Социалните медии са капан
Зигмунт Бауман току-що отпразнува деветдесетия си рожден ден и смени два полета - от дома си в Лийдс, Северна Великобритания, до Бургос, Северна Испания, за да участва в разговора. В началото на интервюто той призна, че е уморен, но все пак успя да представи идеите си ясно и спокойно, отделяйки си достатъчно време за всеки отговор, тъй като мрази да предлага прости решения на сложни проблеми. От момента, когато, в края на 90-те години, Бауман разви теорията си за „течната модерност”, описваща нашия век като времето, в което „всички споразумения са временни, мимолетни и валидни до второ нареждане”, той се превърна във водеща фигура в социологията. Неговите трудове върху неравенствата и критиката му срещу провалилата се политика, не успяла да отговори на очакванията на хората, паралелно със силно песимистичната му визия за бъдещето на обществото, бяха прегърнати като идеи от движението на „Възмутените” и на 15-М[1] (Петнадесетомайското движение) в Испания – независимо от факта, че той многократно е посочвал техните слабости.
Той очертава песимистичната си визия за света в няколко книги - като излязлата през 2014 година. „Е ли богатството на малцина от полза за всички нас?”. В нея той твърди, че светът плаща висока цена за неолибералната революция, започнала през 80-те години, и че богатството не достига до останалата част от обществото. В „Морална слепота”, издадена миналата година в съавторство с Леонидас Донскис, той предупреждава, че в нашия все по-индивидуализиран свят общността все повече се разпада и изчезва.
- Вие описахте неравенството като „метастази”. Заплашена ли е демокрацията?
- Бихме могли да опишем онова, което в момента се случва, като криза на демокрацията – а именно срив на доверие: усещане, че нашите лидери са не само корумпирани или глупави, но и нелепи. Действието изисква власт, способност да „правиш” нещата и ние имаме нужда от политика, която е в състояние да вземе решение за онова, което трябва да се направи. Но „бракът” между властта и политиката, направлявана от ръцете на националната държава, вече приключи. Властта се глобализира, но политиката продължава да бъде локална, както си беше и преди. Политиката е като с отрязани ръце. Хората вече не вярват в демократичната система, защото тя не изпълнява обещанията си. Това е видно в случая с имиграционната криза - един глобален феномен, при който ние все още действаме на принципа на отделните губернии. Нашите демократични институции не са „проектирани” така, че да се справят с проблеми, които са в сложни взаимовръзки помежду си. Настоящата криза на демокрацията е криза на демократичните институции.
- На коя страна в момента се е наклонило махалото, за което пишете, че е между свободата и сигурността?
- Това са две ценности, които изключително трудно се съчетават помежду си. Ако искате по-голяма сигурност, вие трябва да се откажете от определена свобода; ако искате по-голяма свобода, вие трябва да се откажете от сигурността. Тази дилема винаги ще стои пред нас. Преди четиридесет години ние повярвахме, че свободата е триумфирала и започнахме да живеем, отдавайки се на консуматорска оргия. Всичко изглеждаше възможно - просто взимаш пари на заем: за коли, за къщи ... а по-късно плащаш. Отрезвяването настъпи, когато през 2008 година бяха затегнати кранчетата с отпусканите заеми. Катастрофата, социалният срив, който последва, бе изключително силен удар срещу представителите на средната класа. Той ги запрати в една рискова среда, в която се намират и досега: те не знаят дали техните компании няма да се слеят с други и дали няма да загубят работата си. Не знаят и дали онова, което са си купили, наистина все още им принадлежи... Конфликтът вече не е между класите, а между всеки, взет по отделно, и обществото. Това не е просто липса на сигурност, а липса на свобода.
- Казвате, че прогресът е мит, защото хората вече не вярват, че бъдещето ще бъде по-добро, отколкото миналото.
- Ние сме в период на безвластие - между онова време, в което имахме сигурност, и периода, в който старите начини не действие вече не функционират. И ние не знаем с какво да ги заменим. Като за начало започнаха експерименти с различни възможности. Испания се опита да си постави нови въпроси, инициирани от Петнадесетомайското движение (15-М), когато масово хората окупираха различни обществени пространства и водеха спорове, опитвайки се да заменят парламентарните процедури с някакъв тип пряка демокрация. Това не трая дълго. Но политиките на икономии ще продължат и никой няма да успее да ги отмени. Те, в някаква степен, могат да бъдат ефикасни при намирането на нови решения на досегашните проблеми.
- Вие заявихте, че онези, които харесват Петнадесетомайското движение (15-М) и световното движение „Окупирай”, знаят „как да разчистят пътя, но не и как да създадат нещо стабилно”.
