Кой разбира Европа?
Закъснелият континент
Сред проевропейските политици в Германия е популярно мнението, станало дори безспорно, че суверенните претенции на националните държави стават все по-неоснователни. И ако някъде те все пак се появят, става въпрос за отживелици, които трябва да се преодолеят. Видни интелектуалци говорят за „постнационални констелации”, в които вече се намираме, но които все още не сме напълно осъзнали.
Тривиална истина е, че националните държави – и големи, и малки – постоянно губят част от независимостта си – и стопанска, и техническа, и информационна, и, разбира се, военна. Расте броят на жизненоважните предпоставки, които вече дори големите държави не могат да си осигурят и да запазят вътре в собствените си граници. Като се започне от декларирания в най-ново време принцип за свобода на откритото море и се стигне до гарантирането на технически и други условия за трансграничен пренос на стоки, услуги и капитали.
Как да си обясним тогава, че в доста европейски държави расте броят на гражданите, недоволни от политиката на ЕС, които дори смятат, че тя е вредна и че е невъзможно да бъде променена? Граждани, които в последно време стават все повече и повече и подкрепят движения, настояващи техните страни да излязат от Съюза. Както е известно, във Франция, а също така и в Германия, критично настроените спрямо ЕС движения вече са организирани и в ефективни политически формирования. Те отнемат от гласовете на т.нар. стари партии и от своя страна се консолидират като отделни политически субекти. И все още отговорът на въпроса, поставен малко по-горе, и в парламента, и в публицистичните анализи, гласи: разпространява се „популизъм”.
Дайте аргументи, стига морализаторстване
От гледна точка на демократичната политика, тази диагноза е твърде неясна. „Популизъм” – това е спекулативното печелене на политическа подкрепа, разчитащо на разпространени сред народа мнения, които обаче преобладаващата политическа класа оценява като вредни и дори съмнителни от морална гледна точка. Мнения, отклоняващи се в тази посока, действително намират изява. Но политически би било опасно да се приеме романтичната и демократична позиция, че мнението на народа е безпогрешно само поради своя носител. Дори доминиращият консенсус не осъжда на мълчание инакомислещите и тъкмо затова в контекста на демократичните процедури е съмнителен опитът за заглушаване на мнения, неприятни за нечии уши. Тези възгледи често намират политическа изява благодарение на факта, че са определяни като „нечувани” и „неподходящи за дискусия”, като зад това прозира намерението да се откроят като мнения с особена тежест.
По-често авторът на тези мнения е заинтригуван от личната полза за себе си, отколкото от привеждането на аргументи, в повечето случаи отблъскващи – както сега наблюдавахме във Великобритания около дебатите за ползите и недостатъците от членството в ЕС. Както знаем, на референдума на Острова с малко мнозинство гласуваха за излизане от ЕС. Със сигурност има континентални европейци и дори проевропейски настроени влиятелни кръгове, които смятат, че излизането на британците е от полза за Съюза. И тяхната позиция е: най-сетне ще ни се махне от главата една страна членка, на чиито многобройни резерви към обединението трябваше да отговаряме с политически аргументи, а не с морални.
Чрез гласуването дали да продължи да бъде член на Съюза, Великобритания е с един ход напред в европейската политика. В действителност, правителството смяташе, че оставането в Съюза е полезно, но при променени правила за членство. Но вместо да морализаторства, британският кабинет трябваше да представи ползите от членството и със сериозни аргументи да промени мнението на гражданите, склонни да гласуват за напускането на ЕС. Правителството обаче убеди твърде малко от тях. За Великобритания това е загуба, която може да се изчисли дори количествено, но това не е отстъпление от ценностите, възприети в страните от Европа, както и навсякъде по света.
Кой говори за раздробяване на малки държави?
Има обаче една причина, поради която случаят „Великобритания” е важен за актуалните дебати около приетите за постнационални условия за европейско обединение и последствията от него. След референдума за излизане от ЕС, във Великобритания предстои да бъде даден политически отговор на въпроса дали страната ще продължи да съществува в сегашния си вид или след повече от триста години изключително успешно присъствие на световната историческа сцена, тя ще се разпадне на двете наследствени монархии - Англия и Шотландия.
