Изгубеният се завръща
Когато умира 29-годишен, Димчо Дебелянов е признат за добър поет от малцина, шепа млади поети, негови приятели. Част от творчеството му е публикувана в периодични издания, друга част е останала скрита в ръкописи – понякога върху гърба на плик или на пощенска картичка. „Димчо умря непризнат, пише един от верните му другари Йордан Мечкаров. Никой от големите ни поети и критици не му обръщаше внимание. До смъртта му никой не написа статия за него.“ Николай Райнов твърди, че веднъж Подвързачов занесъл в Мисъл няколко негови стихотворения, а там един от редакторите му казал, още преди да ги прочете: „От човек с такова име не може да излезе поет“.
Ситуацията рязко се променя след 1916 година; изгубвайки човека, българската литература открива поета, сякаш смъртта е инициирала присъствието му в колективната памет. Вестници и списания му посвещават възпоменателни страници, антологиите се надпреварват да включват негови стихотворения, започват да се четат сказки за живота и творчеството му; през 1920 г. излиза и първата му самостоятелна стихосбирка. „Трябваше да го изгубите, за да го намерите!“, възкликва Константин Гълъбов.
Роденият през 1887 г. Динчо (сам ще промени името си на по-благозвучното Димчо) е късно дете. Когато се появява на бял свят, баща му, вече западналият абаджия Вельо, е 61-годишен; той ще умре девет години по-късно, а в поезията на неговия най-малък син няма да срещнем никакви образи от бащински тип. Наистина, символизмът по принцип е фокусиран върху „женска“ символика, но при Дебелянов много ясно се откроява една вариация на притчата за Блудния син: неговият лирически герой винаги ще бъде изгубеният, който копнее да се завърне при своята майка.
След смъртта на бащата започват митарствата на майката с четири малки деца. Скоро ги виждаме в Пловдив, където най-големият син Иван е пощенски чиновник. Тук Димчо ще остане до 1904 г. – осем трудни, мрачни години, прекарани в оскъдица. Липсата на здрава родителска ръка оказва влияние върху неговото възпитание: попада в първата си бохемска компания, учението пропада на заден план, завършва годината с три двойки и остава да повтаря класа. Изпращат нерадостното свидетелство на брат му Иван, по това време началник на ихтиманската поща, и той нарежда да му проводят Димчо – намерил му място за чирак при един фурнаджия. Като видял писмото, безгрижният ученик се сепнал и разплакал: „Не ща да ставам фурнаджия!... Ще ида да се удавя в Марица!“
Така българската икономика загубва един бъдещ пекар, но спечелва отличен гимназист. Димчо се записва и за студент – най-напред по право, после става редовен слушател във Филологическия факултет. Къде по бедност, къде от нежелание, в студентската му книжка не се открива нито един взет изпит. Това признава и неговият приятел Мечкаров: „На лекции той не ходеше – само често посещаваше лекциите на проф. Иван Шишманов и д-р Кръстев, където щастливо за Димчо се съчетаваха интересът му към литературата с влечението му към женския пол“.
Както намеква Мечкаров, любовта винаги е имала специално място в душевните преживявания на Дебелянов. От гостуване на майка си в Ихтиман му остава влечение по едно местно девойче „с гълъбови очи“, по-късно учителка – Иванка Дерменджийска. (По това време Иванка е на 13, а Динчо – на 16 години.) Случена главно от разстояние, платонична и по-скоро несподелена, тази любов обсебва копнежите му в продължение на осем години и предизвиква написването на десетки писма. Това обаче не означава, че не се появяват и множество други, бързо пламващи увлечения. Дебелянов по принцип е романтичен и влюбчив; увличат го не просто красивите, но красивите интелигентни момичета, най-вече студентки по филология. Особено място в живота му заема Елена Петрунова; нейната съдба изглежда като извадена от някоя мрачно-красива балада.