- За известно време по площадите хората загърбват своите различия в името на една обща цел. Ако тази цел е негативна - да изразиш яда си срещу някого, то шансовете за успех са по-големи. В известен смисъл, това би могло да бъде експлозия на солидарност. Експлозиите са изключително мощни, но краткотрайни.
- Вие също така смятате, че поради своя характер, в многоцветните коалиции няма място за лидерство.
- Но именно защото на такива движения им липсват лидери, те могат да оцелеят. В същото време - защото нямат лидери, те не могат да трансформират усещането за цел в действие.
- В Испания движението 15-М помогна за създаването на нови политически сили.
- Да смениш една партия с друга не е никакво решение. Проблемът не е, че партиите взимат грешните решения, а че те не могат да контролират случващото се. Предизвикателствата пред Испания са част от едно голямо глобално предизвикателство. И онези, които смятат, че решението трябва да се търси само във вътрешен план, са на напълно погрешен път.
- Какво мислите за каталунския проект за независимост?
- Смятам, че ние все още следваме принципите на Версайската система, при която бе възприета идеята за правото на всеки народ на самоуправление. Но това в днешния свят, в който хомогенни територии вече не съществуват, е просто фикция. Днес всяко общество представлява своеобразна колекция от диаспори. Хората се присъединяват към общества, към които са лоялни и си плащат данъците, но в същото време те не искат да се откажат от своята идентичност. Връзката между мястото, където живееш, и идентичността се скъса. Ситуацията в Каталуния, както в Шотландия или в Ломбардия, поставя в противоречие племенната и гражданската идентичност. Те са европейци, но не искат да си говорят с Брюксел през Мадрид, а през Барселона. Същата логика на действие виждаме в почти всяка страна. Ние все още следваме онези стари принципи, установени в края на Първата световна война, а оттогава в света са настъпили много промени.
- Вие сте скептичен относно начина, по който хората протестират чрез социалните медии - така нареченият „фотьойлен активизъм”, и казвате, че с интернет оглупяваме, използвайки евтините му забавления. В този смисъл, споделяте ли, че социалните мрежи са новият опиум за народа?
- Въпросът за идентичността се промени – той вече не е свързан с разбирането, че за да бъдеш, означава да имаш задача – да създадеш своя общност. Общности вече не се създават – ти или я имаш, или я нямаш. Онова, което социалните мрежи могат да ти дадат, е заместител. Разликата между общност и мрежа е, че ти принадлежиш на общността, а мрежата принадлежи на теб. Ти чувстваш, че осъществяваш контрол. Ако искаш, можеш да добавяш приятели, но можеш и да ги изтриваш. Ти имаш контрол над важните хора, които одобряваш. В резултат на тези манипулации хората се чувстват малко по-добре, тъй като самотата и притеснението да не те изоставят са едни от най-големите страхове на нашата индивидуализирана епоха. Но в същото време е толкова лесно да добавяш или махаш приятели в интернет, че принципно не успяваш да овладееш социалните умения, от които реално имаш нужда, когато излезеш на улицата или отидеш на работа, срещайки много хора, с които трябва разумно да си сътрудничиш. Папа Франциск, един наистина велик човек, след като бе избран за папа, даде първото си интервю на Еудженио Скалфари, италиански журналист, открито обявяващ се за атеист. Това беше важен знак – истинският диалог не протича между хора, които вярват в едни и същи неща. Социалните медии не ни учат на диалог, защото, като ги използваме, изключително лесно избягваме влизането във всякакви спорове... Освен това, повечето хора използват социалните медии не за да се обединят, не за да разширят хоризонта си, а напротив, те си „отцепват” зона на комфорт, където единствените звуци, които чуват, са от ехото на собствения им глас. И единствените неща, които виждат, са отраженията на собственото им лице. Социалните медии са много полезни - те ни предлагат гарантирано удоволствие. Но те също са и капан.
Въпросите зададе Рикардо де Керол
Ел Паис, 25 януари 2016 г.
Дяволът и изповядващото се общество
От времето на Уилям Шекспир и Кристофър Марлоу, брилянтно изобразили Николо Макиавели като въплъщение на злото, Дяволът в политиката доби множество форми - някои от които учудващо приличащи на важни отличителни белези на модерността. Като например тоталното премахване на личното пространство, довело до манипулации с хорските тайни и до злоупотреби с интимните им отношения – една кошмарна визия на бъдещето, предвидена, очаквана и остроумно описана в модерната европейска литература – в антиутопиите като „Ние” на Евгений Замятин и „1984” на Джордж Оруел.
