Изпочупените прозорци
Изпочупените прозорци
на европейската къща
... и хората гледат, цъкат и се питат: Няма ли кой да ги обуздае тези, да ги вкара в правия път... другите си спомнят други времена: на нихилисти, анархисти, комунисти и всякаква друга измет, която години наред смущаваше Европа, като й слагаше бомби под задника, и която измет вятърът на историята я отнесе и от нея остана само... какво?
А прозорците зеят счупени.
Границата, през която Европа гледаше навън, през която нейната светлина се разпростираше из света, беше уязвена, нарушена, счупена, дефлорирана, унизена, защото вместо отвътре навън, ветровете през счупеното веят навътре, променят вътрешната температура, като същинско торнадо заплашват да завъртят във вихъра си спокойствие, подреденост, възвишеност, човеколюбие и всички нас заедно с тях.
Какво да правим?
Можем да философстваме за а) края на Европа, защото се е ояла и е забравила какво е да се биеш; б) раждането на Европа, която трусовете ще калят (като стомана) и направят още по-издръжлива, а нейните ценности – още по-всечовешки; в) ашладисването на ислямската върху европейската култура, което ще доведе до нови баланси в европейските общества и семейства; г), д) и т.н.
През последните десетилетия европейската интелигенция (интелектуалци) непрекъснато е гледала на себе си като пропагандатор на единичното от гледната точка на общото. От всеевропейската висока, благородна гледна точка, европеецът бива разглеждан от нея като сингуларитет, въздиган на пиедестал като личност, призоваван, подбутван, съблазняван да е отделен, единствен и уникален. И резултатът е налице – днес европеецът мисли повече за себе си, отколкото за общността; тази себезагриженост обаче не може да се излее в защита, когато личността, а и тялото наистина имат нужда от защита. Във физическия смисъл на думата.
Какво правим в тази ситуация ние, българите?
Част от напредничавите умове у нас ни успокояват, че ситуацията е под (международен) контрол. И ние няма какво да правим.
Друга част крещят, че отечеството е в опасност, българщината загива и трябва да хващаме картечниците.
Както би казал Елин Пелин, „Мила родна (вечна) картинка”.
В действителност, ситуацията не е под никакъв контрол, отечеството не от вчера е в опасност, а българщината? Българското? Т.нар. български народ?
На това забравено понятие „български народ”, с ентусиазъм омаловажавано и обезличавано през последните десетилетия от де що има българоевропски интелигент у нас, наскоро му беше прочетена окончателната присъда. От виден – не интелигент – интелектуалец; не кога да е, а на националния празник на страната; не къде да е, а по националната телевизия: „нацията е идол”, каза той, не се кланяйте на идоли, подразбираше се.
Нещата, драги сънародници, са много напреднали, след като ние сме започнали да мислим в понятия, до които и най-либералните страни и народи на Европа още не са достигнали – англичани, германци, французи, датчани, холандци и т.н. застават по-прибрано, когато звучи националният химн, говорят по-ангажирано, когато става дума за собствената им страна и народ, действат винаги безкомпромисно в полза на същата тази страна и народ.
Ние, обаче, сме извисени.
Всъщност, патосът на тези редове се състои в нещо безкрайно банално: крайно време е да започнем да мислим себе си. И то не през нашите класици – да мислим себе си днес, означава да имаме предвид цялата околна обстановка, „близкото обкръжение” и далечното също, съюзниците и враговете, интересите на едните и на другите и прочее неща известни.
Трябва да започнем да мислим себе си през собствената си слабост – да започнем, като признаем, че ако не сме на смъртно легло, то сме тежко и трудно излечимо болни. Защото ние сме малко и ставаме все по-малко, а искаме да поддържаме съвременна държава с всичките й тежки и фини механизми, които искаме да ни осигуряват съвременен стандарт като по телевизията.
Трябва да започнем да мислим общността и държавата си като съставена от много малко хора с всичко, което тази констатация влече след себе си. Мислени по този начин, и общността, и държавата имат шанс да просъществуват до времето, когато броят на населението започне да отговаря на амбициите на съвременността. Ще трябва да се започне с признанието, че няма хора, че липсват достатъчно качествени хора. Това признание трябва да бъде произнесено гласно, напук на политически коректното – а всъщност, безкрайно глупаво – дефицит на административен капацитет.
Всъщност, трябва да решим – ако искаме да живеем охолно, трябва да създадем всички условия в границите на досегашна България да се заселят чужденци. И от нас ще зависи дали ще ги избираме, дали ще ги научим на езика и обичаите ни и те ще се влеят в едно ново, по-различно българско общество и български народ.
Или ще се затворим в охранителен режим – и тогава ще трябва да подчиним държавната уредба на количеството хора, които живеят в момента в тази България. Това означава преустройство на държавните механизми, на образованието, здравеопазването, на всичко.
Изборът, както винаги, историята ще го направи вместо нас. Но ние задължително трябва да обсъдим ситуацията. Не защото разумните идеи ще бъдат чути или защото има надежда за стъпки в правилната посока[1]. А защото мисленето, а не сляпата вяра, е белегът на разумния, изправения човек. Мисленето днес осмисля утрешния ден.
А иначе: Гаврило Принцип навремето също счупи едни стъкла...
[1] Откак се помня, първо комунизмът, после капитализмът ми говорят за „правилната посока”. И през целия си живот гледам движения, които довеждат в крайна сметка до задънена улица. Да не би всъщност кьорсокакът да е правилната посока?