Фокус: България

 

От 24 до 27 септември във Виена се състоя „Фокус: България“ - първият мащабен обзор на българско съвременно изкуство в рамките на международния панаир viennacontemporary. "Фокус: България" се организира от фондация "Отворени изкуства" и галерия Sariev Contemporary в сътрудничество с Институт за съвременно изкуство-София и фондация "Изкуство дела и документи". Програмата на събитието включва тематична изложба, курирана от Яра Бубнова и Весела Ножарова; панелни дискусии и кратки разговори, курирани от Десислава Димова; исторически коментари за контекста в страната; специална публикация, разработена от Борис Костадинов. Проектът се реализира с подкрепата на Министерство на културата на Република България, Гауденц Б. Руф, Национален фонд "Култура", Общинска фондация "Пловдив 2019", EVN Collection и Thyssen Bornemisza Art Contemporary.
 
Толкова много талант на толкова малко място. Има много какво да се покаже, но пространството е твърде малко. – така описа българската изложба директорът на viennacontemporary Кристина Щайнбрехер Пфанд, вероятно без да съзнава напълно колко точно е това наблюдение и колко е съотносимо то поначало към съвременната българска ситуация.
България е страна на фокус на тазгодишния виенски панаир. На площ от приблизително 100 кв. м в централното пространство на панаира е разположена експозиция, чиито вид кореспондира съвсем хармонично с панаирния формат, ориентиран към показване на художествена продукция. Малки по формат произведения на над 50 български художници (както е цитиран броят им в официалните съобщения) са събрани в относително компактна инсталация на дългата стена в “българското” пространство. Инсталацията се развива към двете по-къси (преградни) стени с монитор, на който могат да се гледат видео презентации на още близо 30 художници, дошли след отворената покана на организаторите, както и малка “библиотека” с каталози и книги. В центъра на пространството е българският бар на Недко Солаков (БГ бар, 2006, метал, боя, дъбово дърво, текстове и рисунки върху метална основа; 121 x 443 x 295,5 cантиметра, Колекция: Thyssen-Bornemisza Art Contemporary, Виена). Произведението е създадено преди близо 10 години в рамките на проекта “Кюба: Пътуване срещу течението”, който постави небезизвестната видео инсталация на Кутлуг Атаман “Кюба” в директен диалог с произведения на художници от крайдунавските държави. От България това беше Недко Солаков. Шлепът, който плаваше тогава по Дунав, пренесе проблемите и лицата на истанбулското гето на универсално ниво в дискурса за идентичността и миграциите. В тази посока, пак “срещу течението”, протече разговорът и сега, отново около бара, където се събраха не просто художници и куратори, но общността, която се идентифицира със съвременната българска сцена поначало, въпреки нейният затворен и маргинален характер на гето. Като част от програмата от срещи и разговори (с куратор Десислава Димова), която уплътни значително средата, освен директните извадки от местния контекст, истории и артистични биографии, се поставиха и проблемите.
Проблемите са и основната тема на специалния вестник, издаден по повода, с редактор Борис Костадинов. И вестникът, и някои от разговорите около бара значително се припокриха в преминаването между вътрешна и външна перспектива към сцената. Там се установи и противоречието между очевидно многото талант и липсите – на инфраструктура, на фондове, на международен излаз, на пазар и т.н., които реално водят до “изтичането” на този талант и до постепенното разфокусиране изобщо на понятието за “българска сцена”, която е все повече “небългарска” и все по-често “базирана” някъде извън границите на страната.
Барът, чиято форма повтаря географския контур на България, се превърна не само в символично пространство, но и в буквален образ на тази ”отвътре-отвън” призма, която е неизбежна по отношение на българското изкуство. Пространството около него беше периодично обживявано не само от срещите на общността, но и от пърформансите на Войн де Войн, Миряна Тодорова, Камен Стоянов.
Изложбата и програмата на “Фокус: България” бяха организирани като “моментна снимка” на съвременното българско изкуство и бяха част от концепцията на панаира да отделя специално внимание на една страна от Централна и Източна Европа и да повишава знанието за нея през по-обширно и некомерсиално представяне. Отвъд тази своя цел за нас тя доби и друго значение като изключително рядък пример за обединение на максимално много от ресурсите, с които разполага тази сцена.
