Поезия и наука: емергенции
Задачите на поезията
Английската изследователка Шарлот Слай започва увода на своето изследване „Литература и наука“ (2011), като разгръща преразказ на оня драматичен момент от романа „Събота“ (2005) на Иън Макюън, където младата Дейзи (героиня от романа, поетеса), в опит да спаси семейството си от ръцете на луд убиец и след като вече се е съблякла гола, но това не е помогнало, започва да рецитира някакво стихотворение. Не щеш ли, то омагьосва болния убиец, той се заслушва, успокоява се и мислейки, че момичето е автор на рецитираната творба, я моли да му я подари или нещо подобно.
В един по-късен момент от романа става ясно кое и чие е стихотворението – „Плажът на Дувър“ (1867) на Матю Арнолд. Има ирония в този избор на стихотворение и тя е в следното: Арнолд пише това стихотворение, докато е на сватбено пътешествие (меден месец), но го публикува много по-късно. Дълбоката меланхолия на основния тон алегорически разкрива отдръпващото се с ръмжене „море на вярата“, с което, според историците, Арнолд можел и да се съгласи, но не можел да се съгласи с другото – че отиващата си религиозна вяра следва да бъде заменена от науките, а не от изкуствата. Той ще води дълъг спор по въпроса с Томас Хенри Хъксли, пропонент и основен публичен защитник на Дарвиновата теория на еволюцията. Казвам всичко това, защото българската културно-академична бохема и досега в масов вид смята, че Арнолд е спечелил спора. А не е така. В това именно е и ироничната експозиция на конфликта в романа.
Защото това ли са задачите на поезията: да услажда медените месеци (сватбените пътешествия), да лекува лудите и да води „свещена“ война с твърдите (природоматематически) науки за социално и културно първенство?...
Твърди се, че разривът между науки и изкуства е късен околоромантически процес и че не друг, а самият Колридж спомага за изковаването на нова дума за хората, занимаващи се с твърди науки – учени (scientists), a не natural philosophers, както било докъм 30-те години на XIX век. (За занимаващите се със социални и хуманитарни науки винаги е имало друго название на английски – scholars, като полето им на дейност не предполага нищо твърдо.)
И въпреки всичко, още Галилей прави доста смели изказвания по литературата, изкуствата и музиката, които се отличават с устойчива неординерност. Авангарден акт е неговото становище, че в музиката мелодията е по-важна от текста. Самият факт, че мелодията по-лесно се поддава на математизация, е красноречив. Но Галилео има позиция и по въпросите на поезията – той предпочита Ариосто пред Тасо и мотивите му вървят по същата линия като в музиката – денатурализация и деалегоризация. Галилей е бил единосъщ. Той впрочем произхожда от семейство, свързано с изкуствата. Но единосъщ е и Пол Дирак, когато пише на Роберт Опенхаймер (през 1937 г. навярно):
Опенхаймер, казаха ми, че пишете поезия. Не виждам как човек може да работи на границите на физиката и да пише поезия в същото време. Те са в опозиция. В науката искате да кажете нещо, което никой не знае преди това, с думи, които всеки може да разбере. В поезията сте длъжен да кажете… нещо, което всеки вече знае с думи, които никой не може да разбере.
Много физици считат Опенхаймер за сноб и много – Дирак за чешит. Факт е, че първият е канил като поет-резидент в Института за висши проучвания в Принстън Томас Елиът и той написва там слабата пиеса „Коктейлът“. Наистина, отблъскват ли се от един момент нататък поезията и науката?
„Плажът на Дувър“ е късно романтическа творба. Макар че е във формата на любовно излияние, тя е притулено визионерска в своето широко идейно съдържание. В някакъв смисъл, тя е и интерпретативен проблем, с който Дирак, да речем, не би се справил. Като визионерска творба, тя неминуемо сочи и назад, и напред. Сочи назад към 1797, когато Колридж в опиумен сън сънувал голяма поема с екзотичен сюжет (екзотизми има и в творбата на М. Арнолд) и тъкмо като се събудил и бил седнал да я запише, бил прекъснат от натрапник някъде към петдесетия стих и не могъл да продължи. Свършил преждевременно. Както и героят от другия роман на Макюън от 2005 – „На плажа Чезил“, който критиката отново свързва с М. Арнолд и неговото сватбено стихотворение. „Кубла хан“ – недовършената поема на Колридж, с която бил даруван насън, му била отнета от безредията на реалността и никога не му била върната обратно. Харолд Блум пише за „Кубла хан“, че поемата представя твореца като черпещ гностическа сила от образа на Сатаната, даден в оная визионерска поема, която минава за матрична в англоезичния литературен свят – „Изгубеният Рай“ на Милтън. Тя била публикувана през 1667. Блум добавя още, че образът на визионерстващия и пеещоразказващ поет и на Кубла хан самият били „контра-сюблимни“ (counter-sublime) – съществено понятие в неговата претенциозна квази-теория.