Достатъчно е да се си припомним „El Diablo cojuelo”[2] на Луис Велес де Гевара – един текст от XVII век, в който дяволът има силата да разкрива какво се случва вътре в домовете на хората, или пък вариацията на тази тема в романа на Ален-Рене Льосаж „Le Diable boiteux”[3]. Онова, което писателите от ранната модерност смятаха за дяволска сила, стремяща се да лиши човешкото същество от лично пространство, сега се превърна в неразделна част от риалити шоу форматите и от други практики на нашето време.(…)
Опирайки се на Мишел Фуко и Юрген Хабермас, може да заключим, че онова, което се случи от програмата на Паноптикума до колонизацията на частното пространство, бе всъщност огромно поражение за идеала на автономния индивид, нанесен му от нашето време. При това положение и политическата свобода е на път да изчезне. Ние обаче далеч не бием тревога предвид предстоящата заплаха. Вместо това приемаме случващото се като празник на новопридобитата сигурност и като възможност да напомним на света за своето съществуване под формата на риалити шоу. Дали това не е някаква нова форма на възхвала на Дявола? (…)
Действително, имаме нова форма, но не на „възхвала” на дявола, не на някакво отпуснато състояние, обещано от фаустовския договор, напълно задоволяващо желанията, захласнато отдало се на порока. Това е нова форма на наслаждение от Дяволските дарове, които са вече получени, присвоени и изконсумирани от нас. (…)
Това не е старият, добре познат Мефистотел на Гьоте, нито пък е неговият ортодоксален вариант или актуализираното му превъплъщение[4] при Ищван Сабо. Това е един НСС („Направи си сам”) Дявол – многословен, развлечен, разпилян и неконтролиран. Напълно безучастен спрямо факта, че се е превърнал в грунд и в прах, разпръснат над многобройни тълпи от хора, размножавайки се в безброй „местни агенти”, които впоследствие стават част от нас – отделните индивиди - мъже и жени.
Това вече не е Рогатият с адрес, щаб квартира и армия от изпълнители, като Дяволът при Замятин, Булгаков или Оруел. Ето защо не ни трябва храм, в който да го призовем, или пространство, в което като богомолци да се стечем за обща молитва; ние носим молитвените си килимчета, където и да отидем. Ние се молим на обществени места, дори ако (или тъкмо защото) литургията и молитвениците ни се самоцитират... (...)
Личното пространство, интимността, анонимността и правото на тайна трябва да бъдат оставени извън пределите на Обществото на консуматорите или пък редовно да бъдат конфискувани от служителите по сигурността, застанали на входа му. В това общество ние сме не само консуматори, но и стоки, предназначени за консумация. И като такива, ние сме длъжни да си създадем търсене. В интернет (с неговите фейсбук профили и блогове, които са версията на бутиковите салони на ВИП-персоните, предназначена за бедняци) човек е длъжен да следва стандартите, наложени от „фабриките” на известните. Ето защо рекламиращите се са длъжни да знаят, че колкото по-интимно, дръзко и скандално е съдържанието на посланието им, толкова по-привлекателно, интересно и успешно ще е популяризирането им. Толкова по-висок ще е рейтингът…
И общият резултат от всичко това е едно „изповядващо се общество” с микрофони - поставени в изповедалните, и с мегафони – монтирани по площади. Вратите на членския клуб на „изповядващото се общество” са съблазнително разтворени и всеки, който иска да остане отвън, го очакват санкции. Онези, които не са склонни да се присъединят към „изповядващото се общество”, научават (обикновено по трудния начин), че актуализираната версия на Cogito на Декарт гласи „Виждат ме, значи съществувам”...
Желанието да запазим личното си пространство за себе си и решението да не участваме в играта на публичността са почти невъзможни заради едновременните атаки на два фронта. При първия случай се изправяме срещу една дълга история, наследена от епохата на страховете и ужасите, описани от Джордж Оруел – с телевизионните екрани и камери, монтирани един в друг, при които гледането е възможно единствено, когато позволиш да бъдеш наблюдаван. И в нейната последна глава, която се пише днес. При обсебеното и пристрастено към сигурността общество, на фронтовата линия се разполага съвсем ново поколение оръжие - нечувани и невиждани до сега всепроникващи шпионски „дронове” с размерите на колибри или насекоми, които са последният писък на технологичната революция, но съвсем скоро ще бъдат заменени от нанодронове.
Втората фронтова линия – на която сме атакувани от „Направи си сам” Дявола, е с много кратка история. При нея също се използват технологични джаджи, които бързо се развиват и още по-лесно се набавят, но те се разполагат в домашни условия, при една своеобразна „надомна промишленост”, при която всичко се прави и приема доброволно…
Зигмунт Бауман и Леонидас Донскис
(откъс от първа глава на книгата „Морална слепота”)
[1] Движението е наречено 15-M заради датата - на 15 май 2011 г. хиляди хора излизат на централния площад в Мадрид „Пуерта дел Сол”, обявявайки се срещу статуквото - редуващият се двуполюсен модел на управление – Испанската социалистическа партия и Испанската народна партия.