Ходене по буквите
Маркос Хиралт Торенте. „Време за живот”. Превод Румен Руменов. ИК „Персей”, С., 2015, цена 8 лв.
Маркос Торенте (1968, Мадрид) е обаятелен и срамежлив мъж, натежал с годините. В т.ч. и символически – романът му „Време за живот” е спечелил не само Националната награда за литература на Испания, но и прочутата италианска награда „Стрега” (след прегласуване, в което побеждава „Физика на тъгата” на Господинов). По време на дискусията със своя конкурент Торенте, един от гостите на Софийския международен литературен фестивал, някак притеснен обясни успеха си така: в разрез с испанската традиция, според която по католически прозорецът към интимността трябва да е затворен, той излага всичко на показ, по протестантски, и минувачът може да види мръсното му семейно бельо. За всички, които разчистваме сметки с бащите си, погребваме ги или ги раждаме в общуването със собствените си деца, „Време за живот” би трябвало да предизвика интелектуална стръв. За съжаление обаче, случаят е друг – ядем и после сякаш повръщаме. Маркос Торенте регистрира връзката с баща си, известен художник, до самата му смърт: полулюбов и полуомраза, опити за сближение и раздалечаване... Мълчания. Прави го обаче простичко, доста простичко. Няма я мощта, типична за Карл Уве Кнаусгор, който отпусна шлюзовете на това писане и в момента прекроява картата на автофикционалното в съвременната световна литература. Нито „неловкостта без катарзис” у Дюрас. По-скоро си представям Торенте при психотерапевта му – и как мъчително достига до равно наредените думи на гняв, обич и безсилие. Работата по изваждане на несъзнаваното обаче не е достатъчна. Няма я литературната похватност, благодарение на която култовият Боланьо е приветствал появата на Торенте на испаноезичната литературна сцена. Да, книгата е много болезнена, но и досадна. „Време за живот” не предизвиква читателя да превърне текста в мост към самия себе си. Разбира се, има чудесни психологически откровения на самия Торенте – като, да речем, коментара на финансовите затруднения на баща му като художник: Знае се, че талантът, с редки изключения, не е определящ за известността ти, защото се намесват други фактори, като късмета и способността – не толкова често срещата при талантливите – да не подбуждаш омраза, предразсъдъци или завист, което не означава да си невидим, но означава да си безопасен за егото на тези, които притежават само его и малко власт. Знае всичко това, както и колко опустошително може да бъде чувството на незаслужено отхвърлен, и предпочита да не се наложи аз да поемам този риск.
Въпреки всичко, Маркос Торенте рискува да тръгне по пътя на изкуството - и на баща си: да бъде като него, за да спечели одобрението му, и да се различава от него, за да дойде собственото му „време за живот”. Най-вероятно успехът на „Време за живот” се дължи на световния език, на който е родена книгата, но засега бих могъл да наредя Маркос Торенте към приятелите, на които мечтая да се доверя, отколкото да го причисля към световните писатели.