Речник на най-новата десница в Германия
Има някакво раздвижване в дискурсния ландшафт в Германия. Понятия се презареждат, значения се променят, невинни думи се превръщат в бойни пароли. Потребността от ясно разграничение води до засилена активност в семантичната зона на бойни действия. Когато публицисти и политици от дясната част на политическата сцена и от нейната периферия прекодират понятия, това вече не е академична игра с езика. Става дума за нормиране на тълкувания. „Понятията, които си изграждаме за нещо, са много важни. Те са лостовете, с които могат да се задвижат нещата”, казва Брехт.
Ето защо ние подбрахме няколко ключови понятия, някои от които - с еднозначен, сигнален характер, други - безобидни, а трети – преливащи от двусмислие. Но не всеки, който използва някое от тези понятия, може автоматично да бъде наречен “десен”. Много по-сложно е. И създава известно объркване. Ето защо с този кратък речник ще направим опит за разяснение.
Джендър илюзия
Тази дума е трудно разбираема поради факта, че понятия, като „пол” и „илюзия”, са неясни по принцип. Във фейсбук, под заглавието “Срещу културния марксизъм”, може да прочетем следната дефиниция: “Понятието “полова унификация” (известно на английски и като джендър мейнстрийм, а също така и като мания за равенство между половете) характеризира една хетерофобна и човеконенавистна идеология, целяща тотална “еднаквост между половете”, а с това и разпадане на естественото ролево различие между мъжете и жените на всички нива в обществото. Човек може да започне с “естественото ролево различие”, за да се разсее поне малко непрогледният мрак в главата му.
По принцип, ролите не са “дадени от природата”. Те винаги са резултат от някакво усилие по тяхното създаване. Понятието за роля е пренесено от социологията в биологията, след като изследователите се натъкнали на групи „социални” животни, като сурикатите, например, които изпълнявали ролята на “нощен пазач”. Тя се изразявала в това, че всеки сурикат изпълнявал задачата да следи и предупреждава останалите за потенциална заплаха от хищници. С две думи, говорим за извършването на обществено необходима работа.
Ислям
Световна религия, която в политическото мислене на новата десница бива представяна като глобална сила, като естествен враг, когото левите подценяват и омайват с красиви приказки, макар че, след крайната победа на Мохамед, точно техните протежета – творците, жените и хомосексуалистите, ще бъдат първите жертви. Предупреждението за опасността от ислямизация е най-ефективната парола на дясната обединителна политика. Тя, чрез образуване на съюзи, се стреми да постигне хегемония в обществените дебати, тъй като и в либералните среди е широко разпространена представата, че ислямът по природа е агресивен и неподдаващ се на цивилизоване, поради което в светските държави мюсюлманите трябва да си останат чуждо тяло. Като опасни обаче се определят точно характерните черти на ислямския начин на живот, чието изчезване от нашата собствена култура десните интелектуалци оплакват – борбеност, гордост от произхода, установени от бога отношения между половете. За дясната политическа философия, която с мъдрите си разграничения иска да се противопостави на глупавия универсализъм, анализът на исляма е най-важната духовна задача. Ако тя издържи изпита на Карл Шмит, това би означавало, че ще може да обяви война на исляма, без да го демонизира.
Мартин Лихтмесц - най-големият мозък сред авторския кръг около тинк танка „Институт за държавна политика” в Шнелрода, в едно свое много дискутирано мнение, качено в блога му, разкрива „нефелността на критиката на исляма”: Радетелите на ислямофобските булевардни медии от типа на „Пълитикали инкърект” са патриоти по умонастроение от един напълно забравен от историята вид; програмата за освобождение на мюсюлманите от исляма е неоконсервативна утопия с корени в Щатите. А десницата, влязла в антимюсюлмански съюз с истинския си враг – либерализма, е просто удобен идиот.
История
Или за „нацистката параноя” (по повод на която се произнесе Татяна Фестерлинг от “Пегида” на 9 ноември 2015 г. в Дрезден: “Оставете ни най-накрая на мира с вашия култ по вината за миналото, за която тук никой от нас не носи отговорност!”). Ако се говори за най-новите права на „история”, то трябва да се има предвид, че вече не се говори само за история на националсоциализма, а за правото на националсоциализъм. В уводната част към политическата програма на Алтернатива за Германия се казва: “Сегашното фокусиране на германската култура върху възпоменанието нанационалсоциализма ще има за цел да отвори път към едно по-широко обглеждане на историята, което да включва и положителните моменти в нея, работещи по изграждането на германската идентичност.”
