Почерци в прочити на класиката
Колко прекрасни музиканти има по света, които не познаваме! За пореден път се убедих в това след една невероятна камерна вечер от програмата на фестивала „Софийски музикални седмици”. Заедно с българския челист Александър Сомов, в София пристигнаха албанските инструменталисти Клайди Саачи (цигулка) и Влорент Чафай (виолончело) заедно с виолиста Александър Земцов, когото сме имали удоволствието да слушаме у нас. Озаглавили програмата си „Шедьоври от три века”, те свириха, в различни конфигурации, музика от Бетовен, Шнитке и Аренски. Най-напред Саачи, Земцов и Чафай изпълниха забележително до-минорното струнно трио на Бетовен (оп. 9, № 3). Припомниха ми какво е реална, неподправена, изкусна чистота на звукоизвличането – щрих, фраза, темброво и акустично съглашение с партньорите. Толкова рядко днес може да се чуе ансамбъл, който зачита всяко движение на композиторската мисъл – модулации, хармонични смени, паузи, акценти и динамични противопоставяния. Партитурата зазвучава с онази емблематична Бетовенова енергия на движението, която спира дъха. Само субстанция бе втората част с впечатляващата експресия на музикалното слово („Посвещавам ви най-хубавите си творби”, пише Бетовен на граф Йохан Георг фон Браун, годината е 1798). Скерцото бе феноменален инструментален парад – със завладяващо внушение за неизбежност. Работят фантастично с тембри и звуци, всеки от тях влага своите бои в звуковата картина и тази игра е безкрайна, защото са артисти със страхотен ресурс. И слухово метафорично въображение. Като „първи глас” в ансамбъла тук ненадминат бе цигуларят Саачи – изумително изобретателен и пъргав в идеите си, защото и възможностите му са необятни – и когато говорим за импровизация в класическата музика, тя оживя именно в измислянето, в сътворяваната на мига субстанция. Което направо подейства шоково в Триото на Шнитке (там челистът бе Александър Сомов), където основно се долавя имплицитното предчувствие за трагични събития. Може би сега звучи така, след като се знае, че в същата 1985 г., след като е създадено заедно с още няколко много важни негови творби, Шнитке получава първия си инсулт. В Беседите си с него Александър Ивашкин му казва: „Струнното трио е доста печално”. „Да, отговаря му Шнитке, но е носталгически обобщаващо, а в същото време някак просветлено.” Нямаше много светлина в прочита им, но пак ме порази качеството на движението в една посока, това съвършено разбирателство в едно напрегнато до крайност музициране, пресъздаващо различните лица на драматизма. И накрая – четиримата в трагичната концепция на съвсем непознатия у нас Антон Аренски. Неговият квартет за цигулка, виола и две виолончели, посветен на Чайковски, като че ли разнищва трагичната съдба на ментора и учителя. Написана е в подобен нему стил, раздиращо руска, където страданието е съдбовно и вечно. Изсвириха го, напуснали стереотипа на романтичната трагедия, с една сдържаност в движението на фразата; тежестта на посланието преминаваше към слушателя през съотношението на регистър и тембри – много по-въздействащо, убеждаващо.
Вън от стереотипите бе и дебютът на известния български музикант Драгомир Йосифов като диригент на Софийската филхармония. Биографията му тежи от многообхватни музикални прояви – в този кратък текст не могат да се изброят. Но не си спомням той, със заявената от най-ранна възраст страст към лабиринтите на най-новата музика, да е дирижирал стандартен класически репертоар, понесъл печатите и тълкуванията на всички оркестрови диригенти по света – Брамс, Втори концерт за пиано, солист му бе младият французин Антоан дьо Гроле, и Осмата симфония на Бетовен. Като познавам перманентния му вътрешен бунт спрямо твърдения от рода на „това така се прави”, бе много интересно в каква посока ще тръгне в тези знакови за стандартния репертоар текстове. И дали ще срещне съмишленици в солиста и оркестъра. Мисля, че с дьо Гроле направиха чудесно партньорство, най-вече по отношение на звуковата философия за концерта. Идеята за Брамсовата музика като олицетворение на класическа структурна плътност, съчетана с романтично-поривен характер на движението на темите в структурата, тук бе модифицирана най-вече през звука. Французинът бе достатъчно склонен към по-фина емисия, без да ощети симфонизма на партитурата, сякаш за да съдейства на диригента да наклони везните към по-внимателно отношение към детайлите във формата. Той притежава огромен технически ресурс, може да пренасочи всеки клавирен жест. В съвместния им прочит имаше редица съвсем леки фокусирания върху композиторски идеи, които бяха проведени, без да нарушат баланса във формата. А и оркестърът очевидно бе заинтересован от по-различните идеи, рискуващи творбата да напусне своя „мащабен” облик и да се потопи в глъбините на една красива в детайлите си интимност. Друг е въпросът с възможностите, които показа – неприятно бе да чуеш срив в соло (и неведнъж в корните - трудно се свири тихо, но артикулирано) в самото начало на концерта. Но пък в началото на третата част деликатната експресия на виолончелиста Иван Лалев прекрасно се вписа в началната солова тема, напомняща темата на известна Брамсова песен. Прекрасно „затвори” концерта Йосифов в четвъртата част с тези великолепни островчета на чувствителността, означили музикалния характер на концерта.
А в звука на Бетовеновата Осма симфония нямаше как да не съзра сянката на Харнонкур. Йосифов отдавна „чете” постигнатото от обновителя на класик-стандартите. Но по-значимото е, че тук той успя да изведе в оркестъра цялостно и поради това - много успешно идеята за различното звучене, цял подвиг, като имаме предвид репетициите, отредени на един гост-диригент. Негов е секретът да постигне непресъхваща енергия, различна артикулация и агогика в звученето на шедьовъра – с различно фактурно уплътняване, разместване на движещи опори в структурата, с отворен и затворен звук, с „обратни” акценти на второ и четвърто време... Може да се продължи с чудесата на тази естетика, която преосмисля внушенията. Бе истинска концертна вечер – голям музикант разказа на филхармонията и на нейната публика автентична пулсираща музикална приказка.