Какво остана от левицата
Левицата претърпя
идеологическа хакерска атака
Говори се тук и там, че „левицата трябва да изработи нов проект за обществото“. И това се говори от трийсет години насам. Тъй като проблемът е налице, въпросът е защо левицата не успява в нито една страна да направи този проект? Какво я възпира при положение, че дълго време нейната сила се състоеше в това да налага на противниковия лагер своята собствената решетка на анализ на модерните общества?
Хипотеза: от 80-те години на ХХ век насетне, заедно с паралелния залез на комунизма и възхода на глобализацията, се случи нещо фундаментално, което остана незабелязано – и това е усвояването на класическите идеологически предпоставки на левицата от страна на неолиберализма.
Кои са тези предпоставки? Още при Маркс фундаменталният модел на левицата се състои в примата на икономиката над всички останали сфери в обществото. За Маркс диалектиката между производителни сили и производствени отношения е рамката, в която класите творят историята: „Ръчната мелница представя феодалното общество, парната мелница – обществото на промишления капитал“.
От господството на икономиката в обществения живот произтича и друга фундаментална предпоставка – второстепенното място на политиката. Ако икономическата база направлява политическата надстройка, то политиката се превръща в илюзия: тя няма собствена реалност, всичко е определяно от социалното и в крайна сметка - от икономическото. Това, между другото, обяснява защо левицата постоянно изпитва неудобство от упражняването на властта. Приматът на икономиката води неумолимо до една скрита форма на деполитизиране.
Имаме следните две предпоставки: за централното място на икономиката и за второстепенното място на политиката. Ако слабо запознатите с история на идеологията младежи през 2016 г. прочетат последното изречение, мисля, че неволно ще разпознаят в него правилата на света, в който живеят, т.е. правилата на неолиберализма. Проблемът обаче е, че тези правила са и ядрото на лявото идеологическо наследство…
Сега разбираме по-добре защо от трийсет години насам левицата изпитва такива големи трудности. Разбира се, случва й се да печели избори, но в самото й ядро неолиберализмът се е вкопчил в предпоставките на левицата, довел ги е до крайност и ги е обърнал срещу нея. В крайна сметка, това е нещо като хакерска атака, която постави левицата в състояние на несигурност, тъй като тя не успява да изрази несъгласие спрямо своя враг.
Ето два примера за този идеологически пренос. Световният успех на книгата на Тома Пикети „Капиталът на XXI век“, която поставя отново въпроса за икономическите неравенства в центъра на дебатите и спечели ежегодната награда на „Файненшъл таймс“ за „бизнес книга“! Като цяло, има логика в това едно дясно жури да окичи с лаври левичар, щом той реактивира Марксовата предпоставка за централното място на икономиката и талантливо прокарва необходимата неолиберална илюзия („икономиката е в основата“).
Без съмнение, аз съм от онези, които се вълнуват от искреността и волята на движението „Безсънна нощ “[1]. Въпреки това обаче се опасявам, че то предлага един втори пример за коварството на противника. В четвъртък, 12 май, на площад „Ла Бурс“[2] в Париж, участниците опънаха транспарант с лозунга „Пари има, да изобретим нови права“. Логиката тук е: икономиката трябва да работи, за да имаме на първо място пари, а след това права. Проблемът, който забелязваме тук, е, че „99%“ неволно приемат предпоставката, че останалият „1%“ господства над тях. По този начин, позовавайки се на икономиката, за да постигнат своите цели, участниците се подчиняват на нейните закони. Тъкмо в тази амбивалентна позиция се разполага днешният проблем за социалдемокрацията.
Ако някой потиска левицата днес, това е преди всичко самата тя и по-точно - инерцията на марксисткото наследство, която е крайно време да бъде унищожена. Ако левицата иска отново да изплува над водата и да поеме идеологическия контрол над идеологическите операции, тя трябва да напусне зоната на своето удобство (като това най-общо означава открито да се противопостави на своята изначална идентичност, а именно на идеята за първенство на икономиката). Идеята за централното място на икономиката беше правдоподобна илюзия, която даваше предимство на левицата в един полуотворен контекст; днес тази движеща илюзия е усвоена от противниковия лагер в ситуацията на глобализация и брутално се обръща срещу левицата.
Трябва обаче да бъдем предпазливи: левицата от векове е затворена в предпоставката за първенство на икономиката, която сляпо направлява всички нейни анализи, и операцията по идеологическото й прочистване обещава да бъде трудна. Въпреки това, ако бъде проведена внимателно, тази операция ще й позволи да се преустрои. Проектът следователно е: левицата да осъзнае своето прехласване по икономиката, да го отхвърли и най-после да схване икономиката като една инструментална реалност, която трябва да е подчинена на примата на политическото. Може да се окаже, че неолиберализмът не е подготвен за подобен обрат.
Жером Бату
Монд, 14.05.2016
Жером Бату е философ и психоаналитик.