(Обърнете се и вижте тактуването на числото 7 в годините, отбелязвани дотук. Това е тя, музиката на Галилей!)
През 1967, докато е поет-резидент в Калифорнийския технологичен институт, Ричард Бротиган печата и разпространява безплатно брошура със стихотворения, които имат техноутопичен и визионерски характер. Брошурата се казва All Watched over by Machines of Loving Grace (в груб превод, взет от в. „Дневник“ - „За нас се грижат машини с любовна благодат“). Ето в оригинал едноименното стихотворение, спомагано от буквален превод на български:
|
I like to think
(and the sooner the better!)
Of a cybernetic meadow
Where mammals and computers
Live together in mutually
Programming harmony
Like pure water
Touching clear sky.
I like to think
(right now, please!)
Of a cybernetic forest
Filled with pines and electronics
Where deer stroll peacefully
Past computers
As if they were flowers
With spinning blossoms.
I like to think
(it has to be!)
Of a cybernetic ecology
Where we are free of our labours
And joined back to nature,
Returned to our mammal
Brothers and sisters,
And all watched over
By machines of loving grace.
|
Мечтая си
(и колкото по-рано по-добре!)
за кибернетична поляна
където бозайници и компютри
живеят заедно във взаимно
програмираща хармония
като чиста вода
докосваща ясно небе.
Мечтая си
(веднага, моля!)
за кибернетична гора
пълна с борове и електроника
където сърната се разхожда мирно
край компютри
сякаш са цветя
с въртящи се цветчета.
Мечтая си
(трябва да стане!)
за кибернетична екология
в която сме освободени от труда
и присъединени обратно към природата
се връщаме към нашите бозайнически
братя и сестри
докато за нас се грижат
машини с любовна благодат.
|
Тук визионерството като че ли празнува своето карнавално-контракултурно тържество. Това тържество се нарича Ню Ейдж и е почти изцяло калифорнийска работа. За стоте години, откакто Арнолд забелязал, че религията се отдръпва, само това останало от нейното „море на вярата“. Затова и до днес горното стихотворение на Бротиган има амбивалентни, та чак диспарантни трактовки – като манифест и като пародия на манифест. Цялата Ню Ейдж епоха е нещо като светла пародия или благоразположен пастиш на творбата на Арнолд. Но освен квазирелигиозен ревайвализъм, еклектичното смесване и емергентността (която е „лице на случайността“), Ню Ейдж поражда и съвсем реални неща. Сред тях най-тежко стои Силициевата долина, тя е реален факт; реално артефактни са списанията „Уайърд“ и „Хол ърт каталог“; епистемологичният анархизъм на Пол Файерабенд, екзотичните физики на Гари Зукав и Фритьоф Капра, психеделиите на Терънс Маккена, книгите от 60-те на Пинчън и Ф. К. Дик, това е светът на Ню Ейдж...
През 1967 излиза първият образцово проведен концептуален албум на „Бийтълс“ „Сърджънт Пепър...“. Вгледайте се внимателно в попарт обложката на дългосвирещата плоча и ще разберете какво означава еклектика и емергентност. През 1967 умира Опенхаймер.
Стихотворението и брошурката на Ричърд Бротиган щяха навярно да останат забравени, ако през 2011 известният английски документалист Адам Къртис не беше направил филм със същото заглавие. В този трисериен филм обаче Къртис иронизира и отхвърля техноутопичния идеал и ню-ейдж визионерството. Е, какви са задачите на поезията тогава? Не знам.
