Спомени от следващия ден

 
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември?
- Много добре. То е като със силните земетресения, всички помним къде сме се намирали. На 10-и сутринта бях в моя институт[1], течеше някакво обсъждане и Венци Димитров донесе слуха. Вечерта вкъщи около бутилка с приятел възбудено слушахме новините и коментарите по „Свободна Европа“. После отидохме да се видим с по-голяма компания. Още усещам тишината, легнала над улиците на града, напрегнатото мълчание в тролея. Витаеше някаква тревожност от неизвестността, а не еуфория.
- А усещане за радикална промяна?
- Предполагам, че в самия момент всеки си е давал сметка, че денят е исторически. Отиваше си човек, управлявал 35 години. Но не беше ясно какви промени ще настъпят, как ще се развият нататък събитията. Онова, което се случваше в съвсем първите дни след 10 ноември – срещите на Петър Младенов, заиграването с интелигенцията и т.н. – си беше в рамките на предишните сценарии. Тодор Живков също флиртуваше с „опонентите“, след като сваляше някого. До митинга на 18 ноември в официалната фразеология нямаше особено голяма разлика с предишни ситуации. Тя кънтеше на кухо. През предишните 2-3 години бяхме вече привикнали да чуваме доста по-радикална реторика от Москва. Да не говорим за събитията в Източна Европа. В тази първа седмица доминираше впечатлението за дворцови маневри, за повърхностно нагаждане към ситуацията, не и за посягане на системата.
Освен процесите в Съветския съюз, вече се очертаваха и други модели – бяха се провели Кръглата маса и многопартийни избори в Полша; в Унгария партията практически се беше саморазпуснала. Да не говорим, че предишната нощ беше отворена Стената. В реално време вървеше процес на политически разпад, който у нас протичаше най-бавно. Друг въпрос е какви бяха очакванията за бъдещето. За властта днес знаем повече, отколкото тогава. Колкото и да са прочистени архивите, те говорят за атмосферата в нея, за умонастроения и за конкретни действия. При цялата убеденост във вечността на режима, там е мислено за ариергардни битки, но не подготвящи капитулация, а организиращи контрол при отстъпление с възможно най-малки загуби. От другата страна жужеше част от т. нар. художественотворческа и научна интелигенция, за което с умиление свидетелстват излезлите по-късно мемоари, а и много от вашите „оцелели“. Разбира се, сред нея някои виждаха по-далече, други по-близко. Но, като цяло, очакванията бяха размити, емоционални. Което не е нито странно, нито преднамерено, нито фатално. Упреците със задна дата, че някой не е видял как точно ще се развият нещата, са безпредметни.
- Според вас, в онзи момент управляващите са имали рефлекс за запазване на властта?
- Безусловно. Той е отработен в течение на 45 години по различни поводи, в различни стилистики. За висшето ръководство, ако щете по възрастови причини, е било ясно, че наближава краят. В авторитарните системи биологичните закони имат тенденция да изместват социалните. Но имаше и други сигнали за пречупване. Особено свързаните с катастрофалните политически и икономически последици от принудителното изселване на турците през лятото на 1989 г. Точно по това време и по този повод Димитър Стоянов в прав текст обяснява (документът се пази в архивите и цитирам почти дословно), че отварянето на икономиката ни – тогавашен партиен повик на деня – не означава, че службите ще се оттеглят. Напротив, казва той, то предполага още по-значителна и съществена роля на органите, „взаимопроникването“ им с новите фирмени структури, буквалното им бързо „разтваряне“ и „потъване“ в тях при запазване на организационните си връзки, единни информационни системи и взаимодействие. Тук няма никакви грандиозни планове и визии за друго общество. Става дума за първичния инстинкт да се запази максимума при възможно най-ниска цена.
- Но този първичен инстинкт не предполага скандала между Луканов и Лилов...
- Всеки личен режим тушира вътрешни конфликти, а когато Негусът изчезне, те излизат на открито и започват за следват своя нишка. Разбира се, в случая действаха и външни фактори с често решаващо значение. Кой от двамата ще надделее, водеше до различни подробности, не до различни същности. Те контролираха разнородни лостове на властта: Луканов - икономиката, Лилов – идеологията. Това са неравностойни оръжия и е ясно е, че който държи икономиката, има по-добри позиции. В тази простовата формула няма нищо крайно проницателно. Твърдението, че икономиката е решаваща за обществото, е твърдение на здравия разум.
