Между тук и там, преди и след

 
През 1997 година Красимир Терзиев, тогава едва на 28 години, създава видеото „Библиотека Параноя“. В него героят – в случая самият художник – се движи между смълчаните библиотечни рафтове, докато в пространството на мисълта нахлуват различни филмови звуци, повечето заплашителни. Невинната разходка се превръща в борба за оцеляване. Физическото място на действието е тясно и малко. Неразтворените страници на книгите обаче са онова безкрайно историческо време и пространство, на фона на което конкретният човешки живот изглежда нищожно дребен. Даденият момент и място не са от значение. Това може да се случи винаги и навсякъде. Миналото, настоящето и бъдещето се смесват. Зрителят губи представи къде и в кой исторически момент се намира. „Библиотека Параноя“ се превръща в метафора на усилията на автора да разгърне времето и да разтвори пространството. Оттук нататък именно това ще се превърне в белег на работите му. За Красимир Терзиев „тук и сега“ не съществува. Понятието „тук и сега“ се разтяга в безкрайността на минали натрупвания и очаквани бъдещи случвания. Частиците настояще се разтварят в глобалната необятност. Земята и космосът се приближават и сливат.
Изложбата „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било“, показана в Художествената галерия в Добрич, а впоследствие в Националната галерия, София (куратор Яра Бубнова), е своеобразна ретроспектива. Тя обаче не толкова показва работи от различни периоди на художника, колкото сублимира водеща тенденция в търсенията му – омесване на дати и места и създаване на една надвремева представа за света. Най-старата работа е видеоинсталацията „Един филм“ от 2004 година. В нея авторът събира 50 статисти сред останали декори на киноцентър Бояна, облича ги в дрехи от различни епохи и ги оставя да чакат в продължение на 5 часа без допълнителни инструкции. През това време три камери следят действията и реакциите на хората. Липсата на звук споява картината; безумното изглежда естествено. Несъвместими герои в разнообразни исторически костюми разговарят спокойно и усмихнато като в някакъв времеви процеп, събрал произволни моменти от живота на планетата само в няколко часа.
Една от последните работи в изложбата се нарича „Моят календар“. Красимир Терзиев открива възможността на компютъра да връща годините назад до безкрая. Авторът разпечатва календари на годините 681, 1018, 1185, 1396, 1878, 1944 и 1989 като очевидно важни за него. Възможността за бъдеще е зададена от самия избор на календара, но засега спирките там са неизвестни. И в тази работа художникът ни отпраща на пътешествие през времето. Естествено, единствено чрез натрупаното знание и способностите на мисълта. Независимо от различните теории за възможно пътуване назад и напред, все пак като че ли най-убедително остава твърдението на Стивън Хокинг: „Пътешествие във времето е възможно, но е практически неосъществимо.” Това обаче не важи за опита и паметта, които се натрупват в човешкото ДНК и преодоляват ограниченията на материята.
За Красимир Терзиев времето е само едната линия, която разпъва до края на предела на въображението. Другата е пространството. Художникът се интересува както от микрокосмоса, така и от макрокосмоса. Първият е изразен през конкретния човек или миниатюрна на фона на вселената сцена. Вторият е идеята за космоса и неговата все още неизследвана необятност.
В много свои работи („Пост-урбанистични пейзажи”, 2003; „Един пазар”, 2004; „Едно място”, 2004; „Разходка в квартала” Iи II, 2007-2008) той се вглежда опасно близко, като че ли използва огромна лупа, в различни земни ситуации и гледки. Телескопичното изследване превръща абсурдните сценки в почти абстракции. Приближаването е толкова силно, че конкретното място и време губят значението си. В сегашната изложба Терзиев включва видеото „Мону-ментално”, 2011.В него той изследва един критичен обект в градското пространство на София – Паметника на Съветската армия. От десетилетия той разделя обществото на „за“ и „против“; използва се като политически лакмус, но и често пъти доста спекулативно. Терзиев заснема обичайни градски сцени на обживяване на мястото, като ги свързва със звуци от игралното кино. Лежерните всекидневни сценки, съчетани с натрапчиво „професионални“ звуци, създават странно усещане – дали това, което очите виждат, е реално? Какво се крие зад очевидното? Спокойствието започва да се изпарява и съспенсът завладява ума. Авторът развива умението да постави зрителя между действителното и въображаемото, като с прости методи внушава драматизъм.