През 1909 младежът живее на квартира в двуетажната къща на полковник Петрунов, точно там, където се пресичат „Патриарх Евтимий“ и булевард „Левски“, на ъгъла с кино „Одеон”. Полковникът имал пет дъщери, останали рано без майка. В една от тях, палавата и черноока Елена, се влюбил 23-годишният Димчо: пращал й сърдечни бележки, посвещавал й стихотворения, понякога излизали на разходка… През лятото на 1911 г. бащата, човек на 47 години, поискал да се ожени повторно, но дъщерите му се възпротивили, особено активна била Елена. Поредната кавга между нея и баща й завършила трагично. Достойно за поведението на един „казармен човек“, полковникът грабнал служебния пистолет и застрелял непокорната дъщеря, а после и себе си. Трагедията се превърнала в сензация за цяла София, а Дебелянов хвърлила в отчаяние. „Той преживяваше толкова дълбоко скръбта по „Ленчето“ – пише отново Мечкаров, че почти всеки ден ходеше на гроба й, а нас, приятелите му, ни караше да го придружаваме посред нощ в гробищата и там, захлупен над гроба й, от сърце ридаеше, докато ние самите, изплашени от тая шекспировска обстановка, го издърпвахме насила и поемахме към града.“
В тази по принцип лична история зърваме и нещо типично за настроенията сред българската интелигенция преди стотина години. Между литературата и живота не съществуват ясни, добре очертани граници; двете зони непрекъснато са склонни да си разменят модели на преживяване и поведение. За младия поет Елена е персонификация на съвършената – изискана и невъзможна – любов. Идва обаче животът и разрушава естетическата хармония. Дебелянов реагира като романтичен герой: броди край гроба на изгубената любима (да си спомним Яворов с неговите теменужки до гроба на Мина), припада върху него в пристъп на болезнено ранена чувствителност, заобиколен от декор, който за всички изглежда като видение от пиеса на Шекспир.
Около 1909 г. завършва формативният процес в творческото развитие на Дебелянов. Той е само 22–23 годишен, но полага големи усилия да се самообразова и непрекъснато обсъжда, пише, сънува литература заедно с другите млади поети от неговата компания. Това са Лилиев, Подвързачов, Георги Райчев, Константин Константинов; близки по бит и възгледи до тях са Димитър Бояджиев, Йовков, Теодор Траянов… Днес вече е трудно да си представим оживената, почти трескава атмосфера, в която живеят тези млади хора, всички в 20-те си години, едновременно бунтарски настроени към традицията и смирени пред своите литературни кумири, амбициозни и уловени в плен на комплекси, които произтичат от свръхчувствителните им натури; космополити по душа с празни джобове. Те се събират в някоя тясна, бедняшка квартира – по десетина души в стая, обзаведена с легло, маса и два стола; поделят си колетите, получени от дома; пушат по цели нощи и приказват, приказват, приказват… Когато имат по някой лев, бързат към бирария „Батенберг” и там започват гуляй – докато станат толкова шумни, че съдържателят заедно с двама-трима по-здрави келнери ги изхвърлят навън.
Целият творчески път на Дебелянов обхваща десет години: от 1906 до 1916. За това време той завършва около седемдесет стихотворения. Най-добрите от тях изглеждат „изпети на един дъх“, толкова са изчистени и стегнати по внушение и поетика. В действителност младежът твори дълго и бавно. Най-напред му хрумва идея, обзема го настроение, което облича в първите намерени думи, и го записва – на случайно листче, върху гърба на плик. След това започва дълга и упорита борба за най-добрата, за единствено добрата възможна форма. Някои чернови постигат желаното съвършенство, други попадат в кошчето за боклук; трети Димчо връчва на свои приятели. Години, дори десетилетия след смъртта му продължават да излизат листчета с нахвърлени стихотворения.
През първите години от второто десетилетие на ХХ век битът все повече притиска Дебелянов. „Кариерата“ му се изразява в поредица от дребни, най-често временни назначения: писар в Метеорологичната станция, заместник на някой коректор в списание, стенограф към Народното събрание, експедитор на вестник „Вардар”… Мечтите да завърши висше образование остават все по-далече. „Безволие и дезинтересуваност отдавна са ми на гости“, пише в писмо до Лилиев.
Докато съзрява като поет и вече пише зрели елегии, като човек Дебелянов все повече се огъва под тежестта на чувството за рутина и безсмисленост. „Аз работя пак в „Ден“, почти нищо не чета – пише в друго писмо до Лилиев. – Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. … И сега, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е искрен израз на накипяла мъка, или желание да се пишат само красиви фрази. Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния?“
Трудно можем да кажем къде свършва човекът и къде започва поетът в подобни твърдения, защото самият Дебелянов е изгубил точната граница. Дали наистина животът на дребен чиновник, който ходи винаги зле облечен, с протрити обувки и ниско самочувствие, е толкова страшен, или неспособността да надмогне своята душевна нагласа, която поражда този житейски модел, му тежи повече? В писма до близки приятели той многократно изразява усещането, че е предал нещо дълбоко и важно, вложено в душата му; някакво съдбовно призвание, на което е бил обречен: „защото аз наистина тръпна под огромната тежест на съзнанието, че съм отстъпил и нарушил някаква свята клетва“.
