Пак от нулата
Незабележимо, по най-банален начин, ние встъпихме в новата ера на световната политика. По-точно, върнахме се в старата, в ерата от преди перестройката. Тогавашните ясно очертани противопоставяния и яснота във взаимоотношенията бяха лоши, но управляеми.
С илюзиите от миналите двайсет и пет години обаче окончателно се прощаваме.
А как хубаво започна всичко... Светът, преодолял системното си разделение, ще се развива оттук нататък в съответствие с универсалния комплект от принципи и норми. Глобализацията е всеобхватна, защото е изгодна за всички – така де, за тези, които са готови да работят много и да живеят по законите на „правилната страна” на историята. Послушните и трудолюбивите ще си намерят нишата. А войната се пада или на най-силните (в идеалния случай – на единствения най-силен) за поддържане на реда, или само на най-слабите, губещи при други форми на конкуренция. Над последните обаче автоматично се протяга наказващата ръка на първите и ги привежда в „нормата”.
Два елемента бяха в основата на този модел.
Първо. Заявен беше принципът на равноправието, по-точно – на равните възможности и достижимостта на общ прогрес. Всички стъпки се обясняваха от алтруистични позиции, дори и когато носеха някому предимство. Играта на противопоставяне, задължителното наличие на победители и победени бе достояние на миналото. Тези, които разсъждаваха в класическите термини на външнополитическия реализъм, говореха за вечното социал-дарвинистко съперничество, демонстрираха мухлясало мислене и невъзможност да работят със съвременни категории. Поради това и губеха „битката за умовете и сърцата”, официално признавана за главното бойно поле на всяко сражение.
Оттук и вторият елемент: войната не е като в миналото. Войната я водят не заради победата, а заради утвърждаването на правилните принципи/норми там, където те по някаква причина не работят. Смяната на режимите, превърнала се в почти легитимно явление, не е победа в традиционния смисъл. Не е цел увеличаването на територията или експлоатацията на чужди природни ресурси, съперничеството с велика държава-опонент, заради което в миналото обикновено започваха военните действия.
Основното е „изравняването” на идейно-политическото поле, създаването на онзи „плосък свят”, който в началото на 2000-те години описваше в бестселъра си Томас Фридман. А в такава война приоритет имат невоенните средства. Този, който е претърпял поражение, не е победен – обратното – нему са помогнали да поеме по верния път. Няма победители, няма победени.
Това, че всички големи държави притежават ядрено оръжие, само заздравяваше тази схема. Голяма война не може да има, а малките се водят, за да бъде „настройван” световният механизъм, като цяло работещ, но страдащ понякога от рецидиви от миналото.
Има най-различни мнения защо не проработи този модел. Така или иначе, той е приключен.
Две събития са изключително показателни за промяната – сключването на договора за Транстихоокеанско партньорство (ТТП) и встъпването на Русия в сирийския конфликт. Те не са свързани едно с друго, но демонстрират две страни на променилата се реалност.
На фона на бързо растящото внимание към Азия и съперничеството с Китай, преговорите за ТТП се водеха отдавна. От самото начало се говореше, че идеята противоречи на духа на Световната търговска организация (СТО), която не гледа с добро око на затворени преференциални обединения. Смисълът обаче е разбираем: да се създаде зона с единни норми и да се принудят невлизащите в нея конкуренти от региона да ги следват.
Не е нещо ново. Обяснявайки обаче необходимостта от договора, Барак Обама заяви директно: „Ние не можем да позволим на такива страни като Китай да пишат правилата на глобалната икономика... Ще ги напишем ние самите”, защото „95% от нашите потенциални клиенти живеят извън границите на Америка”.
Директното споменаване на Китай не е в стила на американската и западноевропейската политика в последните двайсет и няколко години, тъй като обозначава опонента и признава за най-важна конкретната им изгода. А досега риториката на ТТП твърдеше обратното – партньорството е в интерес на всички и въобще не е срещу Пекин.