Тук континенталните страни членки на Европейския съюз нямат думата и единственото, което могат да направят, е да заявят интерес по темата. За тях обаче е важно да наблюдават какво е значението на дебатите за ползите и недостатъците от създаването на нови суверенни национални държави на Британските острови, имайки предвид наложилото се популярно мнение, че постнационализмът съществува като характеристика на процеса на европейско обединение.
„Констелациите”, които се образуват тук, съвсем не са „постнационални”. Те са по-скоро следствие от диференциацията на национални интереси в един драматично протичащ процес на увеличаване държавите по света. Вярно е, че в днешния свят, както никога досега, държавите са много силно обвързани с институции, които излизат извън държавните граници и имат много широки правомощия. Отношенията в международното право - взаимни права и задължения – непрестанно се разрастват. Но този процес изобщо не е свързан с възникването на нови големи държави.
Тъкмо напротив, ХХ век беше епохата на необратим разпад на големите територии, организирани и управлявани като държави. Ако седнем да броим, за седем десетилетия ще получим почти деветорно увеличаване на суверенните национални държави. Без изключение, тези държави станаха страни членки на ООН и като такива съществуват под закрилата на международното право. И имайки предвид този факт, съвсем чуждо на действителността звучи добронамереното обяснение на висш европейски чиновник от немски произход, който на конференция в Люксембург обяви, че смисълът на европейското обединение бил нашият континент да спре да се „раздробява на малки държави”.
Какво е това нация?
Това, което реално се случва, може по-добре да се опише от гледна точка на международното право – с член Първи от Хартата на Обединените нации от 1945 г. например, който, както е добре известно, във втория си параграф декларира принципа за „самоопределение на народите”, който от сега нататък трябва да характеризира „отношенията между нациите”. Политическият въпрос на ХIХ век обаче какво всъщност е нация, напоследък се оказа спорен. Така или иначе, нацията не е нещо, което се сформира чрез прокламирането на добре написана конституция.
Как така обаче, тъкмо в безспорния процес на бързо задълбочаване на международно-правната обвързаност, броят на сътрудничещите си суверенни държави, вместо да намалява, драматично се увеличава? И днес дори в политическия дневен ред са заявени отделяния на държави. В крайна сметка, колкото и да се опитваме, не можем да дадем отговор на въпроса какви са причините и основанията за специфично модерната плурализация на държавите по света.
Отговорът е необичаен. Той изисква да си припомним вероятно забравените вече школски истини, че във всеки съюз броят на възможностите, които имат членовете му да встъпват във взаимоотношения помежду си, е равен на сумата на квадрат на броя на членовете. Това важи особено в случаите, когато членовете на подобна система не се подчиняват като автоматични машини на някакъв веднъж завинаги установен план, по който да функционират и взаимодействат. Реално тези страни членки са свободни в използването на разнообразни възможности да се съюзяват помежду си, да се разделят и отново да се обединяват в други комбинации, да събират и пренасят опит, да трупат капитали от най-различен вид и да инвестират.
Да зависиш от правото на самоопределение
Предимствата от подобни свободи не могат да се използват за нуждите на централизираната държава и задължителното планиране. Те са функция на гарантираната свобода на самоуправление и ефектът от тях е по-нататъшно генериране на възможности за действие и на цели, които никакво планиране не би могло да набележи предварително. Тъкмо това е причината за разнообразните интереси при самоопределението и обяснява рационалността на рязко увеличаващите се по брой и съдържание суверенни претенции на държавните формирования.
И ако човек е наясно с взаимозависимостите между интереси и претенции, тогава ще разбира по-добре и ползите, и недостатъците от ЕС. Като зона за свободна търговия, разпростираща се на цял континент, предимствата на Европейския съюз са безспорни. И вече стана въпрос за интереса на Великобритания да може да продължи да участва поне в европейската свободна търговия. Но на ключовото словосъчетание „зона за свободна търговия” преобладаващата част от проевропейски настроената общественост - поне в Германия - реагира с повишена чувствителност. Причината – превъзнася се цел, която вероятно е важна, но затова пък е вече постигната, като в същото време сякаш се пренебрегват други по-висши цели. Като например идеята Европа да се превърне в „ценностна общност”, за да може, в крайна сметка, мирът да бъде запазен.
