Онази тънка граница

 
Франческо Томада, “Това е моето време”, превод Аксиния Михайлова, Емилия Миразчийска. Издателство “Скалино”, 2016, цена 10 лв.
 
Франческо Томада е роден през 1966 г. и живее в Гориция, на самата граница между Италия и Словения. Това определя “географията” на поезията му. Образът на границата, питането за това какво представлява тя и кога ни е нужна, е елемент, който се появява периодично. Същевременно планините, в чието подножие се намира домът му, задават спокойствието в стихотворенията. Тези два елемента формират своеобразната поетична география на Франческо Томада.
Особената чувствителност към граничните състояния е отличителна черта на поезията му. Поет на нюанса, Томада умее да опише момента на прехода – когато възниква желанието; когато възниква и се разразява кавгата; когато сърната пресича граничната ивица; когато някой прекосява границата към отвъдното; дори травматичното пресичане на границата от тъмнината на утробата към раждането.
Любовта, и то именно в нейната неуловимост, е една от основните теми при Франческо Томада. Любовта не се побира в нас – тя е нещо повече от нас (изпълва плътта му дотам, // че вече не му е достатъчна, „мога да ти кажа само...“). Любовта е неуловимото. Желанието е пространството, което остава между тялото и чаршафа (“Eyes Wide Shut”). Любов е онова, което издишваме, докато спим, уязвими, под погледа на онзи, който ни обича, но който няма да ни го каже. Любовта е толкова крехка, че самото й изричане може да я счупи, крехка като изсушена четирилистна детелина, притисната между страниците на книга (“Неуловимост”).
Премереността на думите в опита да се улови неуловимото е другият отличителен елемент в стила на Франческо Томада. Той съумява да пише просто, без да е банален, и красиво, без да е пресилен. Самият Франческо Томада тематизира своите мълчания и своите думи. Понякога мълчанието натежава на везните срещу думите, защото то съдържа и несъществуващите думи – защото например, коя е миналата форма на ние? (“Думите, които не знам”).
Овладяността и вътрешната напрегнатост на чувството се отнася не само за любовта. Тъгата по нечия загуба тлее и трае, докато не може повече да бъде изтърпяна, тогава думите се събират като кръвни телца около това чувство на тъга и я затварят като рана. Затова думите, които са достигнали до повърхността, до изказа, са концентрирали болката на едно неизказано чувство.
Думите са онази тънка граница между усещането ни за света и самия свят.
Макар стилът на Франческо Томада да е деликатен и тих, именно тази тишина понякога издава ужаса на преживяното и видяното. Това е поезия за всички онези болки, за които няма друг лек, освен тънкия слой на думите. Ако децата, които живеят в мир, играят на война, дали децата, които растат във война, играят на мир? Нима това изобщо е възможно – защото да се умира наужким е лесно, но да се живее наужким не може (“Негативът и образът”). Или босненското момиче, което слиза към реката и красотата й надмогва войната, но не я отмива (“Бихак, Босна”). Войните, които се случват, никога не са напълно минали – през прозорците на разрушените къщи се вижда празнота, косите на убитите млади са посивели без тях, хлябът там не се изпича никога. Войните изглежда вече са част от ежедневието ни и Франческо Томада ги разглежда именно в тяхното постоянно присъствие. След Аушвиц идва Босна, след Босна – Палестина, след Палестина – Сирия; войната тлее като неизлечима болка в поезията на Томада – не героичната война, нито войната на ценности, не медийната и не религиозната война. Просто войната, която няма никакъв смисъл и която хвърля безсмислието си и върху живота.
В този крехък свят Франческо Томада обаче има и думи за утеха. Той дефинира усета си за дом – ако границите, вместо да прерязват света на случайни места, са всъщност това, което върви с теб, докато вървиш, и спира, когато спреш, то домът е дървото, което ще засадиш там, където си спрял.
Защото дори нещата да не са по местата си, важното е ние да сме на мястото си.
Издателство “Скалино” събира най-добрите стихотворения от трите излезли до този момент стихосбирки на Франческо Томада, подбрани в съвместна работа със самия автор. Преводът на Аксиния Михайлова и Емилия Миразчийска съумява да предаде на български деликатността и силата на езика. Някои минимални неточности не отнемат от наситеността и спонтанността на текста.
При всички положения, това е текст, който успява да достигне до собствената ни емоция. Думи, които концентрират смисъл.