- Но излизахме от години, в които идеологията контролираше икономиката.
- Отношението беше по-сложно. Идеологията поставя железни рамки на икономиката, но никога не е преставала да работи и обратната връзка. Особено през терминалните 5-6 години, когато някои табута започнаха да отпадат. Стопанската ситуация беше такава, че вече цялото идеологическо съсловие беше възприело „модерния“, радикално реформаторски новоговор. Въпросът беше какво се влага в новопоявяващите се понятия, лозунги и заклинания.
- Така или иначе, заради затъващата икономика, в средата на 80-те започна да се говори за пари, за банки. Указ 56…
- Провежданите реорганизации се мислеха като спасителна сламка, като опит за съчетаване на несъчетаемото: на монопола на властта с някаква степен на икономическа свобода, която да не го застрашава. Еманация на тази философия бяха Указ 56 и преустройството на банките. С едната ръка те делегираха някаква автономия и отваряха някои шлюзове; с другата запазваха централизирания контрол. Забравя се, впрочем, че редица положения на Указ 56 продължаваха да действат докъм средата на 90-те години.
- Всъщност, Указ 56 ефикасен ли беше?
 - Не, разбира се. Той беше изключително противоречив и нерешителен, слагаше маса бариери пред декларираните цели. Шумно лансираните „трудови акции“, например, не бяха никакви пълноценни титули на собственост, а само хартийки на приносител при ограничения за допустимия дял от фирмения капитал и за свободното разпореждане с тях. Въвежданите форми бяха изпразнени от съдържание и това правеше системата съвършено неуправляема. Всъщност, икономиката се приближаваше към развръзката едновременно през промените в управлението й и през необратимата макроикономическа дестабилизация. Дълговата криза беше на прага и трябваше да се предприемат мерки, които са могли да бъдат избягвани по повод на предходни дългови проблеми.
- В кой момент вие реално бяхте въвлечени в някакви промени?
- Нека уточня – „ние“, това бяхме неформален кръг икономисти, свързани приятелски и професионално, живеещи в интензивно интелектуално общуване помежду си и развиващи една все по-критична академична култура.[2] След промените пътищата ни се срещаха и разделяха многократно.
В контактите си с управляващи през онези времена имахме сходен опит. В средата на 80-те, например, Иван Костов работеше по задачи за Мако Даков и Иван Илиев[3]. През 1987 г. напусналият ни без време неотдавна Венцислав Антонов беше постъпил в лаборатория по макроикономическо прогнозиране към Висшия икономически институт „Карл Маркс“, която правеше анализи, стигащи до „висшестоящите“ органи. На подобни занимания в катедра „Планиране“ на института се отдаваше Любомир Христов. В Икономическия институт на БАН, където работех, също подготвяхме такива доклади, като, да кажем (през 1989 г.), този за конвертируемостта на лева. А в самия край на 80-те профсъюзите започнаха да се интересуват от инфлацията, което за България беше новост. Те се обърнаха към няколко икономисти, между които Венцислав Антонов, Иван Костов, Емил Хърсев, и единственото наистина смислено, което излезе от работата им (организирана вече в независима консултантска група), беше много важният текст на Венци върху теоретичните основи на инфлацията при социализма. Така действаше системата – кооптираше и питаше, къде за наукообразно обличане на някакви решения, къде просто, за да получи мнение. Какви бяха сетивата на властта и какво чуваше от всичко това, е друг въпрос.
В рамките на тези общности обаче имаше съществени различия в позициите. Там, както и в академичните публикации или обсъждания, се прокарваха разломи – поколенчески, в дълбочината на знанията и строгостта на изследователските методи, в новаторството на постановките, в градуса на радикалност, в публичната критичност и език, в степените на неконформизъм и автоцензура… Строго погледнато, това не беше дисидентство, но в най-добрите образци имаше забележимо инакомислие, което променяше интелектуалната атмосфера и разяждаше статуквото в професията. По-късно тези разделителни линии оформиха и отчетливите кръгове икономисти от началото на прехода. Един от вашите интервюирани, Георги Каприев, се усъмни, че в началото на 1990 г. някой е можел да скача по площадите за финансови модели или за икономически иновации. Ами можеше, ние, освен за всичко друго, скачахме за икономическа рационалност. При това, с пълната убеденост, че там е ключът към всичко останало, че тази материя е най-сериозната и важната за промените.