Мирът – предпоставка за ЕС
Но приказките, че дължим необикновено дългия за Европа мирен период именно на Европейския съюз, не отговарят на реалността. Мирът, който след Втората световна война стана наложителен за Европа, беше предпоставка за европейското обединение, а не резултат от него. Към това трябва да добавим, че тъкмо мироопазващият потенциал на Съюза си остана срамно слаб. И това си пролича по време на Босненската криза, когато се разпадаше старата Югославия. Европейската общност тогава беше напълно неспособна на политически адекватен отговор с цел запазване на мира.
Това е нещо, което не можем да забравим в контекста на предизвикателствата, идващи от исляма. ЕС загуби тежестта си на мироопазващ фактор. Толкова по-важна става обаче неговата политико-икономическа ефективност. Междувременно, както вече е известно, и тя не е безспорна и е добре да се запитаме до каква степен разпространеният антиевропейски популизъм не отговаря на реалността. В европейските страни, които преди образуването на валутния съюз бяха държави с твърда валута – или поне Германия - еврото вече се смята за достойно за съжаление, а въвеждането му - опасно решение. Това си има основания и някои от тях са наистина сериозни.
Валутният съюз под въпрос
За какво е този валутен съюз, който, вместо да заздравява обединението на Европа, я разделя фискално-политически повече от когато и да било, и то с тежки последици? Навременните предупреждения още се помнят – на тогавашния президент на Швейцарската народна банка Маркус Лусер, например, който беше констатирал, че предимствата на съюз от силни валути са малки, а валутен съюз, който включва и слаби валути, е пълна катастрофа.
У лаиците с чувство към езика една важна размяна на метафори, която реторично придружаваше новата съюзна валута, би трябвало да предизвика недоверие. В продължение на години бъдещата европейска валута, чието създаване беше залегнало в договор, се считаше за „короната” на Съюза. При общото реагиране на присъединяването на ГДР към Федералната република, единната валута стана „двигател” на европейското обединение. Германските експерти успокояваха, че Франция, съвсем в прекия смисъл на думата, е използвала еуфорията от обединението на Германия като възможност за премахване на германската марка. Парижките експерти се надявали да избегнат необходимостта, застрашаваща престижа на Франция, от девалвация на франка в резултат от поскъпването на марката. На тази теза обаче е трудно да се повярва, връщайки се назад във времето и като се има предвид износът на Франция и германското присъствие на световния пазар. Това са всеизвестни факти и далеч не са просто детайли от някакво експертно познание на специалистите от кухнята.
„Да струва, колкото ще!”
Дълговата криза не е само европейска тема. Общественото мнение, и то не само в Германия, смята – не без основание - че единната европейска валута е предизвикала отчайващо голямо, прекомерно задлъжняване. А майсторството на Европейската централна банка да създава кредити, при което европейските страни или се оплакват, или радостно възклицават, започна да прилича на прелюдия към посегателство върху частна собственост, включително върху спестявания. Обръщайки поглед назад, за гражданите сякаш е безспорно, че еврото, вместо да послужи за двигател, ускоряващ обединението, действа като фермент на разединението. Тук се сещаме за липсата на важни правила, които да укрепят еврото, но най-вече за наскоро откритата и използвана възможност за европеизиране на държавни дългове.
Пагубността на процеса има измерения, отразяващи се и в стандартните стратегии за защита на отговорните партии: те сакрализират валутното обединение, както се изрази Петер Граф фон Килмансег[1]. Това значи, че нещата, които трябва да се обсъждат, тържествено се премълчават. А последствията от подобно поведение вредят на демокрацията. То поставя всяка личност, която иска да изрази загриженост, в положението на персона нон грата. Тило Сарацин, например, който се превърна в автор на бестселър, но и същевременно допринесе за размера на европейската катастрофа.