Интересното е, че тук „обглеждането на историята” се аргументира като резултат на едно стеснено нейно възприемане. В крайна сметка, става дума за повтарянето на една мантра, свързана с идеята за създаване на идентичност.
Легитимност
Идентифицира способността на лица, институции или дори предписания да получат признание. Често пъти, с леко замъгляващ ефект, като синоним се използва и понятието “законност”. В програмата на Алтернатива за Германия еврото и мерките за неговото спасяване, както и властването на “политическия картел”, са определяни като “нелегитимни”, но не и като незаконни. Това говори за поставянето на разграничителна линия между двете понятия. То ни препраща към „главния юрист” Карл Шмит, при когото легитимността на “правото на държавата на жизнена сила” можеше да бъде поставена над нормите на позитивното право (законността).
В тази формулировка може да бъде доловено и презрение към върховенството на закона и неговия негероичен “формализъм”. Това е всеизвестен факт дори за “бикобореца” от Алтернатива за Германия – нейния зам.-председател - Александер Гауланд, който през 1970 г. се дипломира с магистърска теза на тема: “Принципът на легитимност в държавната практика след Виенския конгрес”. Който днес заклеймява “нелегитимните принципи”, няма да намери никаква чуваемост в сега установените партии. Резултатът е “празнина в представителството”. Този, първоначално описателен, термин се появява както в органите на лявата партия, така и в десния анализаторски печатен орган “Юнге фрайхайт” (“Млада свобода”). По този начин той провокира развитието на нарицателни характеристики, отправящи укор за някакъв пропуск: а именно - празнината ще продължава да ни поразява до момента, в който “легитимните възгледи” не намерят своите представители.
Лъжлива преса
Словосъчетание-лозунг, станало известно покрай прекомерното му повтаряне по време на демонстрации на „Пегида”. То има различни конотации и исторически препратки. Определението “лъжлива преса” се свързва най-вече с факта, че при съществуващите властови структури медиите, които ги подкрепят, невинаги могат да кажат всичко за всеки. Тази дума от речника ни обаче лесно може да бъде включена както в десния, така и в левия списък.
През XIX век в Германия това понятие се използва както от консервативните католици, които се оплакват от победоносното пруско протестантство, така и от левите работнически лидери, които не намират защита на своите интереси в либерално-буржоазната протестантска преса. Това словосъчетание може да се открие и по време на кампанията срещу вестниците на издателство “Шпрингер” през 1968 г., както и при нацистките атаки срещу т. нар. “световна еврейска преса”. Всеки може да даде пример за това как в някаква публикация по дадена тема нещо е било премълчано или е останало скрито. В същото време, „лъжливата преса” е боен термин, който осигурява всякакви възможни фронтове, като се започне от богатите реститути и се стигне до “Юнге фрайхайт”, или пък от националболшевишките вестници, които излизат под мотото: “Те лъжат, както пишат – ние пишем, както те лъжат”, та до Удо Улфкоте[1] и поддръжниците на Aлтернатива за Германия.
Раса
Издателят на “Тумулт“ („Безредици”) Франк Бьокелман обяснява, че ценящата брандовете паплач в Саксония се състои единствено от расисти поради факта, че тя изобщо не познава своите противници. В същото издание Зигфрид Герлих - пианист и публицист – пък съвсем сериозно обяснява расизма: Някога, когато европейците се сблъскваха с африканските или австралийските аборигени, това бе шок и травма - за европейците, естествено. Те трябваше да се справят с твърде болезненото осъзнаване, че онези същества, които са без дух и култура, без съзнание и по-дълбоки усещания, трябва да бъдат причислени към човешкия вид.
Самото тяхно съществуване бе удар срещу онова, което европейци възприемаха като човечество. А след това всичко, причинено от бялата раса, като потисничество, геноцид и отстояване на собственото превъзходство, трябва да се разглежда като резултат и справяне с по-горе описаната травма. Оттук насетне вече не говорим за отстояване на първоначалната господстваща позиция, а за оцеляване и за мирно продължаване на живота. А отварянето на границите, само по себе си, води “етносамоубийство”, до самоубийството на отделния субект, който не е наясно с расизма, тъй като дори не знае дали е от т. нар. “бяла раса” или е просто част от местния германски народ.