Истинските разриви,
които очакват левицата
Позицията на Жером Бату има това достойнство, че отваря дебати по един важен въпрос: защо левицата изпитва такива трудности на идеологическия фронт? Защо е неспособна да произведе убедителен контрадискурс срещу триумфиращия либерализъм при положение, че кризата от 2008 г. откри подобна възможност пред нея? Първата причина за това не е спомената от Бату и тя е, че днес един алтернативен модел като комунизма е напълно дискредитиран от историята. Очевидно, при това положение става дума за сериозен недъг: не можем да разберем интелектуалното и политическо положение, в което се намира левицата днес, без да си даваме сметка за контекста след Студената война.
В тази връзка, Бату поставя акцент върху един друг фактор: обстоятелството, че левицата е била погълната (той говори за хакерска атака) от либералната идеология. Този аргумент е точен, но се нуждае от допълнително уточняване. В действителност, беше очевидно, че левицата отстъпи пред либералните сирени по два основни пункта: националния въпрос и въпроса за свободите. А защо отстъпи? Просто защото нейната идеология е в съзвучие с две големи искания на либерализма, а именно - интернационализма и правата на човека.
Само че, вписвайки се в тези два плана на анализ, левицата подписа фаустовски договор: тя се зае с разобличаване и постепенно разколеба всяка възможност за формулиране на алтернативен проект. Така се озовахме в следната изненадваща ситуация, в която да бъдеш ляв, означава за някои да бъдеш автентичен либерал, както без колебание заявява „младежкият колектив в подкрепа на Макрон[3]“.
Без съмнение, интернационализмът и правата на човека са важни ценности. Но като се разположи единствено в техните логики, левицата сама се осъди да бъде бледо копие на либерализма, от което в момента се мъчи да се освободи.
Съблазнена от проекта за преодоляване на националните граници, тя не забеляза капана, в който се хвана. През 90-те години на ХХ век антисистемната левица се опита да се съпротивлява посредством „антиглобалисткото движение“, но последното беше обхванато от скрупули: то не понесе антиинтернационалистката линия и с ужас забеляза, че се разполага редом до Националния фронт. Така движението избра да се прекръсти на „алтерглобалистко“, защитавайки тезата, че е възможна „друга глобализация“. То обаче не разбра, че подобна поза е обречена на провал: възможно ли е да се мисли глобализация, която да не бъде либерална? Можем ли сериозно да си представим, че свободното движение на хора може да бъде разделено от свободното движение на стоки и капитали?
Успоредно с това, левицата навлезе в порочен кръг, когато - от 70-те години насетне - възприе либералната логика на индивидуалните права. Дотогава тя мислеше в категориите на еманципацията и колективното освобождение и схващаше свободата не като индивидуална, а като колективно благо. По-точно, колективната свобода трябваше да предшества индивидуалните свободи и да ги осъществява, като в същото време ги контролира. Естествено, и дума не може да става да се посегне на индивидуалните свободи, но трябва да отбележим, че навлизайки в логиката на индивидуалните права, превърнали се в самоцел, левицата не осъзна как пъхна ръка в една страховита машинария. Как да се оправдае искането всеки да има право да върши, каквото си поиска, със собственото си тяло, да се развежда по лично убеждение, да кръщава децата си, както си иска, и дори да се дрогира на воля; и в същото време, да се отхвърля правото да уволняваш и да забогатяваш безогледно? Днес пагубните ефекти на индивидуалните свободи върху благоденствието и етическите ценности започват да се осъзнават, но тяхното обсъждане продължава да буксува – до такава степен либерализмът е превърнал тези свободи в незаобиколима норма.
И така, ако левицата иска да предложи достоверна алтернатива, тя няма друг избор, освен да подхване отново дебатите за нацията и свободата. Подобен разрив с досегашното няма да е лесен. Въпреки това, не може да се мине без него, понеже залозите са от същностна важност. Наистина ли вярваме, че държавата на благоденствието – един във висша степен национален проект – може да има бъдеще в глобализирания свят? Как можем да оправдаем механизмите на регулация, като разпределението на учениците по училищата, работното време, опазването на околната среда, светския принцип или борбата срещу затлъстяването, и в същото време да продължаваме да възхваляваме добродетелите на свободата? Това би означавало да забравим, че общият интерес не може да се осъществи без принуди и дори – нека смело го кажем – без авторитет. Достатъчно е обаче да препрочетем големите републикански и социалистически автори, за да видим, че някои думи не са непременно злокобни: всичко зависи от това какво правим с тях.
Венсен Турние
Монд, 27.05.2016
Венсен Турние е политолог.
Превод от френски Момчил Христов
[1] „Безсънна нощ” е общо наименование на периодични манифестации на централни площади в различни градове на Франция, които са срещу така наречения „закон за труда”, предвиждащ възможност работодателите да увеличат установените в страната работни часове. „Безсънна нощ” започна на 31 март т.г., като впоследствие се насочи като цяло срещу глобалната икономическа и политическа система. Движението няма говорители и решенията се взимат на принципа на пряката демокрация.
[3] Еманюел Макрон е министър на икономиката, индустрията и дигитализацията в сегашното социалистическо френско правителство. Без да се съобразява с мнението на Социалистическата партия (чийто бивш член е), той основа движението En marche!, насочено към обединяването на неконфронтационните сили на левицата и десницата. Според коментаторите, Макрон се готви за президентските избори догодина.