Невъзможността на невинността. Необичайни сцени
Бележки върху рисунките на Нина Ковачева, представени в изложбата The Marriage of Heaven and Hell („Сватбата на ада и рая”), която продължава до 24 януари 2016 в Музея за модерно и съвременно изкуство, Сен-Етиен, Франция.
Нина Ковачева е родена през 1960 в София. От години живее и работи в Париж, като участва активно в изложби и събития по целия свят. Изявява се предимно в областта на видео арта. В настоящата изложба представя рисунки.
Из изложбата на Нина Ковачева в Сен-Етиен
Рисунките на Нина Ковачева изглеждат съблазнителни и смущаващи, лекомислени и декоративни, чувствени и игриви, едновременно безгрижни и напълно сериозни, рехави и силно уплътнени със смисъл. С впечатляваща лекота художничката съчетава разнообразни мотиви и конотации, внушения, спомени и цитати, създавайки по този начин визуален свят, който е едновременно еклектичен и съгласуван. Неговата несъмнена последователност произлиза от характерен сценичен разказ. Този разказ демонизира - очевидно по детски, с наивна невинност, и ескалира объркващата и дестабилизираща неяснота на сцените, предадени до абсурд, стимулирайки една почти невъзможна за приспособяване интензивност на възприятието. Без предупреждение, объркващо и плашещо, привидно игривият разказ неочаквано се превръща в злоба, жестокост и насилие - без преход, обяснение или контекстуализация. Тази постоянна трансформация на съдържанието и психологията на различните образи и обекти засилва визуалния свят на Нина Ковачева и разрушава комфортните, лесни, банални и клиширани идеи за доброто и злото, на добре познатите, близки ситуации, както и на необичайни събития.
Нина Ковачева принуждава тези, които гледат нейните рисунки, да възприемат странните, на пръв поглед чужди и омагьосани, фигури в сцените – и често зловещите, разрушителни и войнствени, или най-малкото двусмислени и гротескни обекти, поставени в ръцете им – като част от постоянен, ирационален и необясним процес на трансформация, и заедно с това, да поставят във взаимодействие техните нагласи и действия, техните движения и връзки. Отношенията между човешките фигури, както и тези между телата и обектите, са изпълнени с неясноти: техните жестове са всичко друго, но не и еднозначни; те винаги водят до объркващо, смущаващо впечатление от загадъчната необяснимост и ирационалност. Нина Ковачева не осигурява на зрителя обяснение на тематиката; тя не предлага логично, разбираемо и рационално представяне на връзките между отделните елементи. Напротив, тя създава постоянен дискомфорт и объркване, както и провокативен, неясен и загадъчен елемент, което позволява да бъдат разбрани внимателно обмислените, емоционално изобразени сцени като отегчаващи неправдоподобности, които са театрално стилизирани, драматургично поставени и сценично организирани.
Ефектът от това объркване се подсилва от факта, че художничката изобразява различни човешки фигури - възрастни и деца, мъже и жени, момичета и момчета, които са нежни, понякога меланхолични, друг път загрижени, съпричастни, симпатизиращи и мили хора; и в същото време, недоброжелателни и агресивни, непредсказуеми и заплашителни, дори извратени извършители, които не само са готови да се ангажират с всякакви актове на насилие и форми на убийство, но и биха се наслаждавали на делата си с перверзно удоволствие. Никой не е невинен отвъд сянката на съмнение в тези нарисувани разкази; никой не е освободен от съмнението, че е извратен престъпник, убиец, жесток агресор. Тези потенциални роли могат да се видят винаги по различни начини: не можем да кажем със сигурност за никого дали той или тя е извършител или жертва. Всички изглеждат подходящи за всяка роля. На пръв поглед невинни, нежни и сладки момичета и момчета, с техните фини усмивки или тъжни лица, могат да се превърнат в чудовища, които убиват като на игра, които лесно могат да унищожат всички останали само заради перверзно удоволствие или поради незряла, детинска безотговорност и глупост, без мисъл, без жал или страх от последствията, без разбиране за величината на делата си.
