Борис Христов на 70
Той не е от тези, които поетите избират за бащи в литературата. Нима ще приемеш като баща човек, някак отвъден? Човек, спрямо когото не можеш да се бунтуваш. Човек, оттеглил се от света. Усамотен човек. Ала и достатъчно силен, за да разговаря с камъните в себе си. Да ги научи да разказват първозданните си истории - и да сподели наученото с нас.
Монахът Борис Христов. И нашият дом, наречен "Вечерен тромпет". Или "Честен кръст". Или "Смъртни петна". Или „Книга на мълчанието”.
Един монах. Един мъж с достолепна осанка, който се отвърна от Словото насред своя цъфтеж. Докато пращеше от здраве и дива библейска сила. Той знаеше и меда, и катрана на езика. Нещо повече, стихотворенията му не бяха компенсация за негови житейски загуби или нравствени липси. Но словото, Словото, което ни свързва, вече беше безпомощно – и Борис Христов го беше усетил с порите си. Как да живееш и изобщо да бъдеш поет в свят с разтурени ценности и разжалвани йерархии...
Мислел съм си: това е апокалипсисът на 80-те години, когато за пръв път стиховете му - машинописен препис в жълта папчица - ме обляха с горещината си. С достойнството на своето отчаяние. По-късно не съм харесвал някои от тях. Дразнела ме е прозата му, пренаселена от алегории. Но винаги, когато съм искал да тупна на земята, да се приземя в калта и величието на живота, съм се връщал към тази някак Христова поезия.
Поезия, която съобщи истината: Апокалипсисът е вечен. Той е вътрешен въпрос и вътрешен отговор. И тогава разбрах, че оттеглянето на Борис Христов от Словото е чиста проба съпротива, преодоляване на собственото нещастие чрез мълчание, смирение, стихване, чрез потъване в историята... Докато ние се залъгвахме, той вече беше в сърцевината на Апокалипсиса. Преди нас.
Затова днес той пише, ако пише, с изворите на времената, времената преди Човека и след човека. И е останал добър, справедлив, титаничен, но добър.
Ще кажете, че наливам вода в мелницата на неговата митология. Така да е. Но не загубихме ли твърде много време в страховете си, маскирани като префинена ирония. В страх от чувствата на самотния човек? В страх от собствената си смърт, която никъде в българската литература не е била така витална и непобедима, както в мисленето на Борис Христов.
Колкото и да се хвалим помежду си, големите ни поети се броят на пръстите на едната ръка. Борис Христов е един от тях – но някак встрани, далеч, някъде горе в планината. Земен и непостижим. И днес, когато отбелязваме неговата 70-годишнина, всъщност скърбим за себе си в един общ празник.
Марин Бодаков
Срещнах го на хартия, когато четях антологии със сюрреалистична поезия, с хайку и дзен коани. Прочетох го за първи път през лятото, в което Марк Странд чете свои стихове в София. Борис Христов има заслужено пространство в тази компания. Мястото му в нея е заради литературни заслуги. Не е попаднал там вследствие на читателска случайност и лутане сред книги по рафтове на книжарници и библиотеки. Той е от поетите, които спонтанно се предпочитат и спонтанно се препрочитат. Той е от тези, които не са писали само за едно, две или три поколения. В писането му има нещо от свещеността на всекидневието (не само в християнски смисъл) и на природното. Има стародавност и отместеност от времето. Ако не знаех, че е на седемдесет, ако не го бях видял, бих предположил, че е на четиридесет или на сто и тридесет. В него съжителстват минало и настояще. Не е разтрошен на фрагменти, цялостен е, последователен. За него важи това, че няма нищо по-мистериозно от яснотата. Яснота за смъртта и за живота, за очакването и за отчаянието. Той е автор, който е способен на това толкова трудно действие, което може да се нарече „предпочитам да откажа“, но едновременно с това е в час със случващото се. Компютърът е до него. За музика, филми и новини. Срещнах го на живо в Лещен. Къщата, галерията, дворът, крушата, камъните, мъховете, гледката към планината, камбанките, кучето. Това са други стихотворения, от книга с друго естество. Говореше на Маргарита Младенова, на Никола Тороманов, на мен и на актьорите от представление по неговата поезия. Бяхме наобиколили дървената маса, пазехме се от слънцето и слушахме, водехме разговор с него. За джаз, за Милчо Левиев и за класическа музика, за Арво Пярт, за това какво е видял, намерил и снимал по хълмовете край селцето. Един от актьорите свири с него на тромпет. Няма да забравя естествения му и непринуден смях, когато ни пусна запис на Флорънс Фостър Дженкинс, легендарно известна с това, че много иска да бъде оперна певица, но, за зла беда на слуха, категорично не е. Борис Христов може би отдавна не иска да е точно поет, но за наше щастие е именно това.
Стефан Иванов