Инициативата на частната фондация “Отворени изкуства”, подкрепена от обществени институции, включително Министерство на културата, от частен меценат и колекционер, какъвто е Гауденц Б. Руф, със спонсорство на местни и чуждестранни компании и с приноса на най-изявени професионалисти на сцената, произведе онзи модел, за който дори и там, на място, във Виена се оплаквахме, че ни липсва.
“Фокус: България” постигна модел за “национално участие”, което с течение на годините се превръща за нас все повече във висш идеал, отколкото в реалност. Обединението на организационни ресурси, на фондове, на професионални умения, на толкова много и различни артистични перспективи и почерци като че ли беше задвижено именно от този “висш идеал” и вътрешната необходимост от запълване на празнината.
Къде попадна това българско участие?
Във Виена през есента има най-силна концентрация на събития. Успоредно с панаира, в града тече и програмата curated_by, в която 20 виенски галерии показват изложби на една тема. Тази година това беше научната фантастика, вдъхновена от есето на Армен Аванесян “Утре днес”. Parallel Vienna обедини над 400 артисти и 15 независими куратори в представянето на общности, общества и алтернативната виенска сцена.
Изложбата “Индивидуални истории. Колекционирането като портрет и методология”/”Individual Stories. Collecting as Portrait and Methodology” в Кунстхале – Виена, представи личните колекции и вещи на 20 съвременни художници, разкривайки тайните на личното им артистично пространство, а заедно с това и много от връзките в изкуството им.
Изложбата “Картографиране на Букурещ – изкуство, памет, и революция 1916 - 2016”/”Mapping Bucharest – art, memory, and revolution 1916 – 2016” в Музея за приложно изкуство MAK представи ретроспекция на румънската артистична сцена, свързвайки я директно със зараждането и развиването на авангарда и модернизма в Европа. По същото време в МАК течеше и първото виенско биенале, обявено като единствено в региона, което предприема интердисциплинарен подход, смесвайки съвременен дизайн, изкуство и архитектура, за да променя средата. Под мотото “Идеи за промяна” събитието предприе футуристично и визионерско пътуване към 2051, търсейки възможното развитие на живота в градовете.
В музея “Албертина” все още продължава ретроспекцията “Едвард Мунк – живот, смърт и самота” с най-известните произведения на норвежкия художник и с тиражи и негови експерименти в печатната графика.
Самият панаир тази година се откри за първи път с новото си име като viennacontemporary и на ново място – Marx Halle – първата конструкция от ковано желязо във Виена, построена в края на XIX век, за да приюти животновъдния пазар, която понастоящем се ползва за различни културни събития. Всъщност, събитието е съвършено ново, но със стария екип, развивал до 2005 познатия като Viennafair панаир. Viennafair също продължава да се организира и се състоя от 8 до 11 октомври на старата си локация Messe Wien, но вече с нов екип и управление.
Кристина Щайнбрехер Пфанд, директор на панаира от 2011, обясни отделянето на новото събитие с нуждата от по-добра дата и период в международния културен календар, която ще му осигури и по-добра видимост. Във viennacontemporary тази година участват 99 галерии от 25 страни. Географският обхват на панаира е Централна и Източна Европа, а целта му е все същата – да повиши международния интерес към виенската сцена и да генерира продуктивна енергия от общуването между галеристи, куратори и артисти. Директорката му е озадачена как след толкова много години в този относително ограничен периметър сцените са все още непознати и не общуват интензивно помежду си, но това е допълнителен стимул да се работи за развиването на артистичната мрежа в региона. Инициативата за избиране на фокусна страна също вече е традиционна за събитието. Преди България, във фокус са били Грузия, Полша, Румъния. Общата рамка на постсоциалистически страни не побира реалните различия помежду им и необходимостта да бъдат опознати.
