Продължаващо преминаване

 

Визуалният свят на Станислав Памукчиев е едно лично пространство между чувството и отговора, до което всеки е допуснат според интуицията и респекта си. Всичко е лично. Лично е и това, което си позволявам да споделя.
Утаено време – жестово, скулптурно, структурно, култово – заглавието определя движението на материята във и извън пространството. С присъщото си проникновение в мита, историята, духовното знание, днес Станислав Памукчиев се занимава с идеите за времето, заобикалящото ни пространство, показва ни живопис, която е инструмент за археологическо проучване в дълбини, натрупвания и пластовете, които като отломък, спомен или далечно загатване, съдържат следите на началното. Изкуството му отвежда назад до момента преди обозначаването, където реалиите от миналото присъстват с образи и жестове, архетипни идоли, които нямат конкретно лице, с думи, които още не са произнесени.
Изложбата е програмна – с текст, в който художникът прави равносметка на изминатия път и отбелязва опорните точки на движението. Връщането разкрива идеите, интуицията и етапите в мисленето му. От гледна точка на художествения език, той защитава своето отношение към формата и продължава с преминаването вътре, извън и през нея. Издига конкретния материал до средство за трансценденция и го превръща в носител на миналото, в спомен и символ за нещо, което е било. Утаеното време предизвиква единение - всмукани, привлечени сме от миналото, от неслучилото се бъдеще, но и от различните вариации на настоящето, паралелни на това време, в което по различни причини сме избрали да живеем.
След популярните течения в живописта, започнали още в средата на ХХ в. в западното изкуство, които са освобождаваща реакция от правилата, капана на конформизма в абстрактния жест и формализма, днес намираме всичко това продължено при Станислав Памукчиев. Той разтваря фигуративността и я задълбочава – в безпощадно напластяване и разравяне на живописните и семантични параметри на произведението. Структурната геология на разширените живописни средства и неконвенционални материали пресича историческия пласт и сплита изкуството с природата, оголвайки територията на напълно нова материя. Тя извлича същността си от дистанцията на безкрая и пустотата и създава нова атмосфера.
Местата, които създава, са разпознаваеми психотопографски реалии, извлечени от подсъзнанието, имагинерни, разширени моменти от паметта. С нарочно нестабилни връзки са свързани забравени същности, прихванати или дочути от безкрая, по-далечни и тържествени от падаща звезда. В символа на разпада сме срещнати с праизточниците на сътворението. Творбите на Памукчиев въвеждат в артистично битие субстанции, изпълнили вече предназначението си, преминали цикъла на преработката, отпадъците от земното съществуване. Повторното усвояване разкрива поетичната плоскост, естетическото внушение и пластичното значение на отхвърлената материя, която минава между отделните произведения и битийности.
Земната четириизмерна основа на платното е кодовият език на природните закони. Преминаването отвъд плоскостта е сензор за трептенето и полярността вътре-вън, макрокосмос и микрокосмос. Отвън са посоките на безкрая, навътре – бездните на човешкото. Станислав Памукчиев се занимава лично разпознаваемо с идентичността и присъствието на човешкото във физическия свят.
Наскоро видях една от ранните работи на Станислав Памукчиев – „Преминаване”, и ако трябва да обобщим това, с което тази изложба ни среща, то е продължаващото преминаване от материята към духовното, от духовното към предметното, от началото към безкрая.