„Да струва, колкото ще!”, се казва в напрегнати моменти в ежедневието, с които знаем как да се справим. Но в тези думи ясно се усеща преувеличението, направено просто за кураж. То би трябвало да се отнася за случаи, близки до алтернативата война или мир. Подобни думи не са много на място за началото на скъпоструващо спасение на валута, разпространена в неподходящ за нея регион. И те, съответно, подразниха и избирателите, и приятелите на партиите. И това продължава и до днес.
Пряката демокрация ли е отговорът?
Политическите последствия са известни: партиите губят гласове, налагайки си сами правила за политическа коректност, които ги спъват да разискват важни въпроси, занимаващи постоянно гражданите. Към това трябва да добавим и зараждането на алтернативни партии, които действително привличат вниманието чрез „популизми”, т.е. чрез някакви големи работи, при които се губи връзка с действителността, но които трябва да се възприемат сериозно в интерес запазването на собствената връзка с реалността. В крайна сметка, цялата „политическа класа” губи тежест.
В допълнение към това се появяват желания за пряка демокрация, които, ако получат юридическа легитимност, могат да се превърнат в инструмент за партиен контрол, а също и да направят по-пълна политическата информираност на гражданите, които гласуват. И без това, благодарение на образованието и заниманията с професии и с дейности, за които изискванията са несравнимо по-високи в сравнение с някога, политическата възможност за преценка на гражданите се намира на исторически непостижимо до момента ниво. В същото време, деструктивният и лишен от реализъм популизъм днес се среща не само у потенциалните избиратели, но и в средите на старите партии.
Съответно, нараства и броят на случаите, в които гражданите се сблъскват с процеси, за които доминиращите партии, станали неспособни да участват в дискусии поради сакрализираните популистки мнения, като че ли нямат отговор. Вероятно най-важният пример в случая е подложеното на съмнение бъдеще на еврото в качеството му на валута, обединяваща страни с несъвместими фискални политики.
Как ЕС най-добре защитава ценностите
А другият пример, който е по-актуален, е миграционната криза. Тривиално, дори банално звучи, че националните държави - от Австрия до Швеция и от Франция до Унгария, са несравнимо по-компетентни от Съюза, що се отнася до възможностите им както за неограничено демократично легитимиране на решения, така и за мобилизиране на технически, социални и финансови ресурси. И не по-малко важно е да се каже: когато, с цел да се реши проблем, като главно действащо лице се призове именно Съюзът, готов да помага във всички области, а той започне да предявява висши морални претенции, то може напълно реално да се очаква, че вместо полезен ефект, ЕС ще предизвика самоизолация, и то от особено зловреден вид.
Кант смята, че, освен добрата воля, няма нищо друго, нийде на света, което да се приеме за добро. Звучи красиво, но отговаря на истината само в случаите, когато волята, освен че е добра, е наясно и какво прави, тоест, достатъчно умна е и може да контролира целесъобразността на действията си. И „ценностите”, с които Европейската общност, като ценностна общност, се чувства ангажирана, изискват точно такъв контрол. Понятието „ценност” или „стойност” идва от икономиката. То не се появява никъде в старите европейски учебници по етика или пък в нашите катехизиси. „Стойност” – това е резултат от оценката на нещо, на норма или на действие от гледна точка на това, дали то служи на някакви общи цели. Близко е до ума, че в сложни житейски ситуации човек може и да сбърка в оценката си.
Погледнато от сегашна гледна точка, е лесно да се каже, че европейският валутен съюз е допуснал груба грешка, като е сметнал, че конкуренцията между валутите е безсмислена, тъй като е лишена от стойност, и заради това я е прекратил с еврото. Междувременно стана ясно, че „стойността” на правото на убежище намалява в сравнение с останалите права, когато заради него от последна инстанция се отварят европейски граници или се изисква от турците да бъдат най-важният партньор в тяхното контролиране. В крайна сметка, Европейският съюз ще може да оцени най-вярно стойностите си, ако си постави прагматични цели и остави политическата си целесъобразност на преценката на членуващите в него суверени, тоест, на демократично легитимираните държави.
