Тъмният Фройд
Карън Мак и Дженифър Кауфман. „Любовницата на Фройд”. Превод от английски Надя Баева. ИК Колибри, С., 2015
След „Сестрата на Фройд” – втория роман от Гоце Смилевски, преведен у нас – сега имаме и „Любовницата на Фройд”. Фройд, както изглежда, вече век не излиза от мода; след периодични затишия той наново изплува от несъзнаваното на западната цивилизация. И можем ли да говорим за изненада, щом като той самият изобрети това несъзнавано? Този път две американски журналистки и писателки – Карън Мак и Дженифър Кауфман – посягат към една мътна подробност от биографията на Фройд, присъствието на Мина Бернайс, сестра на съпругата му Марта, в неговия живот. Пръв Юнг подхвърля идеята за тяхната дългогодишна връзка; факти обаче няма, ако не сметнем за факт четиридесет и петгодишното й присъствие в дома на омъжената си сестра. През 2006 г. един немски социолог отива на почивка в луксозен швейцарски курорт и там, в една хотелска книга, открива, внесено с почерка на самия Фройд, че той и Мина са се регистрирали за седмица престой през 1898 г. като съпруг и съпруга.
Наративът в книгата се води от името на героинята Мина. Биографите са единодушни в оценките си за нея като интелигентна, начетена и остроумна жена. Но какво може да прави във Виена от края на XIX век една интелигентна и остроумна жена с беден произход, която при това отказва да се омъжи по сметка? Сюжетът сблъсква два женски свята, всеки от тях типичен продукт на европейската цивилизация през XIX век. Марта срещу Мина: жената съпруга срещу жената любовница; домакинята срещу интелектуалката; майката срещу самотната жена. Разбира се, и двете са изначално победени, еднакво жертви на патриархалността в социалните отношения. В разпределението на сексуалните-като-социални роли сюжетът сякаш драматизира прословутата по онова време книга на момчето-философ Ото Вайнингер „Пол и характер”. Изобщо идеите на времето, за което разказва романът, са колкото декор, толкова и персонаж на сюжета. Авторките се стремят да пресъздадат реалистично духа на Виена от края на XIX век, и то така, че събитията и обстановката да обясняват/формират характерите и техните отношения. При това положение еврейската тема е неизбежна; попаднали сме във времето, когато тя вече започва да наболява като проблем в политическия живот на Централна Европа.
Самият Фройд е представен през двойна оптика. Едната страна е базирана върху документите и архивите, върху спомените и биографиите, запечатали безброй подробности от неговия живот. Няма никакво съмнение, че авторките са си свършили добре проучвателната работа; в книгата има множество явни и скрити цитати от неговото устно и писмено слово. Това й придава познавателния характер, така типичен за бестселърите на популярната култура през последните петнадесетина години. Втората страна е измислена, дописана върху прозрачната основа на фактите, и тук вече ясно личи възпитанието на авторките като модерни американски писателки на популярни романи с откровени акценти върху сензационното четиво. Фройд в тази интерпретация може да бъде наречен гениален, но в никакъв случай и симпатичен. Напротив, дописани са точно отблъскващите черти в неговия характер: тираничният егоцентризъм, маниакалната самонадеяност, непостоянството в интимните отношения, безразличието, дори жестоката грубост в отношенията с близките хора. Един популярно феминистичен Фройд, бих казала. И все пак любопитно е, че бащата на психоанализата е разигран тъкмо като герой на собствените си идеи, хиперболизирани до онази крайност, в която противниците му винаги са го обвинявали. Трябва само да добавим пристрастеността към секса и кокаина, за да имаме един типично сензационен Фройд. Книгата се чете увлекателно и точно когато романсът започне да дотежава, той се обръща в мрачна историческа драма. И през цялото време ме следваше мисълта дали българските социолози и литератори, ако можеха да ходят в Швейцария на курорт, биха намерили още документи с повратна сила?