Ала списание „Уайърд“ продължава да излиза и до днес и – да се знае – това е списанието, обявило за свой светец (“patriot saint”) не друг, а Маршал Маклуън, който публикува най-популярната си книга „Медиумът е масажът“[1] през 1967. Някои от пророчествата й стряскат и днес. Погледни и ще видиш (ако умееш да гледаш)!
Борхес и времето
През 2009 „Уайърд“ публикува посредствена статия за книга, видяла бял свят през 1857. Автор е много популярният във викторианска Англия естественик и илюстратор на собствените си книги за чудесата на природата Филип Хенри Гос. Той бил крайно религиозен плимутски брат – не приемал дуализма на Декарт в „Разсъждение за метода“, която излиза в 1637; не приемал и Нютоновия свят („Основи на математиката“ е публикувана през 1687). Той четял Библията буквално и вярвал, че Бог не ще му даде смърт, а успение. Бил много разочарован, когато някъде през 80-те на XIX век умрял с твърде обикновена смърт. Ф. Х. Гос бил особено разтревожен от геологическите открития на своето време, тъй като те издавали, че светът е създаден значително по-отдавна, отколкото е посочено в Библията. Гос смятал, че с книгата си “Omphalos”(1857) ще успее да разреши спора между наука и религия, както сочи и подзаглавието й – „Опит за развързване на геоложкия възел“. Книгата била провал. Не я харесали нито религиозните люде, нито учените. Тиражът бил претопен и с времето книгата се превърнала в библиографска рядкост.
По нищо не личи авторът на списанието да е чел въпросната книга, въпреки че тя днес е дори и електронно достъпна. Не личи да знае, че самият Борхес е писал есе върху книгата на Гос – и че също не я е чел. Само че, докато Борхес е оправдан – книгата е била напълно недостъпна по негово време, то авторът на статията от 2009 е просто мърляч. Той смята, че е разумно с присмех да обвини Филип Хенри Гос в креационизъм и с това въпросът да приключи. Точно по-обратния начин постъпва Борхес. Още в началото на своето есе „Ф. Х. Гос и Сътворението“, публикувано в сборника „Други разследвания, 1937 - 1952“, той внимателно разяснява условията и основанията си. Ще борави с два чужди преразказа, защото няма достъп до книгата. Единият от двата източника е много съществен – това е автобиографичният роман „Баща и син“ (1907) на Едмънд Гос, синът на Филип Гос, известен литературен критик и писател, който бая окепазил баща си в тая книга.
Интересът на Борхес към природата на времето през 30-те години е интензивен. През 1936 излиза „История на вечността“ и там в три отделни есета той разплита „вечността“ като времево и като историко-философско понятие. Полага платоновата парадигма, после се разколебава; разглежда много специфично и други два проблема: „множествата“ на Кантор като възможна вечност и вечния възврат на Ницше. Открива, че те си противоречат. В есето за Филип Гос обаче, вместо да говори само за Ницше, той говори по-внимателно и с очевидно уважение за един друг, за революционера Луи Огюст Бланки и за неговите идеи за възможни много светове (multiverse), дадени в книгата му „Вечност откъм звездите“ (1872). Пак през 30-те години на миналия век, само че във Франция, а не в Аржентина, с голям респект за същата книга на Огюст Бланки се произнася и Валтер Бенямин. Бенямин изглежда стига до Бланки, докато пише върху Бодлер и по-специално, когато разглежда неговото стихотворение „7 старци“, публикувано през 1857. В разгърнатата космогонична визия на Бланки, както и в стихотворението на Бодлер, Бенямин вижда провала на революционния дух и възшествието на капитала с неговата уморителна до безподобие конвейерност на „повторението на вечно същото“. Борхес и неговият приятел Биой Казарес четат Бланки не политически, а в широката перспектива на проблема за времето, тоест, като „фантастична литература“, според понятието на Борхес. Много е трудно да се разгърне тезата на Гос (въпреки че около нея има цяла малка мода); затова скромно ще цитирам Борхес:
През 1857 един раздор тревожел хората. Книгата „Битие” приписва шест дни – шест безгрешни еврейски дни, от залез до залез – за божественото сътворение на света; палеонтолозите безбожно изисквали огромни натрупвания от време. ... Как да бъде помирен Бог с вкаменелостите, сър Чарлс Лайел с Мойсей? Гос, укрепен от молитвата, предложил учудващ отговор.