Не за първи път Терзиев прибягва до игралното кино. Интересът му към възможностите на големия формат са дълготрайни („По българската следа”, 2002; „Един филм”, 2004; „Завръщането на звяра. 1933-2005”, 2006; „Движение в задния план”, 2007-2008; „Проследяващ (себе си) кадър”, 2011 и др.).Киното предлага реалност, привидно близка до познатата и едновременно с това концентрирана като съдържание, образни и звукови послания. Красимир Терзиев остава засега в рамките на видеото, което му дава възможност да бъде кратък и експлицитен в това, което иска да каже. Това не му пречи обаче да се възползва от вече установените механизми на въздействие на киното върху възприемащите. Натрупаните през годините на неговото съществуване визуални, емоционални и саунд клишета вършат чудесна работа на художника в процеса на достигане до публиката. Едновременно с това той като че ли се разграничава от всичко – и от действителността, и от начина, по който филмовата индустрия я представя. Така успява да изгради и запази своя собствена територия, намираща се между фикцията и реалността и играеща умело и с двете.
Споменахме вече, че Красимир Терзиев се опитва да доближи границите между земното и космическото. Или да покаже абсурдността на земните дела, погледнати от далечната вселенска перспектива. Прави го, като одомашнява космоса или представата ни за него. В серията композиции „Когато водата, газта и електричеството идват отдалеч…“, 2011, той създава съвременни натюрморти и портрети, в които космическият шлем се превръща в естествен герой. Заглавието идва от текст на Пол Валери, цитиран от Бенямин, според който, реципрочно на тези технически облекчения, човек трябва да е постоянно снабдяван с образи и звуци, които да се появяват и изчезват като знаци. Така небрежно пред очите ни преминават познати от класическото изкуство схеми или тривиални всекидневни пози, сред чиято разпознаваемост шлемът се възприема като естествен елемент. Красимир Терзиев има нужда от мисълта за съществуването на нещо друго, по-голямо и вероятно по-добро. Предлага и на нас възможността да помечтаем, създавайки напълно убедителни сюжети – „Семейство“, „Горе-долу“, „Синхронно реене“, „Луна, палма, земя“, 2015.
Какво представлява тази страст на художника по необятното? Вяра, ирония или мечта? Сигурно от всичко по малко. Ако сравним с някои от най-директно социалните му работи, включително обекта в тази изложба „Опитомяване. Първите пет хиляди години“ (модифицирани анатомични скелети на просяк и кучето му), очевидният отговор е: ирония. От друга страна, във фотографиите и рисунките на Терзиев винаги има някаква съхранена романтична нотка. За това помага и използването на традиционни изразни средства (туш, акварел, молив). В цялото подредено излъчване на работите на художника рисунките внасят особена топлина и приземеност. През тях космосът изглежда много по-реален и много по-близко.
Можем да помислим още, че всички тези космически шлемове с техните отразяващи повърхности са синоним на всевиждащото око; напомняне, че делата ни имат последствия. В последното видео - „Между Flashback и Déjà-vu“, застопорена камера е наблюдавана, но и наблюдава обикалящ над нея дрон. Светът тотално е променен след навлизането на новите технологии. Личното ни възприятие е друго с възможността през онлайн картите да надникнем в собствените си прозорци. Наблюдението под всякаква форма е възможно и в много случаи е дори легално. Красимир Терзиев си дава сметка за тази глобална промяна, която отваря максимално и границите на образа.
Някак си леко встрани, но все пак в центъра на изложбата е поставена работата „Монумент на изтеклото време“, 2013. Това е автопортрет на художника, гравиран върху екрана на вече ненужен лаптоп. Изражението е на човек, вторачен в екрана на компютъра. От друга страна, той като че ли излиза оттам. Едновременно живее пред и в устройството. Това е очевидна препратка към паралелното пребиваване във физическото и в интернет пространството. Авторът сблъсква и две художнически реалности – тази на дигиталния свят и тази на „старомодните“ техники, като така поставя въпроса за смисъла на творческите усилия като цяло.
Изложбата на Красимир Терзиев „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било“ показва един много логичен и последователен творчески път. Но в тази логичност има много изненади, които ни държат в напрежение и карат мисълта постоянно да се движи напред-назад във времето и пространството.