Ходене по буквите

 

Любен Петков. „Огън и мъгла”. ИК „Прозорец”, С., 2015, цена 15 лв.
Новото и допълнено издание на фрагментите в „Огън и мъгла” носи подзаглавието „повече огън в сърцето, по-малко мъгла в главата”. Не бих искал в никакъв случай да чета книгата като интелектуалното завещание на писателя, а като неговата воля за порядъчен живот, упоритото му усилие за благородна гражданска общност, за емоционално опознаване на историческото ни минало... А „Огън и мъгла” действително създава общност между свое и чуждо – и като подбрани цитати, и като споделена професионална и житейска мъдрост от самия Петков. Може би трябва да гледаме на книгата като на строен с огън и мъгла Ноев ковчег – не само на писателя, но и на човека. Строен с ведро любопитство, но и с патриаршески скепсис. Строен с гредите от митичните странджански гори. Този ковчег всеобхваща ставащото около нас, но неговият майстор остава самият себе си, не подправен от моди и мимолетности, в едно удивително нравствено здраве. И скромност. Прочее, на премиерата на книгата проф. Михаил Неделчев неведнъж подчерта, че Любен Петков е от малцината български писатели, които нямаше какво да зачеркват засрамено от творчеството си до 1989 г. Но има ли изобщо какво да зачерква мислител, според който „Градът изтръгна Човека от прегръдката му със Земята и го приюти под покрива си; изправи го и уголеми главата му да се види, че е Сираче.” Тук не става само дума за доверието на един писател в живителното могъщество на природата. И не за парадокса защо Глобалното село е тъкмо село, а не град... Може би става дума преди всичко за книга, според която словосъчетанието „национална литература” съдържа две още равностойни по ценност понятия. А за това днес от писателите-хуманисти се изисква смелост. Пък и презрение към пазара, който настоява за по-малко огън в сърцето, за повече мъгла в главата. А пазарът на национализмите, както се убеждаваме тези дни, е страшен.
 
Цветанка Еленкова. „Увеличение четиридесет”. Издателство „Ерго”, С., 2015, цена 9 лв.
Едно изначално уточнение: стихотворенията тук са плод на наблюдение с микроскоп и фотоапарат при увеличение четиридесет, защото – както гласи епиграфът й, взет от „Подвижническите слова” на Св. Исаак Сирин – „Всичко, което е по-висше от друго, е скрито от това, от което е по-висше.” Кое е по-висше – науката, религията или поезията – в тази респектираща книга? Има ли нужда да гадаем отговор в словесата между енигмата и просветлението? Не искам – в „Увеличение четиридесет” има вглъбяващи стихотворения. Малки бездни. После твърда земя за духа. После благоговение. Просто ще приподпиша редакторката Яна Букова, която отсича: „Дали в прецизната инвентаризация на чудото в ежедневните предмети, в описанието на духовната архитектура на един водопад или в интимната картография на един град текстът търси, напипва и споделя метафизиката под повърхността, красивия ред на света по-дълбоко от погледа.” Все ми се струва, че поезията на Цветанка Еленкова е най-своевременната съвременна българска християнска поезия.