Освен дискусиите, туровете и пърформансите, панаирът включва доста широк спектър от “услуги” за семейства, деца, млади или вече установени колекционери, програми за различни социални групи, които да привлекат поток от посетители към събитието. След шаржовете по поръчка на тазгодишния “Фрийз” (Frieze Art Fair) и спалните за подремване за колекционери, панаирът изобщо все повече изменя и разширява формата си.
Но в центъра на всичко това, разбира се, си остава пазарът. Дългосрочните си цели като директор Кристина Щайнбрехер Пфанд формулира именно в тази посока: Вярвам, че Виена може да има наистина много добър панаир и съм убедена, че това е важно за всеки. Искам да постигнем още 20% повече международни колекционери, посетители и продажби на първия ден. Много е важно да продаваме.
Изложбата “Варио фокус – артисти”
Според директорката на панаира, в днешно време могат да се разпознаят три типа колекционери – първият тип са млади, облечени в джинси; вторият – те са от финансовия сектор и гледат на изкуството като на инвестиция; и третият – стари, от класическия тип, които идват от старата Европа. Младите не знаят много и говорят най-вече за артистите и техните ателиета, докато класическият тип колекционер може да говори с часове за произведенията, за връзките помежду им и за цялостната картина.
Българската изложба като че ли беше адресирана по-скоро към първия тип. Анализирайки актуалната ситуация в България, кураторите Яра Бубнова, Весела Ножарова и Десислава Димова се спират на три базисни теми, които залягат в основата и на селекцията на произведенията, и на дискусионната програма: идентичност, качество на произведението, продукция. Изложбата събира автори, които засягат в работата си тези теми по един или друг начин. Разбира се, и трите теми са толкова обширни, че побират почти всичко, което може да предложи художествената ни сцена. Същевременно, в тях доста конкретно се посочват нейните основни слабости, като например проблемът със самоидентификацията на артистите, с намирането на мястото си, пречките пред избора, затрудненията пред практикуването на изкуството при настоящите условия и т.н.
Яра Бубнова формулира като водеща задача и отговорност в работата им сега широкото представяне на съвременната българска сцена без ограничения в тенденции, моди и групи. Освен това, кураторът изтъква като важна в този случай появата спрямо местния виенски контекст, в който много български художници са вече известни, което изисква показването на нещо по-скоро ново и непознато там. В изпълнението на тази задача, по думите на Весела Ножарова, те се сблъскват най-вече с липсата на достатъчно продукция и на вътрешна динамика, която да предостави необходимия избор. Така фокусът се обръща не към произведенията, а към художниците. Най-силно между тях като че ли са застъпени представителите на новото поколение и тези, които виждаме най-често в изложбите в страната; и които са доказали упорството си да продължат да се развиват. Но не липсват и имена, които почти сме забравили. Събирането на толкова разнородни почерци и теми предизвиква като резултат съвсем първични формални доминации в общото, като например тези на автопортрета на Мариела Гемишева и на космонавтите на Красимир Терзиев, електриковата жилетка на Зоран Георгиев или фолк иконата на Алла Георгиева, платното на Вальо Ченков в контраст с яркия поп образ на Ясен Згуровски и т.н.
Въпреки наистина внушителния брой автори, е спорно дали “моментната снимка” наистина се състоя. В нея трудно могат да се прозрат процесите, протекли от “сърпа и чука” до тапицираната в розов латекс брадва на Антон Терзиев и чука на Стефан Николаев. Публикацията, която контекстуализира изложбата, преповтори най-вече изчерпаната носталгия по 90-те и благодатните условия за развитие на сцената, осигурени тогава от постсоцквотите на чуждестранните фондации. От друга страна, самият панаир трудно би могъл да понесе ретроспекция от типа на румънската, показана по същото време в МАК, със съответните връзки и препратки, необходими за същинското “заснемане” на ситуацията в България. Изложбата откликва изцяло на панаирното натоварване на възприятията, едновременно отделяйки собствено пространство и сливайки се със заобикалящото. Нейният смисъл и цел обаче се осъществиха най-вече в динамиката около бара, пред самите произведения, в постоянното текучество на артисти, куратори, журналисти, колекционери и просто посетители, които дадоха, макар и краткотрайното, ефимерно и компенсаторно усещане за онзи неслучващ се български павилион.