Мишел Турние (1924 – 2016)
Злото трябва да се изтръгне от корен. Но къде е този корен? Кое е това, което превръща всеки един от нас в болен, най-малко потенциален, който вече се лекува от истинска или измислена болест?, се питаше в един от разказите си Мишел Турние. Прочее, на този въпрос един от големите писатели на ХХ век отговори с прочути книги, като „Горски цар” и „Метеорите”, „Дивият петел” и „Среднощен пир на любовта”, разбира се, „Петкан или Чистилището на Пасифика”… Но с най-разнообразни коледни сюжети... В опитите си да изтръгне злото, Мишел Турние го ухажваше, фриволно престъпваше граници, слисваше и увличаше с цинизма и проницателността си. Ученик на Жил Дельоз, предан читател на Гастон Башлар, той не сполучи с университетска кариера, но творчеството му го увенча със славата на неподражаем разказвач на фантастични философски истории. С книги, в които приплъзването на еротиката върху ексцеса отваряше нови пространства на мисълта. (Дали, примерно, с „Горски цар” французинът не разчисти пътя за появата на едно от фундаменталните съчинения на съвременното писателско поколение – „Доброжелателните” на Джонатан Лител?) Мишел Турние имаше страхотен шанс с българските си преводачи: Пенка и Венелин Пройкови, Бояна Петрова, Мария Георгиева, Георги Ангелов и др. Остават още много непреведени есеистични и автобиографични творби, в които Турние искаше да изтръгне злото от човека, а намираше нетрайната красота на мирозданието...
М.Б.