Неочакван ракурс към войната

 

„Белият тигър“ („Белый тигр“), 2012, Русия, 104 минути, режисьор Карен Шахназаров, продуценти: Карен Шахназаров, Галина Шадур; сценарий: Александър Бородянски, Карен Шахназаров (по мотиви от романа на Иля Бояшов „Танкът или „Белият тигър“); оператор Александър Кузнецов, музика: Рихард Вагнер, Юрий Потеенко, Канстантин Шевельов; в ролите: Алексей Вертков, Виталий Кишченко, Валерий Гришко, Владимир Илин и др.
Награди: Специална награда на журито от Пхенян, 4 „Златен орел“: за филм, музика, монтаж, звукорежисьор и др.
Показан на 21 септември в Дом на киното по случай гостуването на Карен Шахназаров в София.
 
Не допусках, че, колкото и да е променен ракурсът към Втората световна война, би могъл да ме изненада руски филм за нея. „Белият тигър” стори това.
Краят на войната. Съветската армия настъпва. Но тайнствен немски танк връхлита от нищото и няма милост. Опитен танкист (Алексей Вертков) е една от жертвите му. Получава изгаряния 90%, но оживява и се възстановява напълно. С ретроградна амнезия – помни азбуката и може да пише, ала не знае кой е. И го кръщават Найдьонов (от найденный - намерен). И вече си има танков бог, моли му се... По думите на пленен хитлеристки офицер, „Белият тигър“ е „триумф на немския дух“, а за младежа е личен враг. Има късмет, че му вярва офицерът от контраразузнаването Федотов (Виталий Кишченко). Издейства му нов, по-мощен танк, отличен екипаж. Найдьонов дебне непробудно. Следват схватки. „Белият тигър” изчезва, но не съвсем...
Германия капитулира. Идва мирът, но не и за Найдьонов: „Докато „Белият тигър” не е унищожен, войната продължава. Той е готов да чака двайсет, петдесет или сто години. И ще се появи, за да нанесе удар”. Изчезва с танка си в мъглата. Следва шоков финал с Хитлер(Карл Кранцковски), философстващ пред невидим слушател, който, според Шахназаров, е Сатаната.
В кадър има стрелби, огньове, масовки... Но напрежението градира от видимия и невидим сблъсък на танковете – като живи са. И от реакциите на Найдьонов – очите му излъчват и непоколебимост, и мъст, и лудост... От време навреме звучи музика, сред която и Вагнер, но доминират зловещите звуци на войната или наостреното мълчание. В кадър са и измислени герои, и исторически фигури, а целият филм е сниман реално, без спецефекти. И, въпреки мистичната атмосфера и емоционалната сгъстеност, въздейства като документален. Актьорите са възхитителни: младият и сугестивен Алексей Вертков, познат като Громов от „Палата № 6”, дълбокият Виталий Кишченко, Валерий Гришко като маршал Жуков...
Още от шоково перестроечния „Град Zero” (1988), Карен Шахназаров(заедно с постоянния си съсценарист Александър Бородянски) е изкушен от безбрежната територия на абсурда. Независимо дали създава сюрреалистична мистерия от минало и съвременност („Цареубиец”, 1991, „Сънища”, 1993, „Денят на пълнолунието”, 1999), дали прави костюмна какофония (Отрови или Световната история на отровителството, 2001) или екранизира Чеховата „Палата № 6” (2009) в днешна болница чрез realityестетика, той неизменно експериментира с лудостите на времето, търсейки смисъла. И след като в красивия филм „Денят на пълнолунието” войната се мярва като романтична реминисценция, сега Шахназаров за първи път се концентрира върху нейното безумие. Пред зрителите в Дома на киното сподели трите причини, поради които е създал „Белият тигър”: грабнал го е романът на младия Бояшов с нестандартната си гледна точка, покойният му баща е участник във Великата отечествена, искал е да проумее какво е това войната.
Панорамата на Шахназаров в Дома на киното, организирана от Националния филмов център, съдържа още: „Град Zero”, „Цареубиец”, „Палата № 6”. В Руския културно-информационен център пък на 22 септември бе показан пресният „Пътят към Берлин” (2015) на Сергей Попов, където Шахназаров е продуцент и съсценарист.
Именитият руски режисьор дойде съвсем за кратко в София, защото след броени дни започва поредния си експеримент – екранизация на „Анна Каренина” като сериал и филм.