„... възниква Адам и очевидно има пъп, макар че никаква пъпна връв не го е свързвала с майка“. Разумното начало изисква да няма едно-единствено въздействие без причина; тези причини изискват други причини, които регресивно се умножават; от всички тях има конкретни дири, но действително са съществували само последвалите Сътворението. Съществуват скелети на глиптодонти в ждрелото на Лахан, ала никога не е имало глиптодонти. Такава е остроумната теза (и преди всичко невероятна), която Филип Хенри Гос предложил на религията и на науката. И двете я отхвърлили.
Две добродетели искам да отстоя спрямо забравената теза на Гос. Първата: нейната малко чудовищна елегантност. Втората: неволното й свеждане до нелепостта на едно „сътворение от нищото”, косвеното й доказателство, че вселената е вечна, както са мислели Веданта и Хераклит, Спиноза и атомистите... Бъртранд Ръсел я осъвремени. В глава девета на книгата „Анализ на съзнанието“ (Лондон, 1927) предполага, че планетата е била сътворена преди няколко минути, снабдена с едно човечество, „помнещо“ едно илюзорно минало.
---
Когато Борхес пише своите есета и разкази през 30-те и 40-те, стане ли въпрос за времето, той стига не по-далеч от Брадли и Б. Ръсел. Никога не упоменава Айнщайн. Очевидно нещата около теорията на относителността и създаването на квантовата механика и споровете (включително и от философски характер) около тях не са му известни, въпреки че Съотношението на неопределеност, формулирано от Хайзенберг, е публикувано в статия през февруари 1927 и пак през 1927, но през есента, се състои прочутата Пета конференция на Солвей, която е посветена на квантовата механика. Там са всички – няколко нобелови лауреати и много повече предстоящи. Борхес, като гениален писател, по-скоро интуитивно усеща отключващата се нова епоха в разбирането на природата. Това той прави много повече в художествените си разкази от „Градината с разклоняващите се пътеки“ (1942) и особено в едноименния разказ.
От почит и ние тук ще се разклоним.[2]
Епилогически машини
Синът на Филип Хенри Гос Едмънд Гос, който в книгата си от 1907 изградил твърде непочтителен и дори неверен портрет на баща си само за да се хареса на тогавашното английско декадентство, е другата наша „пъпна връв“. (Адамов тип човек, тоест, човек с невалидна пъпна връв, ние наричаме „епилогическа машина“.) През 1893 романът на Иван Вазов „Под игото“, още преди да е видял отделно издание на български, излиза на английски език в престижното издателство „Хайнеман“. Книгата е снабдена с доста детайлен предговор. Предговорът е написан от Едмънд Гос. И странно как Едмънд Гос, който смята, че баща му нямал „философски талант“, за да изгражда космогонични теории, и трябвало да си остане обикновен естественик-събирач и описател, в един момент в предговора си използва и цитати, и методологични принципи, които се откриват в Omphalos. Така например пише той:
Колко дразнещо е, че не можем да четем такава поезия с утринната роса на една нация върху нея! Това е като да откриеш автобиографията на Айвънхоу. Това е история, видяна през мощен телескоп, със средновековни фигури, преминаващи и кръстосващи 70-те години на нашия собствен безцветен XIX век.
Точно с цитат от „Айванхоу“ започва книгата на баща му и точно мощен, само че естествено-теологически, а не исторически, „телескоп“ конструира и използва баща му. Това сгъване и разгъване на историческата перспектива е непризнат дар (ако ли не и кражба) от бащата. Но донякъде книгата на бащата има злощастна съдба, защото само две години след нейното излизане, през 1859, излиза „Произход на видовете“ и това променя всичко. Тезата на Филип Гос за „прохронизма“ и „диахронизма“ обаче е смислово активна и до днес. Общо взето, Ф. Гос казва, че прохронически вселената съществува извън времето – в божията памет, да речем, но не съществува неподвижно, а в собствени кръговрати. Сътворението е като светкавица, божията памет изтича като благодат и започва да живее или да съществува във времето – диахронически. Поради това се получава, че има следи от глиптодонти, които не са съществували. Сътворението е ултимната катастрофа и ново начало оттам, където катастрофата те е сварила, в твоя собствен прохроничен кръговрат. Имаш пъп, но нямаш майка! Тя е чрезмерно героическо натоварване – като световете на Ницше и Бланки (но не и като ужасяващата поредица от старци на Бодлер в „7 старци“). Днес точно такива са принципите на клонирането! Твърди го Джилиън Биър в книгата си „Дарвинови сюжети“ (1983), като при това си служи като подкрепящ пример с разказа на Борхес „Пиер Менар, автор на „Дон Кихот“.