- А кога и как „групата” ви се оказа около Димитър Луджев?
- Непосредствено преди и при откриването на Кръглата маса, т.е. в началото на 1990 г. На нея всяка от участващите страни си организираше формално регистрирана или неформална експертна подкрепа. Митко Луджев вярваше, че експертният потенциал е важен и в професионален, и в политически план. Той привлече част от нашия академичен кръг отпреди 10 ноември. По-късно, през март, на дневен ред дойде подготовката на икономическата програма на СДС.
- Вие ли я писахте?
- Да. Първоначалният вариант излезе като отделна брошура и в „Труд“.[4] В СДС е имало недоволство, защото беше авторски текст, но след това той беше включен практически изцяло. Имаше стремеж, без особен резултат, да му се даде по-популярна форма, а като цяло, програмата беше много обемиста, над 50 страници.
- Реална ли беше тази програма или това бяха вашите мечти?
- За другите части (политическа, съдебна и прочее) не мога да кажа. Икономическата резюмираше - с всички позитиви, ограничения, неточности – натрупаното от нас знание през годините. Но програмите не бива да се надценяват. Онова, което навсякъде в бившия лагер, но особено ярко в България, предстоеше да се случи, беше не толкова борба между стратегии. Истински важните събития не следваха програмни проекти или смяната на идейни парадигми, а отмерваха силовото разместване на хората, парите, активите и пасивите в икономиката.
- Крайно либерални тези ли защитавахте във вашата програма?
- Ако я четете сега, не. Особено в разделите за структурни реформи и промяна на собствеността. Все още витаеше моделът на смесената собственост, говореше се по-скоро за равнопоставеност на формите на собственост, не толкова за безусловен приоритет на частната. Приватизацията, разбира се, присъстваше, но тя се мислеше като по-скромен и постепенен процес. От днешна гледна точка тези идеи звучат доста „учебникарски”... Но, така или иначе, след 1990 г. в България завършен либерален модел на обществото, какъвто сега често се размахва като плашило, не е прилаган. Правени са постоянни компромиси, а Европа се разпознава почти само през идващите от нея държавни фондове, не през либералното й лице.
За сметка на това, в макроикономическата си част програмата беше възможно най-радикална и в този смисъл - наистина „либерална“. Тогава политическото и икономическото противопоставяне минаваше по линията „шокова терапия“/„плавен преход“, като ние съвсем еднозначно и ясно вземахме страната на първата. Донякъде защото знаехме добре, че макроикономическата ситуация неизбежно води натам. От друга страна, защото в призивите за плавен преход виждахме шикалкавене, желание за заобикаляне на стъпки, които би трябвало да се направят рязко и бързо.
Впрочем, голяма част от усилията ми през 90-те години се състояха тъкмо в установяване в каква степен и посоки прилаганите от последователните правителства макроикономически политики се отклоняват от заложените в самото начало принципи. През първата половина на десетилетието това беше основна задача на Агенцията за икономическо програмиране и развитие. Макар да беше държавна институция, оттам изпращахме без никакви задръжки и заобикалки съответните публични предупреждения.
- Под „шокова терапия” вие какво разбирахте? Радикално раздържавяване?
- За мнозина от нас, включително за мен, техническата страна около промените в собствеността стоеше встрани, не предизвикваше интелектуално любопитство. Под внесения отвън етикет на „шоковата терапия“ разбирахме рязкото освобождаване на цените, лихвите, валутния курс. Решения, влезли в сила едва на 1 февруари 1991 г., т.е. след Лукановата зима, от правителството на Димитър Попов. Куриозен детайл е, че формално това се оформи като споразумение между правителството и профсъюзите. Там бяха добавени и защитни мерки за населението, свързани със заплати, компенсации и пр.
- Тези компенсации не бяха ли проформа?
- Не, заплатите също бяха до голяма степен освободени, така че и те тръгнаха нагоре, завъртайки спиралата с цените.
