Танцови диалози
Гостуване на солистите от Болшой театър Юлия Симеонова и Александр Волочков в „Лебедово езеро” от П. И. Чайковски
Отдавна, вече почти двадесет години, от идването на Нина Семизорова, на сцената на Софийската опера не са гастролирали водещи балетни артисти от емблематичния Болшой театър, който, заедно с Мариинския театър, е своеобразната „Мека” на модите в балета, на стратегиите за интерпретация, на способите за опазване на различни значими хореографски редакции и исторически реконструкции, на приемствеността в стиловата чистота. Затова, да гледаш отблизо артисти, активно участващи в творческия живот там, е винаги интересно и по някакъв начин поучително. Гостуването бе обявено преди няколко месеца, но тогава се очакваше една от наложилите се прими - Екатерина Шипулина, с основния си партньор. Вместо нея, пристига солистката Юлия Степанова заедно с Александър Волочков.
Настроението е приповдигнато и от първите минути атмосферата се наелектризира. Поканеният от Белорус диригент Андрей Галанов с красив маниер налага деликатна, стройна и премерена - както в темпоритмично, така и по отношение на акценти, интерпретация. На места малко по-обрана, по-класическа и като че ли по-строга, отколкото при актуалните тенденции при водещите диригенти, като Валери Гергиев, Габриел Хайне или Павел Клиничев. Затова пък оркестровият звук е поетичен, линиите на щрайха - меки, а красивите сола на обоя, фагота, челото и цигулката (на прецизна Мария Евстатиева) - изящно изведени на фона на симфоничното цяло.
Юлия Степанова, възпитаничка на Академия „А. Я. Ваганова“, е приета като солистка в Мариинския театър (2009-2014), след това в московския „К. С. Станиславски и Вл. Немирович-Данченко“, а от настоящия сезон е в състава на Болшой театър, където танцува Бела от „Герой на нашето време“ на Демуцки, Повелителката в „Дон Кихот”, Мирта в „Жизел“ и Никия в „Баядерка“. Висока, атлетична и технически стабилна, нейната Одета-Одилия впечатлява най-напред с безупречната разработка на основните акценти и умението пиковете във фигурите да се хващат и открояват – една от марките на високата й академична школа. Стилистично, а и артистично по-добре стои в белите картини, където прекрасно води линиите в лебедовите ръце с чувствителни изящни ракурси на китката и пръстите, които се разперват и тръпнат като пера... Не може да не се признае школовката и общата убедителност на Степанова, но също така не може да се отмине и нейната интерпретаторска и артистична неувереност. В цялото й сценично поведение сякаш могат да се онагледят легендарните художествени съвети на Болшой, където прими кръстосват думи, за да установят и узаконят точната линия, ракурс, амплитуда и метод на изпълнение на дадена фигура, но не и собственото й артистично претълкуване. Степанова още е твърде съсредоточена в техническото извеждане и това сковава енергията на сценичното й присъствие, което някак не завладява въпреки очевидния професионализъм. Стилистични компромиси се забелязват както в преходите между фигурите, така и при доста невнимателните бързи серии па де буре, а също и нерядката липса на скорост в стъпките за сметка на прекалено бързите ръце във виртуозните моменти. Естествено е сравнението с Одета-Одилия на примата ни Марта Петкова – много по-осъзната, филигранна и задълбочена интерпретация с голямо майсторство и внимание към детайла, адекватни преходи и откроена музикалност в движенческата експресивност.
Александр Волочков, макар и сред утвърдените солисти на Болшой, си позволи колебливо представяне като Зигфрид. След завършването на Московското хореографско училище през 1997 г., постъпва в театъра, където има богат солистичен репертоар в цялата бяла класика и в редица съвременни постановки. Гастролира в Парижката национална опера, Римската опера и Ковънт Гардън. Волочков е пропорционален танцьор с добре поставени ръце и елегантна линия, но някак не открои присъствието си на сцената. В първо действие добре показа влюбчивостта на персонажа си, но така и не градира драматургично противоборството между илюзия, реалност и измама, играта между копнеж и любов. Въпреки партньорската си адекватност, в соловите елементи не постига експресивност. В изповедта-копнеж от края на първо действие – централен момент за версията на Дановски, остава прекалено апатичен, сякаш мечтата не е толкова важна, а копнежът е просто младежка поза, докато Зигфрид именно чрез тях аргументира своето величие и трагизъм. Линиите му са нечисти и счупени, скоковете - тежки и лишени от артистична достолепност. Факт, особено натрапващ се в черното адажио, което очевидно му дотежава.
В диалога, който, освен общо търсене, е и интелектуално съперничество, се открояват иначе невидими подробности. Нашите балетисти, предизвикани от гастрола, танцуват с много плам и настроение, но кордебалетът е далеч от високата прецизност и чистота, а солистите изпитват видими затруднения. Цецо Иванов като Ротбарт се откроява с прекрасен в амплитудата си скок, хищно заплашителни орлови ръце и макабрен магнетизъм, които правят от не добре разработената хореографски партия значимо артистично постижение. Приятна изненада е дебютът на наскоро постъпилия балетист от Молдова Константин Ткач, завършил Кишиневската консерватория, като Буфон, кралския шут. Ткач притежава изумителни физически и технически качества. В сложната виртуозна партия на шута, изпъстрена с шеметни пируети, той разкрива цялото си дарование и проявява неочаквана стилистична чистота, ярък артистизъм и някакъв покоряващ хлапашки чар. А когато в трето действие прави пълно външно обръщане в скок, заслужено предизвиква изумление и аплаузи. Въпреки дребния си ръст, Ткач е танцьор с интересен потенциал, който може подходящо да се употребява в рядък и характерен репертоар.