Драмата на човека Дебелянов има културен произход, тя е вписана в хоризонта на настроенията, общи за всички „прокълнати поети“. Наистина, животът на Дебелянов не може да бъде наречен щастлив – заради бедността, липсата на дом и образование, но в същото време е бил точно онзи живот, който е правел от него модерен по законите на времето му поет. Несретничеството и бездомността са източник на страдание, бохемството – на угризения и чувство за вина, но именно комбинацията от страдание и вина е карала свръхчувствителните поети да пишат, да я изричат непрекъснато в драматични стихове.
Първите две войни не засягат сериозно живота на Дебелянов. Той е мобилизиран, наистина, но полкът му преседява цялата Балканска война в Самоков, а Междусъюзническата свършва, преди още поетът да влезе в истински бой. По това време той постъпва на обучение в школата за запасни офицери, откъдето излиза подпоручик. На излизане се оплаква: „Всички мои другари ги чакаха нови дрехи, обувки, шапки, та дори копринени кърпички в левия джоб на саката, а аз, брате, в същите изпокъсани дрипи на гърба. Кому да се покажа?“
През 1914 г. си намира работа като „докладчик“ в Сметната палата със заплата от 150 лв. (гимназиален учител по онова време получава около 250 лв.). През март се оплаква на Гео Милев от „своята зимна, тясна, прашна канцелария“. И все пак тъкмо Сметната палата го спасява от фронта, когато избухва Първата световна война. Излиза Министерско постановление, което освобождава от мобилизация някои категории чиновници на държавна служба, а сред тях попадат и докладчиците на Върховната сметна палата. Четири месеца по-късно постановлението е отменено и в края на януари 1916 г. Дебелянов е изпратен на южния фронт, надолу по долината на Струма.
Отначало бойните действия са спорадични, войниците прекарват цели три месеца на бивак до гръцката граница, имат време за разговори и срещи. Поетът успява да надмогне своя творчески блок и започва отново да пише, като нахвърля на всевъзможни листчета множество стихотворения. Някои от тях достигат до публикация в софийски списания, други са вмъкнати в текста на писма до близки приятели, а две от най-добрите връчва на дружинния си командир заради предчувствието, че ще бъде убит. Година по-късно майор Томов ги открива, все така грижливо сгънати, изписани със ситен, „мънистен“ почерк, в маншета на своя шинел.
В началото на септември ситуацията на южния фронт изведнъж се променя, противникът преминава в настъпление, започват кръвопролитни боеве. По това време Дебелянов е зачислен към щаба на армията като адютант на дружинния командир. В последните дни на месеца сраженията стават изключително тежки, за две денонощия са убити трима командири на ротата, в която служи и Дебелянов, загубите са огромни. На първи октомври той е изтеглен от щаба и назначен за ротен командир. На следващия ден получава заповед да поведе ротата в настъпление. Около 10:30 – докато се опитва да насърчи войниците, прав над предните окопи, е улучен от вражески куршум. Свлича се на земята, като притиска раната си с ръка. Бързо му свалят дрехата и се опитват да го превържат. Напразно – раната е причинена от взрѝвен куршум и цялата долна част на корема е разкъсана. С последни сили попитва: Нали няма да умра? Малко по-късно издъхва.
Тялото на поета е погребано в двора на църквата в Демир Хисар; пет години по-късно костите са пренесени в Копривщица, а през 1934 г. скулпторът Иван Лазаров изработва и паметника на майката, която седи на прага и чака „да дойде нейното дете“. Единодушно – оттогава до днес – е мнението, че тази скулптура увековечава майката на поета. Забравили сме обаче, че при поетите символисти не толкова литературата подражава на живота, колкото животът – на литературата. Единствената фраза, в която майчинска фигура очаква „да дойде нейното дете“, е в стихотворението „Тиха победа“, и там става въпрос за… природата.