Чрез българското „засукване“ (entanglement) на Филип Гос през Едмънд Гос не е изненадващо, че негова акварелна илюстрация е кацнала на корицата на книгата с концептуално-визионерска поезия „Дивата природа“ (2014) от Белослава Димитрова.
Да, не е странно, - казваш ми ти – но числото 7 с неговата „галилеева музика“ съвсем се изгуби към края.
Това е така само ако не съумееш да събереш числата от годината на издаване на „Дивата природа“, казвам ти аз и спирам, за да цитирам:
Живот отвъд Земята 2
и видях аз магмен живот
живот в разтопен силиций
вътре дълбоко в земята
отхвърлих я
наплюх недрата й
отново помолих за желязо и сяра
реликти от най-древно начало
зная че съм провален
следвам се
правя втори опит
по ръцете ми са полепнали
тъмна материя даже тъмна енергия
разбирам че енергията все пак се губи
че вселената може да се измери
продължавам да съм провален
сега какво да правя
какво да ме успокои
светът ни се дава
парче по парче
животът е интимен
някои казват дискретен
а вселената проучва
други пътища за пресмятане
тук някъде трябва да спра
[1] Маршал Маклуън издава „The Medium Is the Massage. An Inventory of Effects” (1967) заедно с графика Куентин Фиоре. Книгата, с обем от 160 страници, е експериментална – някои текстове са отпечатани наобратно, други – могат да се четат огледално. Трети - умишлено са оставени празни. Четвърти -съдържат впечатляващи колажи.
[2] През 1983 в Кембридж Сет Лойд, който работи в Масачузетския технологичен институт и държи да го назовават „квантов механик“, защото опитва да направи квантов компютър, попитал там присъстващия Борхес дали е чувал за Хю Еверет? Борхес не бил чувал, но когато му разяснили за какво става дума, доста твърдо допуснал, че може би Еверет е чувал за него и го е чел – и е бил повлиян. През 1957, в опит да изведе математическата основа на Копенхагенската интерпретация на квантовата механика до логическите й следствия, Еверет изгражда теорията за паралелните вселени (multiverse) и я защитава като докторска дисертация в Принстън при друг гений - Джон Уилър. Не му обръщат особено внимание, самият Нилс Бор го отхвърля. Еверет напуска теоретичната физика и се занимава с математическо програмиране за военни цели, след време напуска военните, основава частна фирма, става милионер, през цялото време пие, пуши и яде свръхизобилно... Идеята за паралелните светове и тяхната шантава емергентност междувременно навлиза широко в поп културата... През 1977 Джон Уилър, подсторен от своя ученик Брайс деВит, поканва за семинарна лекция Еверет в университета в Остин , Тексас. Еверет пристига с кадилак с цялото си семейство (съпруга и две деца) и му разрешават да пуши по време на многочасовата лекция. Казвал, че не съжалява, че животът му се е сложил така. Той вярвал в „квантовото безсмъртие“. Умира през 1982 от сърдечен удар на 51. Дъщеря му, родена през 1957, се самоубива през 1996, като оставя бележка, че отива в паралелен свят, където ще срещне баща си. През 1997 един от най-заклетите еверетианци, който бил присъствал на лекцията в Остин, Тексас – Дейвид Дойч, издава книгата „Тъканта на Действителността“, където отдава дължимото на гения на Хю Еверет. В същата (1997) година умира Роберт Дики. Следвайки хипотезата на Пол Дирак от 1937 за големите числа, според която някои от числата, измерващи Вселената, подозрително съвпадат, Дики формулира „антропния принцип“: съвпадежът на числата показва, че Вселената е фино моделирана, за да може в нея да се развие „въглероден живот“, който при това ще се и самонаблюдава, като така аргументацията се затваря в кръг. Това Роберт Дики прави през 1957. Така Вселената и животът в нея образуват единен въпрос. Което ни връща към идеята за епилогическите машини. И към цитираните стихотворения.