Нина Ковачева умишлено ескалира несигурността, а неяснотата на целта характеризира различните обекти, както и различните орнаментални форми и мотиви, които се появяват около фигурите, във виртуалното пространство на рисунките или на подобната на сцена основа. Пистолети, автомати и мечове; различни кукли и изкуствени фигури; герои, взети от анимационни филми или видео игри; преднамерено неопределени и неидентифицирани мотиви, някои смешни или гротескни, други декоративни и орнаментални; малки играчки - всички те са амбивалентни. И в крайна сметка, не става ясно дали това са истински оръжия, реални и използваеми предмети от бита, прагматично използваеми инструменти за убийство, полезни и опасни средства за убиване и агресия, инструменти за насилие или просто безобидни играчки. Малко момиче чака на сцена, напомняща платформа за нещо, с лека, невинна усмивка на лицето и дървена играчка, напомняща пистолет, в ръката, предизвиквайки крайно объркващо и противоречиво чувство на загадъчна ирационалност, сякаш латентно психологическо разстройство или перверзия. Потиснат потенциал за агресия може да трансформира внезапно явното й спокойствие - странно, смущаващо и неестествено - в изблик на насилие.
Няма гаранции, че това, което виждаме тук, в тези рисунки; това, което се развива в тези загадъчни, мрачни сцени, следва ясна причина, разбираем сценарий. Всичко това може да се случи по напълно ирационални, необясними начини, непредвидими и неочаквани. Потенциалното действие няма присъща логика; то се управлява от патологична ирационалност, която въпреки това не се проявява по обясним начин, а индиректно, точно в тоталния, ирационален и болен хаос, скрит зад привидна нормалност и спокойствие, зад впечатлението – макар и фалшиво – за тишина и спокойствие. Лудост, кошмари, потенциални изблици на насилие; привиден покой и скритите зад него перверзия и импулс за убиване; жажда за агресия и воайорско удоволствие, получено от страдание и разрушения, определят тези невъзможни сцени, които обаче много лесно могат да станат възможни.
Всеки е заподозрян в насилие. Никой не е невинен или поне не може да се каже, че той или тя няма да се превърне в умопомрачен, психически нестабилен, извратен извършител. Тази психологическа несигурност – осъзнатата драматургична невъзможност за определяне на истинската природа и вероятните действия на образите или на разбирането на реалната функция и употреба на обектите – създава състояние на постоянна, квази онтологична несигурност и излъчва дълбок, фаталистичен агностицизъм.
Особено обезпокоителна е появата на млади момичета и момчета, които обикновено са гледани с обич и винаги изобразени като невинни, добри и любящи същества. Това обаче, което се разгръща тук, пред погледа ни, в тези неясни сцени, е нещо съвсем различно и дълбоко провокативно: на пръв поглед невинни и сладки деца са потенциални убийци, способни мигновено и неочаквано да се превърнат в извратени, злобни и ужасни създания. С оръжия в ръце и усмивки на лицата, те са загадъчни, неразгадаеми, смущаващи и някак невероятни създания, които живеят в кошмарен свят и съществуват в едно странно, необяснимо, неясно и следователно утежняващо състояние. Дали са халюцинации или реалност, симптоми на психично разстройство или просто случаен плод на нашето въображение – само собствените ни проекции, които в действителност се определят от нашите страхове и културни предразсъдъци, нашите умствени проблеми или дори нашата собствена патологична несигурност и напрежение? Нина Ковачева обръща посоката на съмнение: може би очевидците трябва да са главните заподозрени; може би те проектират извратените си представи и патологичните си страхове върху тези невинни деца? Може би тяхното психическо състояние е нарушено, поради което те виждат заплахи, агресия, насилие и извращения, където и да погледнат?