Германия вече не иска да бъде себе си
Би било популизъм да продължаваме да смятаме днешната обединена Европа за още „незавършена федерална провинция”, както някога се изразяваше първият председателна Европейската комисия - Валтер Халщайн. Този популизъм буди илюзията, че Европа се е устремила към тази цел. Това мнение е характерно най-вече за Германия, където е разпространена обяснимата по исторически причини склонност да не искаш да бъдеш повече себе си. И съответно се смята, че ние вече си съществуваме като постнационално формирование. За подобно нещо обаче не би могло да става дума нито в Норвегия, нито в Швейцария; за Англия и Шотландия да не говорим; във Франция, така или иначе, никой не говори; а и в Полша нещата не седят по друг начин в сравнение с останалите страни.
Подходящата мярка, с която да оценим стойността на еврото, не е с въпроса дали това е валутата в една фиктивно суверенна голяма европейска държава, а какви ще са последиците за бюджета от тази валута. И спасението не е в това да се надяваме, че в миграционната политика ще бъдат взети решения, които да важат за целия Съюз. А да следваме примера на отделни държави в Европа, които в миграционната си политика постигат по-ефективна и по-добра интеграция от своите съседи.
Налага се въпросът - защо в източните провинции (бившата ГДР - бел. ред.) много по-ясно и много по-често, отколкото на Запад, се срещат прояви на загриженост, които в Германия обикновено се определят като „популистки” и които се отнасят до бъдещето на управляващите и на големите, народни партии. Освен това, тази загриженост е заявена по начин, който действително е популистки, т.е. чрез изяви, чието съдържание е широко разпространено като мнение и съответно, също толкова далеч от същината на въпроса. Отговорът на този въпрос изглежда труден – особено за формираните на Запад интелектуалци, които биха изпитали удовлетворение, ако в Дрезден или в Лайпциг - като отзвук от постоянно третирания с пренебрежение социализъм на ГДР, но все пак социализъм - вместо неонационалистически прояви, имаше демонстрация на миграционно политически интернационализъм, не на последно място и като противовес на заразения от неолиберализма декадансна Запада.
Разпространеното в медиите обяснение за това, че точно в бившата ГДР най-силно отеква призивът за алтернатива на донякъде либералната, постнационална Западна Германия, гласи, че в случая става дума за интелектуален провинциализъм. И той в ГДР, независимо от социалистическия й интернационализъм, е трябвало да се появи като последствие от неизбежната й изолационистка политика, нетърпяща мигранти. И обяснението е просто: точно там, където никога не са нахлували вълни от мигранти, най-силно трябва да отекне ехото от предупреждението за опасността от чужденците.
Убедителността на подобно тълкувание се дължи на чувството на интелектуално удовлетворение, което създава. Обяснение, което на пръв поглед изглежда парадоксално, но на втори - изглежда непоклатимо. Дори и да е така обаче – има едно съвсем различно, но много по-простичко и убедително обяснение: социализмът на ГДР, под товара на все по-големия опит, доказващ собствената му лишеност от бъдеще в сравнение с икономическите и други свободи в съседната Федерална република, се чувстваше някак у дома си пред гледката на разрастващия се упадък. Оттам и ликуването на тълпата, която, когато падна Берлинската стена, нахлуваше като освободена през нейните процепи.
Това е като да търсим обяснение защо изтъкнат западен интелектуалец сметна един банан, показан пред телевизионната камера, за подходящ убедителен аргумент. Подобен тип убеждение подхожда на появилия се впоследствие демократично-романтичен упрек, че обединението на двете германски републики не трябвало да се случва като присъединяване на ГДР към ФРГ в резултат на благоприятните обстоятелства на един исторически момент, а като следствие на една по-зряла демокрация, резултат на консенсус, постигнат при преговори между граждани на две, нуждаещи се от възход, републики.
„Отечеството” в реториката на ГДР
Така или иначе, онова, което фактически се случи, беше възприето от мнозинството като освобождение, при което, след срива на държавния социализъм, се включваш към онази част от собствената си страна, която има бъдеще. Тежестта на колективния опит, че така повече не може да продължава, отпадна. Точно този специфично източногермански опит сега обяснява защо немският Изток много по-ясно от Запада реагира на прословутия популизъм и на новото и актуално общогерманско преживяване на видимо лишеното от бъдеще европолитическо развитие.
