Ходене по буквите
Георги Господинов. „Там, където не сме”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2016, цена 13 лв.
Наблюдателното око. Острият елегизъм. Сочните и ясни образи. Разтапящите поанти, от които те смъдва... и изведнъж се нажаляваш. Виртуозната техника, която с минимални намеси прави от действителността поезия. Поетиката на Георги Господинов е истински обичана от все по-широки читателски кръгове, които изпитват удоволствие от фината и игрива автореференциалност. Няма защо да го крия, пристрастен съм, тази книга ми е свидна, защото в нея виждам стария приятел, но и уязвимия, самотен и смутен човек - въпреки успеха у нас и по света. Разбира се, ще се опитам да се дистанцирам, за да изградя модела на онова лирическо преживяване, което хваща за гушата – и чиито вариации наблюдавам в различни стихотворения от книгата. В нея срещаме много топоними, обичайно градове в Стара Европа, в които би следвало да изпитваме лукса на спокойствието. Ала изобщо не е така. Заедно с даровете на съзерцанието – онези бистри детайли, на които Господинов е безспорен майстор, има още нещо... Има объркване на нещата, една тънка и неясна тревога се плъзва в топлинката на всеки текст. Дори и конкретно да е назована, ние знаем, че работите не стоят точно така, че има нещо друго, което подрива утопията на поредния топоним. На онази блажена далечина, в която сме попаднали – и за която сме вярвали, че там най-после ще бъдем щастливи, че ритуалът на уюта най-после ще се случи... А не става така, нещо подяжда, нещо опустошава хотелската самота и подреденост, близостта и признанието. „Няма място. Никъде”, тази жестока формулировка на Криста Волф звучеше в главата ми, докато четях тази отдавна чакана стихосбирка. Няма място, в което да бъдем, ако не щастливи, то поне мъничко спокойни. Никъде. Предполагам, че именно страхът от смъртта просветва в дъното на всяко от стихотворенията на Господинов. Страх, който се предрешава по стотици начини – и това не е страхът на автора от собствената му смърт, разбира се, не е само този страх, а преди всичко страхът му от упадъка, разрушението, разтлението, чезненето на всичко, с което лирическият аз споделя живота си. Най-значимите, най-разчувстващите моменти, punctum-ите, както би казал Ролан Барт, остават извън модела, който се опитах да опиша (и тях всеки ще ги открие сам). Той може би важи за първата част - „Неделите на света”, но той е и по-нататък - и за отправната точка, която е не по-малко чужбина, защото, извън фасетките на блажения миг, всичко е такова. Важи и за тялото, което с растящата тежест на времето се превръща в чужбина, ако продължа мислите на Георги. Всъщност, поезията на Господинов обсебва читателите, защото показва мъртвата хватка между големия страх от смъртта и неотвратимото усещане за собствената ни баналност, нищожност, пренебрежимост. Но за да ни утеши, последната част на книгата изгражда с посвещенията си крехък Ноев ковчег за любовта. Ноев ковчег от език. Език, който едновременно се смее и плаче. Ангелът на напуснатите и ангелът на напускащите понякога е един и същ, казва Георги Господинов.