Какво е това общество, каква е тая държава...
На 6 октомври отбелязахме точно 55 години от кончината на поета символист и драматург Николай Лилиев. Роден в Стара Загора на 26 май 1885 г. в семейство на потомствени учители и свещеници, той в началото на ХХ век до войните е един от най-талантливите поети на България. Но дали творчеството му е достатъчно познато и изследвано? Използвам годишнината, за да споделя някои свои размишления, провокирани от впечатления, събирани през годините (от 2001 г., та до сега), в които Лилиев и изследването на неговото творчество са само поводът.
Помня как преди петнадесет години, по случай новоиздадената книга на Галя Симеонова – Конах „Поетът и лилията. Християнски идеи в творчеството на Николай Лилиев”, Атанас Свиленов написа: „Най-сетне едно от оригиналните явления в националния ни духовен живот получава подобаващо осветление и се дават задълбочени отговори на въпроси, за които нашето литературознание нямаше професионална подготовка (”Светлият пример”, в. „Анти”, 26 май-1 юни 2000).
Такава оценка бе може би първата след 1989 г. – наш критик да признае, че българското литературознание няма професионална подготовка да осветлява християнските идеи в творчеството на писатели и поети, нито да разпознава кога тези идеи са православни, кога инославни, кога езически; защо, например, казваме, че протестантите произволно си тълкуват Светото Писание и откъде произлиза тяхната трагедия – какво от Божественото Откровение те признават и какво отхвърлят.
А колко български литератори познават Символа на вярата, Блаженствата, Господнята молитва? Колцина имат представа кои са и колко са Христовите (eвангелските) заповеди...
Мислехме си, че българите са просветени християни. Но дали българската интелигенция от времето на „църковната партия на безбожниците” (така ги нарича Тончо Жечев в „Българският Великден”) до тази днес е успяла да излезе от неведението си за православната вяра, в която повечето, ако не всички, са кръстени?
Позната ми е тезата, че в условията на демокрация всеки има право на избор. Но по отношение на вярата е важно да се потърсят и други мнения. Тук на помощ идва книгата на Александър Долев „Срещу сектите” (1990). Тя бе издадена с благотворителна цел в полза на Българската Православна Църква и вече е библиографска рядкост. В нея на стр. 18 Александър Долев пише: „Плурализмът и демокрацията гарантират свободен избор на съпруг, работа, местоживеене, политически убеждения, кмет, депутат и президент, стоки и услуги. Но не става дума за свободен избор на вяра, родители, роден език и националност. Искаш или не - с тези неща се раждаш и умираш. Тези дълбоки същности определят човека като такъв и не подлежат на избор, те не са обект на демокрацията.”
А щом няма избор, става въпрос за завет, предаван през вековете. Ние не избираме, а наследяваме вярата си, националността си, родния език и в крайна сметка – културата си.
И тук си спомням за покойния Владимир Свинтила, който в телевизионното предаване „Всяка неделя” преди много години с болка попита: „Каква е тая държава, какво е това общество, което превръща интелигенцията си в простаци?”. Днес, след толкова години, на връх годишнината от смъртта на Лилиев, бих му отговорила задочно - това е онова общество, което е проядено от безверие.