Разбира се, откровеността на Обама е адресирана не към света, а към града, към вътрешната аудитория, по-точно към конгресмените, които тепърва трябва да ратифицират документа. Международните търговски и други договори винаги предизвикват подозрение в Америка. Обама бърза да увери скептиците в къщи, че американците нищо не са загубили и че много са спечелили. Още повече, че Китай е като червен парцал за републиканците и всякакво притискане на Китай се възприема като добро и полезно дело.
Както и да е било мотивирано това изказване обаче, думите са произнесени – официално и за целия свят. По ирония на съдбата, тъкмо Пекин винаги е бил примерен ученик в училището по универсална глобализация и дълго време вярваше, че ако отговаря на изискванията й, може да догонва и задминава учителите си, избягвайки конфликтите.
Апелът към собствената изгода започва да става аргумент тогава, когато външната политика бива диктувана от нуждата да отговаря на все по-остри вътрешни въпроси. Някъде, както в САЩ, тя става жертва на тази нужда. Някъде, както в Русия, обратното – придобива хипертрофирана важност, измествайки останалите належащи въпроси. Дори Западна Европа, където наративът на изцяло ценностния, а не меркантилен подход, е дълбоко вкоренен, показва колебание. Например, в германската дискусия за бежанците темата за икономическата и демографска полза звучи наравно с познатите доводи за задължението да помогнеш на бегълците. До неотдавна това се смяташе за вулгарно.
Руската военна намеса в Сирия (а вече се мисли и за Ирак) открива друго измерение. От трибуната на ООН Владимир Путин призова всички да се обединят срещу радикалните ислямисти, наричащи себе си държава, правейки паралел с антихитлеристката коалиция: каквото и да ни разделя, нека се сплотим против варварството. Отклик нямаше. Имаше дружна реакция – Москва започна война, за да спечели геополитическата инициатива.
Ако официалната реакция на Вашингтон засега е относително сдържана, то заявленията на някои видни личности оправдават прекия сблъсък.
Збигнев Бжежински призова администрацията на Обама да отмъсти на Русия, ако тя продължава да унищожава американските „активи” в Сирия. Има се предвид „умерената опозиция”, по-просто казано - тези разклонения на ислямистите, които по свои причини не се присъединяват към ИДИЛ и получават помощ от САЩ. Идеята на Бжежински не е нова - като помощник на президента Картър по националната сигурност, той беше архитектът на помощта за джихада в Афганистан срещу СССР.
Хилари Клинтън поиска въвеждането на зона, забранена за полети, над Сирия. Този евфемизъм беше използван в Ирак и Либия, за да не се обявяват бойни действия, и тези, които го повтарят, изглежда не си дават сметка какво означава той. Всъщност, това би било влизане във война с Русия. Едва ли Клинтън се стреми към нея, тя работи с щампи от миналия период. Но ето пак – думата е казана и заживява свой живот.
Технически Русия върши в Сирия същото, което вършеше НАТО в Либия преди четири години – масирана въздушна подкрепа за наземното настъпление на местните сили. Конфликтът обаче е качествено различен.
Интересите на Москва и Вашингтон направо се сблъскаха така, както не се беше случвало след разгара на Студената война. Отдавна бойните самолети на двете страни не са се намирали толкова близо едни до други в зона на активни бойни действия. И това е наистина игра без залози. Тя не предполага нито компромис, нито постигането на съгласие, в най-добрия случай – консултации за избягване на непреднамерени сблъсъци и минимизиране на военно-технически рискове. За щастие, консултации, изглежда, се провеждат. Но за нещастие, великодържавното съперничество се поставя върху религиозен конфликт, който има своя логика, неподвластна на странични сили.
Противопоставянето от втората половина на XX век завърши необичайно - без формално да се зафиксират победители и победени. Като че за всеобщо удовлетворение, въпреки че всички разбираха кой е спечелил и кой – загубил. Двусмислеността породи епоха, през която в лайтмотив се превърна реториката на непротивопоставянето, някои вярваха искрено в нея, някои лицемерно я използваха.
Сега обаче ситуацията се върна на нулата – когато изграждането на дееспособен модел на отношенията може да започне отначало.
Газета.ru, 8 октомври 2015