Реално съществуващият социализъм остана зад гърба ни. Пред нас обаче внезапно се появи солидарната общност на всички европейски длъжници. Освен това, изникнаха и последствията от предварително поетите тежести на лишената от прагматизъм и хаотична миграционна политика, определяна като задължение на Европа.
Причината да търсим политически смислени отговори на споменатите по-горе предизвикателства навсякъде в Германия е една и съща. Но усещането за неотложна необходимост от алтернативна политика е по-силно там, където наскоро хората са се отървали от друг вид безперспективност, засягаща бъдещето на собствената им страна. Днес това се отразява в изборните резултати и на Изток, и на Запад. Това, че в източната част на Германия търсенето на алтернативи е по-често, отколкото в западната, умело се използва в националистическата реторика. Не е излишно да напомним, че при нея се говори за „отечество”, нещо, на което в социалистическа Германия се обръщаше повече внимание.
Аз лично имам незабравим спомен от подобни реторични хватки, при които се говори за отечество. В ранната есен на 1945 г. ме освобождаваха от съветско пленничество. Тогава съветската окупационна политика очебийно се преустройваше с намерението да социализира завладените територии на Германия и масовото освобождаване на част от военнопленниците беше естествена част от тази политика. На сбогуване един съветски полковник обясни на нас, бившето младо попълнение на хитлеровия Вермахт, че смелата Червена армия е победила и с това е освободила германската нация от класовото господство на фашистката диктатура. И така, ние се завърнахме в една много разрушена страна и трябваше отново да я изградим. А мащабът за създаването на жизнеспособни обществени отношения бил зададен, исторически погледнато, за първи път от немски мислители, като например, Карл Маркс и Фридрих Енгелс.
Пруското наследство на ГДР
Често пъти имах случаи да си спомням за тези думи при освобождаването ми – при по-късните ми посещения в университетите от Източния блок, когато виждах подредените по важност барелефи на главите на четиримата най-важни мислители на социализма, които спадаха към емблематичния инвентар на партийните диктатури от Източен Берлин до Москва. Мислех си: и тук, в качеството ми тъкмо на германец, като член на една освободена нация, принадлежах към богатото наследство на нейния буржоазен напредък от вчера. По-късно ГДР се наложи като привилегирован социалистически пазител на това наследство – и чрез участие на учени в Кантовите тържества в Рига, в Кьонигсберг; и при общогерманските събирания на Гьотевото общество във Ваймар. Освен това, и Мартин Лутер беше признат, а в последната фаза от съществуването на ГДР дори Берлинската катедрала беше професионално реставрирана като паметник на културата.
Разбира се, и постиженията на Фридрих Енгелс като военен историк бяха също високо ценени. След Ленин бяха канонизирани съчиненията на Карл фон Клаузевиц, а Народната армия, като изключим важния елемент - съветските стоманени каски, пазеше жив спомена за облика на пруската армия - от кройката на редническите униформи до парадните униформи. Очакването, че с края на ГДР всичко това трябва да изчезне, не беше нито реалистично, нито разумно, но веднага обяснява защо някои интелектуалци - „веси”-та[3], под въздействието на канонизираната критическа теория, единствено с голямо неудоволствие се позовават на националното германско наследство на реално съществувалия социализъм.
Идеологическият и политически екстремизъм са разбираеми реакции на изчезващото доверие в перспективността на институционалните и прагматични условия за политическо действие. Апелът да сме готови да предприемем нещо, което сега императивно изисква от нас фразата „да струва, колкото ще”, разрушава доверието в жизнеспособността на съвременната ситуация. Голото прокламиране „Ще се справим” увеличава още повече напрежението, особено когато и партньорът, когото сме обявили за безалтернативен и задължителен – а именно ЕС, се окаже, както и се очакваше, неспособен за действие.
Франкфуртер алгемайне цайтунг, 25.06. 2016
Превод от немски Ирина Илиева
[3] „Веси”-та са били наричани западногерманците, а „оси”-та – източногерманците. Вероятно в случая авторът има предвид и Юрген Хабермас, който развива своите социологически идеи в традицията на критическата теория и не на последно място, като роден в Дюселдорф и хабилитирал се в Марбург, е „веси”.