Реалност
Бойно понятие срещу “наивността, глупостта и неосведомеността на наивни, глупави и незапознати хора, които не могат да различават желаното от действителното” (цитат в “Юнге фрайхайт“). Това понятие е насочено и срещу леви, и в по-широкия смисъл на думата - универсалистки представи, които, в зависимост от широко разпространеното в “правилната” среда мнение, престават да виждат очевидното. В този смисъл, “напрежението между реалност и идеология” никога не е било толкова голямо, колкото при “нереалистичната култура на любезния прием”: „Все по-видимо е състоянието на амок, в което се върви срещу реалността”, пише в печатния орган на десницата “Сецесион” (“Отцепване”). В това отношение Алтернатива за Германия се определя в уводната част на партийната си програма като “партията на здравия разум”, която се обявява за въвеждането на една “реалистична политика”.
Понятието “реалност” е убежна точка и при фрази от типа на: “Това трябва да може да се каже”, които са подчинени на един ляволиберален “консенсусен натиск, наложен от глобално мрежовите “копачи на действителността” (цитат в списание “Тумулт”). Следователно, понятието за “реалност” се отнася както до една политически репресирана очевидност, така и до една истина, скрита зад манипулациите на противниковата страна, която тепърва трябва да бъде разкрита. В съдържателно отношение обаче, при разкриването на “реалността” се прилагат остарели расистки и културологични идеологеми.
САЩ
Не, не трябва да се заблуждаваме, повечето автори, които публикуват в списанията на новото дясно, нямат нищо против африканците и арабите - макар че като че ли изпитват някакво странно удоволствие от страха, с който описват бъдещите отношения в страната, при които млади мъже с тъмна кожа ще доминират в уморената бяла Европа. Те нямат нищо против чужденците, докато онези си стоят в чужбина, но в момента, в който започнат да се движат насам-натам, на хоризонта „изскачат” разни виновници. “В тази ситуация онези, които извличат най-голяма полза, са американската икономика и външна политика”, пише в едно малко объркано съчинение, публикувано в “Тумулт”. Освен това, в същия брой човек може да прочете за “неолибералния световен капитализъм”, който вече не признава “никакви нации, народи и раси” и носи вина за “глобалното развихряне на паричните, стокови, информационни и миграционни потоци”. Парите, великият инструмент за уеднаквяване, са отровата, а истинският противник си седи в Америка, по-точно казано: на Уолстрийт, откъдето се управлява “световният капитализъм”. И най-вероятно на всички е ясно за кого точно става дума.
Собственото
Диалектически понятието “собственото” е така свързано с “чуждото”, че търсачките автоматично ни “изваждат” и втория, допълващ термин. И изглежда сякаш алгоритмите потвърждават страховете от наводняването с чужди елементи. Това задейства рефлекса за “Защита на собственото” - така, както е озаглавен един том с есета на филмовия критик Мартин Лихтмесц. Той описва Германия с подходящите словосъчетания - като се започне от “окупираната земя”, мине се през “демографската колонизация на Европа” и се стигне до застрашената “западна идентичност” през други подобни мрачни фантазии и фобии. Лихтмесц, който, освен всичко друго, е свързан и с движение за защита на идентичността, се поддава в своето апокалиптично настроение и на леки колебания - той лансира тезата, че народите загиват не заради исляма, а заради либерализма. И идеята му тръгва оттам, че предполагаемият агресор започва да унищожава ясно установените представи за “собствено”.
Съпротива
Базов мисловен модел, характеризиращ се с двоен код. От една страна, той е опасен, анархистки и див (“На първо място трябва да се мисли и работи за бунт” – дръзко обявява списание “Сецесион” и продължава: “При германците центрираното в логоса въздържание трябва да смени посоката си - както в полза на едно крайно необходимо напрежение, така и за отстраняване на почти еротичната зависимост от радостта от потребление”). А от друга – е свързан с принципното, гражданско и законово възстановяване на реда, отговарящо на често цитирания чл. 20, IV от Конституцията на Германия, отнасящ се до гарантираните права на всички германци в случая, когато правителството нарушава закона. Тук се има предвид конкретният случай, когато правителството на Ангела Меркел и нейните съучастници пуснаха “бежанските потоци” в страната. “Германският народ обаче се нуждае от запазване”, се казва в есето “Ние – германците - сме народът”, в което юристът Тор фон Валдщайн дава правни съвети как “всеки човек от позицията, в която се намира, може да окаже гражданска съпротива”.
