в социалните мрежи са заложени алгоритми, които използват историята на търсенето и разглеждането, за да предлагат на потребителите сходно съдържание – до степен, в която хората с различни политически възгледи все по-рядко се сблъскват с конфликтни мнения или с опровергаваща информация.
Тъй като се развива извън рамките на обективната реалност, наложително е съвременната политика да започне да се анализира през законите на литературната фикция. Най-напред политическите сценаристи избират емоционално интензивни жанрове като трилър и криминале, а по време на избори често се прибягва до готически ужас. Тъй като наблюдаваме именно избори в България и в САЩ в момента, ще се спрем на готиката и хоръра. Още в началото на ХІХ век английската писателка Ан Радклиф разделя внушението на готическия роман на страх и ужас (terror and horror). Страхът е силното, сюблимно предчувствие, че нещо ужасно ще се случи, докато ужасът е интензивното изживяване на ужасното събитие. В политиката около избори логичното оръжие на правителството е страхът. Страхът от това, което може да се случи, ако има промяна. Това е любимо средство на Борисов – хората трябва да се страхуват, че стабилността ще се разруши, ако той падне от власт; че нещо ужасно ще се случи тогава и хората не бива да поемат този риск. Традиционното оръжие на опозицията е ужасът. Ужасът от настоящи събития, които се разиграват в момента на изборите. Опозицията трябва да убеди, че случващото се в момента е по-лошо и страшно от онова, което би могло да се случи в бъдеще, и затова хората трябва да потърсят промяна на положението.
Любима опорка на БСП – според тях, българският народ е в състояние на непрестанна и задълбочаваща се битова мизерия. Ако българите престанат да (вярват че) са бедни, като всяка лява партия, БСП просто ще престане да съществува.
Алфред Хичкок и Стивън Кинг довеждат страха до съвършенство – според тях, няма нищо по-силно от очакването за ужасно събитие; скърцащата врата е много по-ужасна от онова, което е зад нея. Но Кинг признава, че създаването на страх е и най-трудният похват. След него е ужасът. Той обаче въвежда и трети. В книгата си Danse Macabre той казва: „Когато не мога да уплаша, се опитвам да ужася; когато не мога да ужася, опитвам да отвратя. Не се гордея с това.” Отвращението е онзи похват, който се намесва, щом другите два не работят. Когато в политиката правителство и опозиция се изчерпват (с техния страх и ужас), възниква отвращението – и това е протестният вот. Има ироничен протестен вот (напр. за Митьо Пищова), саркастичен протестен вот (напр. за Татяна Дончева) и патетичен протестен вот (напр. за Каракачанов). Това са различни видове отвращение, които зависят от интелекта и емоционалността на всеки човек.
Накрая, освен да предизвиква страх, ужас или отвращение, всеки кандидат трябва да има добре изграден образ, на който хората да вярват – не може да се уплашите от страшна история, разказана от човек с несериозен вид.
Образът на Цачева е общопартийният евроатлантически образ. Тук има разминаване с реалността, когато тя предлага да се преразгледат санкциите спрямо Русия и когато казва, че „не може да има противоречие между националната сигурност и човешките права” – но твърде малко избиратели оставят интелектът да опровергае емоционалното им впечатление, че Цачева е евроатлантик.
Радев има класически образ на силен човек, идващ от армията, с твърда ръка, патриот. Той не може да отговори на въпроса защо не е напуснал поста си във ВВС при предишните скандали с Ненчев и Борисов и не може разумно да убеди никого, че вече е бил взел решение да напусне, когато Нинова му се е обадила. Но образът на неоценен специалист, решен да се изкачи до върха на стълбицата, за да промени правилата, които не харесва, остава непокътнат. В президентската платформа на партията му е писмено заложено приятелството с Русия, но той въпреки това успешно играе патриот, който не е зависим от изток или запад.
Трайков играе стария образ на автентично десния кандидат. Това не се връзва с интервютата, в които критикува Рейгън и Тачър и определя Кругман и Самюелсън като любимите си икономисти. Но образът стои, защото кандидатът повтаря усилено опорните си точки.
---
При нарастващото значение на фикцията в политиката и склонността на гражданите да пренебрегват очевидни факти в полза на силни емоционални внушения, трябва да се промени начинът, по който обществото участва в политиката. Политическите анализатори, които играят ролята на критици, стават излишни, защото в съвременната политика, както и в съвременната литература, комуникацията между автор и адресат е толкова емоционално силна, че няма нужда от интелектуален посредник. Наместо това, съвестните и достойни анализатори (критици) трябва да се заемат с правене на политика (авторство), докато гражданите трябва да станат анализатори (по неволя), за бъдат субект, а не обект на творческите внушения.
Не можем да се надяваме в тази ера на свръхинформация всички да виждат нещата по един и същи начин. Никой не може да научи всички сюжети, да прочете всички книги. Но ако всички знаят повече за жанровите специфики на социалния театър и за похватите, с които политиците си служат, можем да започнем да се ориентираме по сходен начин в различни сюжети и да изградим отново някаква обща реалност, за всички.
4 ноември 2016