Проблеми с подхода, обхвата и подбора

 
“Немият образ и слепият текст“, куратори Пламен В. Петров и Рамона Димова, 26 февруари – 27 март 2016, СГХГ
 
Младите куратори на изложбата са се захванали с много сериозен изследователски проблем, който трудно може да бъде представен изчерпателно в една-единствена експозиция. Всъщност, това е втората изложба, посветена на отношенията текст - образ в българското изкуство, която Софийската градска галерия представя в залите си. Първата беше през 2006 г. с куратори Мария Василева и Даниела Радева и беше фокусирана върху периода от края на 80-те години на миналия век до първите години на настоящия. Сегашната изложба измества времевата рамка назад, чак до 1856 г. Подходът на кураторите е типологически. Те са обединили произведенията, включени в изложбата, в няколко групи и подгрупи на базата на общ признак, за да представят различните начини, по които текстът присъства в картината. Четирите основни групи са озаглавени така: „Пояснителен текст“, „Битие и текст“, „Намерение за текст“ и „Триумф на текста“. Понятието текст тук се употребява в много широк смисъл и включва както думи и изречения (или съвкупност от изречения), така и отделни срички и дори цифри. Като цяло, в повечето от показаните произведения текстът има пояснителен характер спрямо образа и произведението. Малко са творбите, в които текстът има централна роля или съвпада с образа.
Използваният типологически подход позволява да се представят синхронно произведения, които са създадени в различно време. Така можем да видим колко устойчиви исторически са определени отношения между текста и образа в изкуството. От друга страна обаче, избраният подход не ни позволява да видим историческата динамика на отношението текст-образ в нашето изкуство. В него има периоди и стилови направления, в които текстът има важна функция, и други, в които той изчезва или минава на заден план. Тези промени трудно могат да се забележат и да се разберат причините за тази динамика. Групирането на работите по един пределно общ признак също не ни позволява да отделим авторите, в чиито произведения текстът играе важна роля, от тези, при които той се появява съвсем спорадично. И едните, и другите стоят рамо до рамо по стените.
Дефицитите на типологическия подход към проблема се усилват от начина на подредба на работите в залата. Мащабът на задачата не съответства на големината на експозиционното пространство. Творбите, включени в изложбата, са твърде много и затова са подредени плътно една до друга по стените в няколко хоризонтални реда. Претрупаността в залата отнема възможността за фокусиране върху индивидуалните специфики на работите и на отношението текст-образ във всяка една от тях.
Друг проблем в изложбата е подборът на произведенията. В експозицията съседстват произведения, които са знакови за даден автор, етап или направление в нашето изкуство, с такива, които са напълно вторични. Но има един още по-сериозен проблем и той е защо, когато се изследва отношението текст-образ в „светското изкуство“, от него са изключени илюстрацията и плакатът, които в самата си дефиниция носят това отношение? Изложбата включва само живопис, скулптура, графика, фотография и обекти. Това стесняване на нейния обхват до „изящното“ изкуство не е обяснен концептуално. Още повече, че що се касае до плаката, отношението текст-образ в него има парадигмален характер за цялото модерно изкуство. Как са възможни, например, някои от работите, включени в подгрупата „текстът-вик“, без идеята за политическия плакат?
Всички тези въпроси и възражения не отменят факта, че с изложбата „Немият образ и слепият текст“ нейните куратори ни предлагат възможност да размишляваме върху много значим проблем в изкуството, което не се случва често в родните изложбени зали.