Исторически погледнато, Алтернатива за Германия поставя своя „граждански протест” срещу “политическия картел”, стремящ се да овладее “управленските лостове на държавната власт”, “в традицията на двете революции от 1848 г. и 1989 г.” (така гласи формулировката в уводната част на политическата й програма). В други ключови документи срещаме препратки към 20 юли[2] – датата, която, според “Юнге фрайхайт”, e “символ, стоящ над всяка колективна вина”. Освен това, Алтернатива за Германия призовава към съпротива на много други фронтове, като например срещу джендър промените, социологическите проучвания за нагласите за предоставяне на лични пароли, таксите за радио и други. “В рамките на една все по-стабилно структурираща се среда на съпротива (пише “Сецесион”), идеята за реагиране или постоянно “ще се заражда”, или непрекъснато “ще се разраства”.
Тимус
Марк Йонген, някогашен асистент на философа Петер Слотердайк, използва понятието „Тимус”, срещащо се в издадената повторно през 2006 г. книга на своя професор, озаглавена “Гняв и време”, като се опитва да го преработи в политическо бойно понятие. Но философът от редиците на Алтернатива за Германия не си дава особено сметка, че понятието, използвано и от Омир, и от Платон, не е толкова еднозначно, колкото Слотердайк се опитва да го изкара. Отделните речници предлагат повече от дузина значения на думата “тимус”, като се започне от жизненост и страст и се стигне до нажежаване на страстите и гневен изблик. Йонген и съмишлениците му обаче спират избора си до медицинския термин “тимус”, с който се обозначава ендокринната жлеза с изключително важна роля за запазване енергийния баланс в организма (телешката жлеза пък е много вкусна за консумация). И освен всичко друго, Йонген започва да твърди, че “тимусната недостатъчност” при германците подлежи на “регулиране отгоре”.
Прави впечатление, че Йонген, който като човек на логоса и познавач на Платон трябва да обуздава жлезите си, т.е. нагона си, не дава ясен отговор на въпроса дали демонстрациите на Пегида и нападенията срещу центровете за настаняване на бежанци трябва да се смятат за възстановяващи равновесието последици или за спонтанни емоционални изблици. За него обаче дивата, неканализирана, да не кажем, здравословна емоция е нещо зловещо. А други теоретици, използващи термина “тимус”, се застъпват за тезата, че “центрираното върху логоса германско въздържание” трябва да бъде “преобърнато”, защото в противен случай няма да има достатъчно “енергия за успешната защита на “собственото”.
Хиперморал
Едно завръщащо се понятие. Списание “Тумулт”, което се самоопределя като “тримесечно издание за консенсусно смущение”, публикува в предпоследния си брой няколко текста, привлекли голям брой читатели, а именно “Хиперморал” или “Хиперморализиране”. Техните автори сякаш бяха част от читателския кръг, изучаващ произведенията на социолога и философа Арнолд Гелен ( 1904-1976). Краткото съчинение на Гелен “Морал и хиперморал ” (1969) и до днес продължава да се възприема като подходящ антропологичен инструмент за подчертаване универсалността на човешките права. Гелен вижда в “Хипертрофиране на морала” едно модерно упадъчно явление. Чрез симбиозата на “хуманитаризма” и етоса на общото благополучие обаче, от човека реално започва да се изисква прекалено много, докато от институциите – все по-малко. Гелен и неговите адепти култивират патерналистичния жест на мъдрия педагог, който единствен познава границите на своите ученици и може да ги защити от самите тях.
Биологичното оцветяване на термина “хипертрофичен”, с което в медицината се обозначава увеличаването размера на някой орган, е стилистично средство. Гелен изрично говори за един “морален орган”, който никога няма да се справи със “събития от световен мащаб”. Такива събития настоящият момент осигурява в изобилие – като се започне с кризата с бежанците и се стигне до санкциите срещу Русия. И тъй като след Гелен хипертрофията при интелектуалците е особено изразена (да вземем например онези от тях, наричани “устати обесници”), някои от тях дори започват да режат клона, на който седят. Но дали днес тази хипертрофия може да се “регулира отдолу” или трябва да се регулира отгоре, както е при “тимусната жлеза”, все още е неизвестно.
Франкфуртер алгемайне цайтунг (с незначителни съкращения), 06.04.2016
Превод от немски Ирина Илиева