Българите –
опустошение и екзистенциална радост
„Интересуваха ме не събитията на деня, не образите на известни личности, не природните красоти или извършваните в близост до тях свинщини, а животът на обикновените хора... хората, които определят това, което, по липса на по-добра дума, наричаме „нация”. С този цитат от книгата „Българите” – антропологичен фотоалбум на журналиста Антони Георгиев с предговор от Георги Лозанов - поетесата Силвия Чолева започна представянето й в литературен клуб „Перото” в НДК. То се състоя на 6 юни и бе открито от директора на Национален център за книгата – Светлозар Желев.
В контекста на темата за влиянията, Силвия Чолева отбеляза, че книгата „Българите” „разговаря” с „Американците” на Робърт Франк[1] и Джак Керуак, но не я повтаря. Освен това, докато разглеждала фотографиите на Антони Георгиев, Чолева видяла заразения ни свят – сив, черен, потискащ, изолиран, сякаш на ръба на света, миг преди да се стовари в бездната. Тя почувствала опустошението от филмите на Бела Тар и си припомнила филма на режисьора Шейн Медоус „Това е Англия”, в който се разказва за живота на малко момче, израснало в беден квартал сред скинари. По думите й, в „Българите” страната ни е показана по начин, който не съвпада с митовете, които сме изградили за себе си, самозалъгвайки се в патриотичен патос или в снобска погнуса. Но в същото време, Чолева не скри учудването си, че независимо от всичко, „Българите” не въздейства потискащо и отчайващо, а успява – вероятно чрез жизнеността, жизнелюбието и самоиронията - да накара гледащия да приеме образа си в огледалото, за да може след това да започне да мисли какво да прави с живота си, как да променя страната си и следователно, да мисли за бъдещето. Накрая Чолева обърна специално внимание на няколко снимки – първата, с която започва книгата, на погребение от 20-те години на ХХ век, и последната - от семейния архив на Антони Георгиев, на която той е като малко дете, а на гърба й пише „Да живее България”.
От своя страна, Георги Лозанов обърна внимание, че когато се каже „българи”, най-често се приписва идентичност, „произведена” някъде след Освобождението, в която се съдържа турско робство, своеобразна героика, борба за независимост и задължително русофилия. И този идентичностен „облак” – продължи Лозанов, се залепва върху индивидите, които трябва да живеят в него. В книгата „Българите” обаче става дума за различна – преживяна идентичност, и именно в нейното разказване през фотографии, стъпващи върху себеусещането на персонажите, открити в различни точки на България, е ценността на албума.
Освен това той подчерта, че националната идентичност е част от индивидуалната и когато говорим за нея, е изключително важно да не я възприемаме като чувство за дълг, а като екзистенциална радост, която не се налага “отгоре” и не се превръща в клише.
В тази книга, продължи Лозанов, няма трагика и оплакване от съдбата, защото българите успяват през затваряне в малкия си свят, в частното си живеене, в „аз – ти” отношенията и радостта от тях да се измъкнат или поне да имат илюзията, че се спасяват от травматичната история. Накрая Лозанов завърши, че е много важно да се работи върху промяната на представата за националната идентичност, така че тя да включи и българите, които не живеят в родината. Тук Лозанов направи аналогия между погледа на Антони Георгиев и този на Робърт Франк в „Американците”, пояснявайки, че „Българите” помага да се трансформира представата за идентичност, като освобождава мисленето от идеята за територия и предлага преживяване, свързващо българите тук и българите извън България.
Накрая Антони Георгиев разказа, че снимките, включени в книгата, са правени през последните десет години на различни места в България - от Видин до Резово и от Балчик до Благоевград. Целта му била чрез фотографиите да намери отговор на различни въпроси: Къде е или къде трябва да бъде България в началото на ХХI век? Дали трябва да бъде в Европа или трябва да бъде на Изток? На кого принадлежат българите – на светската държава или на религията? Ако на религията – на коя точно?
Георгиев даде отговор само на някои от въпросите, а именно че в началото на XXI век идентичността е въпрос на личен избор. Останалото остава да се види във фотографиите...
[1] През 50-те години прочутият фотограф Робърт Франк (1924) обикаля из Америка със семейството си, след като е спечелил стипендия на фондация „Гугенхайм”, и снима 28 000 кадъра с различни американци, от които по-късно подбира 83 и издава във фотоалбума „Американците”.