Така драматургичната стратегия да се създаде несигурност се увеличава до достигане на все по-дълбоки нива на съмнение и подозрение. Хора и предмети, реални оръжия и безобидни играчки, декоративни мотиви и среда, подобна на сценичен декор, животни и анимационни герои губят доверието си, идентичността си и истинската си същност и помагат за създаването на психологическо състояние на пълна несигурност и дезориентация. Невъзможно е да се каже дали в жестовете на децата и възрастните със сигурност има заложена агресия, знак за насилие или това е просто странно, малко инфантилно и глуповато игриво намерение за заплаха, което не трябва да се приема сериозно. Играта с оръжия, макар и опасна, би могла да се разглежда като инфантилна глупост, ако погледнем усмивките по лицата на фигурите или лекотата на техните жестове и движения. Същата сцена обаче може да се тълкува и като потенциална заплаха, като реално действие, като действителна опасност или като жесток цинизъм от страна на недоброжелателните извършители на насилствени действия. Художничката няма намерение да осветли тази неяснота; тя не дава отговори на тези въпроси.
Умишлената театрална неяснота около различните нива на смисъл предизвиква едновременно поетично и магическо настроение и една загадъчна, необяснима и обезпокоителна атмосфера, която директно отпечатва върху нас потенциал за насилие, унищожаване и агресия, присъщ на всички възможни действия и на всички отношения между образите – на всички, без да се показват реални сцени на насилие. Вместо това, чувственият и сугестивен потенциал на рисунките е този, който предизвиква въображението и асоциациите, подобрява възприятията на зрителите и директно свързва нарисувания свят с объркващи, тревожни и необясними невероятности, които са неясни и трудни за преглъщане. Чувствената, сугестивна сила на изображенията, едновременно противна и въздействаща, служи като преход към страната на невероятностите; тя предлага пътеки и пътища, които ни водят към въображаемата реалност, загатната в рисунките.
Всичко, което виждаме в тях, всичко, което можем да наблюдаваме в сцените, е в същото време сякаш на сън, омагьосано и нематериално, но и изключително осезаемо, материално и, в известен смисъл, физическо, подобно на допир и поради това завладяващо, дори натрапчиво; то хваща зрителите и не ги пуска. Въображаемият, измислен сценарий в рисунките неусетно се превръща в чувствена, материална и осезаема реалност, в неизбежна психологическа реалност със силно емоционално въздействие върху нас. В основата си те предизвикват истинско, провокативно и застрашително присъствие на тази неправдоподобност.
Фигури и обекти; странни същества, често трудни за определяне, които изпълват виртуалното пространство на рисунките, но не са позиционирани по ясен или разбираем начин; животни, герои, познати от анимационни филми и видео игри; преднамерено изкуствено изглеждащи фрагменти на пейзажа; свободно плаващи, антигравитационни фантастични форми или орнаменти; след това, отново дървета и растения или стени, напомнящи театрални декори, които разделят пространството на една рисунка – това създава постоянно движеща се, флуидна, леко психеделична и близка до халюцинацията ситуация, която сякаш се развива във времето и същевременно е замръзнала и безжизнена. Отчуждение, подчертана изкуственост и необикновен виртуален елемент, от една страна, жизненост, чувственост, жестокост и усещането за опасност, от друга, се смесват в този загадъчен визуален свят на неправдоподобността. Всичко изглежда, сякаш е уловено в окончателното състояние на онтологична неопределеност или в състояние, в което обектите са постоянно двусмислени, душата е безмилостно непознаваема, емоциите са неуловимо сложни, а проявленията са загадъчно и опасно амбивалентни. Сякаш в кошмар, сякаш в сетивно, въздействащо и изгарящо видение, всичко е ярко, живо, агресивно и атрактивно; всичко носи в себе си силата на емоциите, страховете и копнежа, но нищо не може да се обясни еднозначно. Тук правилата на лудостта се крият зад кулисите на ежедневната нормалност.
Тази непрестанна, безгранична, неконтролируема и всемогъща сила на лудостта; това непоправимо, неустоимо разгръщане на ирационалност; това интензивно, силно и категорично разширяване на сцените на пълна ирационалност и неяснота в така наречения обикновен, ежедневен свят придават на рисунките сугестивна и драматична сила, и неясна, зловеща вибрация, която докосва съмнението, заложено дълбоко в нас, което ни измъчва: съмнението, че тази неправдоподобна реалност може би не е съвсем неправдоподобна.
Превод от английски Светла Петкова
Лоран Хеги (роден в Унгария) е един от най-изявените европейски куратори. В момента е директор на Музея за модерно и съвременно изкуство, Сен-Етиен.