Амплитуди в почерка

 
„Всички художествени произведения и изкуството като цяло са загадка; този факт открай време дразни историята на изкуството.” Адорно очевидно не е имал предвид само историята; в музиката този факт провокира, „дразни” и съсловието на артиста интерпретатор, и слушателя също. Когато обаче има истинско „дразнение”, особеностите на индивидуалния почерк „се разказват” отчетливо, релефно. Фантастичният 22-годишен виолончелист Андрей Йоница вече е създал собствен почерк. Миналата година е спечелил първа награда на конкурса „Чайковски”, а на фестивала дойде като солист на Румънския национален симфоничен оркестър под диригентството на Кристиян Мандял. Явлението не може да се обясни, но ми се иска да опиша как още в експонирането на темата Йоница вече „съобщи” кои ще са основните му аргументи в изграждането на пиесата: много точен щрих, фразиране без съблазнителни за публиката примеси, лекота и естественост на инструменталното поведение – всъщност, естетика, която отрича всички отживели, но ефектни за публиката „атрибути на романтичната идея”. И още нещо към това – рядко чувствителен, нюансиращ слух, който към безапелационния му инструментализъм и интензитет на звука добави ролята си на ювелир в звуковото обрисуване на всяка от осемте вариации в драматургическото равновесие на формата. Съществена черта на Йоница е виталната настойчивост, с която експлицира идеите си, независимо от мнението на партньорите. Защото, особено по отношение на звука, Мандял и оркестърът очевидно бяха на друго мнение. Но Йоница така категорично инициираше извайването на всеки сегмент от пиесата, че на такъв силен музикантски жест няма как да се устои. От представянето на оркестъра запомних една директна до агресивност звукова емисия, неподходяща за „Прелюд и Смъртта на Изолда”, но пък неизползвана като аргумент на хумора в сюитата „Кавалерът на розата”.
Затова пък 20-годишнината на клавирното дуо Аглика Генова-Любен Димитров бе логичен аргумент за тяхното завръщане на русенска сцена – този път с музика от Рахманинов (Първа и втора клавирни сюити). Щастливи артисти са двамата, имат своята успешна концертна и педагогическа кариера, животът им е изпълнен със смисъл и очаквания. Изкуството им е стабилно, имат точно определени естетически и моделиращи музикалната материя принципи. Излъчват приятна аура на сигурност и на предвидимост, която публиката обожава.
И напълно контрастният почерк на саксофонния квартет „Сигнум”. Нищо при тях не е в музикално-интерпретаторския канон. Млади музиканти, намерили се в Кьолн – двамата словенци Блаж Кемперле, сопран, и Алан Лужар, тенор, германецът Ерик Нестлер, алт, и италианецът Гуерино Белароса, баритон саксофон. За разлика от класическите ансамбли, свирят предимно транскрибирана литература. Слушайки ги, човек получава усещането, че прекарват по цял ден, търсейки съкровища в тембъра и инструменталните дебри на своя саксофон. Явно ги откриват, защото квартетът им звучи във всяка композиция различно: в музиката на Хайдн акцентите падат върху комбинацията ритъм и щрих, върху „пеенето легато”, върху променливата звучност на вертикала - светло и тъмно, сякаш бяло и черно. Матово – в Адажиото на Барбър, в което затвориш ли очи, няма да разпознаеш саксофони, а флейти, тромпети, регистри на орган, например. За мен кулминация бяха Шестте багатели на Лигети от „Музика ричерката” за пиано. Знае се, че багателите са преработени от композитора за духов квинтет още през 1953 г., т.е. мисълта за духовия инструмент е „подадена” от самия Лигети. Тук четиримата направо се развихриха – и в специфичната артикулация на текста, и в разкриването на хумора в пиесите – в сменящите се, понякога като в криво огледало, темброви лица на инструментите и особено комбинацията им в непредположимо темброво многогласие. Ето един от поредните удари в десетката на Ива Чавдарова.
А на територията на Бетовен - концерт за цигулка, виолончело и пиано, се състоя първата среща на Светлин Русев, Атанас Кръстев и Жан-Бернар Помие. Помие бе поел върху себе си двойната функция – на диригент на Софийската филхармония и пианист, което в тази конфигурация се оказа малко рисково. Триото в концерта е въпрос не само на темброва и динамическа координация, но и на продължителна „пасажна” синхронизация, която трудно се съчетава с диригентската функция. Разбира се, той е музикант с колосален опит, но тук раздвояването се отрази на баланса с останалите двама по отношение на динамика и фразиране, където Русев и Кръстев бяха в синхрон, приближили идеите си относно стила и характера в музикалното движение. В първата част на вечерта Светлин Русев солира в Испанската симфония на Лало – с изящна бравурност и нюансираност на изказа.
По съвсем различен начин боравеше с идеите за бравурност в музикалния текст пианистът Евгени Божанов в двата клавирни концерта на Шопен заедно с Пламен Джуров и ансамбъла „Софийски солисти”. В подхода си към шедьоврите той използва съществуващи транскрипции на концертите за пиано и струнни. Тази конфигурация „излиза” само ако солистът може да изпълни акустичното пространство с достатъчно смислови и темброви „аргументи” в новосъздадения колорит на концертите. Или по-точно – в отнемането от колорита на духовите в оригинала. За Божанов това не е изобщо някакъв тип препятствие, тъкмо обратното: тембровото пространство, създадено от струнния оркестър (майсторски воден от Пламен Джуров в съвършен баланс и синхрон със сложната комбинация от изненадваща импровизационност и желязна логика, какъвто обикновено е прочитът на Божанов), му създаде най-съвършената територия за безпределната негова звуково-темброва фантазия. В цялата му външна „стихийност на идеите и въображението”, за каквато вече чух да се говори в нашето „добронамерено” съсловие, няма един-единствен елемент, който да не е част от логиката на музикалната идея. Само че това е логика, различна от стандартната, а изразните му средства са като че неизчерпаеми. За пореден път създава впечатлението, че нищо невъзможно за него няма. Музиката на Шопен бе плътно, сгъстено съсредоточена в солиращото пиано; цялата й виртуозност, бравурност в прочита на Божанов преминава в поетическа категория, в която на всеки тон бе отредена мисията да преизкаже Шопеновото слово. От времето на Шопеновия конкурс (2010), в който той се изяви пак извънредно, досега за нас са изминали само няколко години, но в мисленето на Божанов за музиката му сякаш са се сменили епохи. И тогава бе необикновено различен, но движението на идеите му набира впечатляваща скорост. Това е предимството на избраните.