- А как си представяхте последователността на икономическите промени?
- От края на 1989 г. логиката на промените минаваше през проявяването, измерването и изчистването на макроикономическите неравновесия. Тази триада отвеждаше по-нататък към проблема за монетаризирането на икономиката, т.е. за привеждането й в състояние, при което парите ще си върнат изконните функции и значение, които бяха изгубили (или изпълняваха по много изкривен начин) по времето на комунизма. Но за да стане това, трябваше да се даде реална автономия на предприятията и те да станат „смъртни”, т.е. да могат да бъдат закривани. Нещо, което на свой ред императивно изискваше широка приватизация на активите и създаване на необходимите регулаторни рамки. Така онези от нас, за които интересът към смяната на собствеността беше останал на втори план, по-късно си дадохме сметка за значението й. За мен това беше свързано с осъзнаване на социалните ограничители пред чисто технократските решения; с обръщане към стопанската история като пространство, което акумулира и носи обяснения на много от причините за неудачите на българския капитализъм.
- Затова ли Димитър Луджев в разговор с нас ви нарича доктринери?
- Така бяхме професионално форматирани в хода на изследователското си минало. Подценявахме значението на рамките, в които оперира икономиката. Това е, което Митко нарича доктринерство. Но то е изобщо проблем в отношението на икономическата с останалите хуманитарни и социални науки.
- Смятате ли, че ако една бърза приватизация беше започнала в 1991 г., нещата щяха да бъдат различни? Корупцията нямаше ли да е по-малка?
- Хипотезата за „голяма“ приватизация през 1991 г. не беше реалистична, защото тогава просто липсваха съответните икономически условия. Нужно беше време за натрупване на критична маса от капитали. България беше обявила мораториум, така че пари трудно можеха да идват и отвън. Началните седем години на втория български капитализъм бяха запълнени от реституция, дребни частни инвестиции „на зелено“, присвояване на държавни активи чрез юридически фокуси и криминални средства.
Алтернативни носталгични сценарии за некорупционно раздържавяване са излишни. Промени, при които пред очите на всички се извършва преразпределение на националното богатство, никога не са лицеприятни, „чисти“, вдъхновяващи за масите. Не само в България, а навсякъде. Гигантският социален експеримент с приватизацията е исторически необходим, но по начало е осъден да бъде нехаресван, оплюван и, както се казва днес, сатанизиран.
- Дали не можем периода 1990 – 1996 да го наречем период на съзряване? В смисъл – съзрява бъдещият частник, съзрява общественото мнение, съзрява политическата система.
- През тези години протичаше и съзряване, и гниене. Гледани откъм бъдещето, в тях наистина ще открием форми, които предстоеше да се наместят и да добият по-завършен вид. Периодът може да се чете и откъм миналото. Тогава разбираме доколко всъщност през 1991-1996 г. българската икономика е все още одържавена и функционираща в един изключително мътен първоначален бульон. Комитетът за планиране го няма, но в съвършено размита среда, държавата продължава да прави маса неща, които е вършила в късния социализъм.
- А актьорите на приватизацията?
- В чисто персонален план, тя трудно би могла да се извърши по друг начин. Защото имате една добре структурирана йерархия, която на старта държи фактически цялата икономическа, политическа и окултна власт. Как да си представим, че тя ще пропусне да организира бъдещето си? Не говоря дали е морално или справедливо. Това са категории от друг регистър. То е просто обяснимо. Дори при стихии като Френската революция, а тогава се секат глави, дългата ръка на стария режим дърпа много от конците. За да стигне до триумфална Реставрация. Всяка стара власт отстъпва, сдавайки толкова територия, колкото й позволи съотношението на силите в обществото. У нас...
- ... силите са били такива.
- Да. В залеза на режима властта оставаше достатъчно силна. Не беше притискана както, да кажем, в Полша, макар че и там тя със сигурност е направила възможното, за да не си отиде, без да се погрижи за наследството.
- Като говорим за Полша, Балцерович мит ли е или реално е извършил нещо?
- Има и мит, който той самият (подобно на Вацлав Клаус) много внимателно поддържа. Историята митологизира и чрез персонификация. Балцерович е активна фигура в общността на полските икономисти от 80-те години, когато е привърженик на самоуправлението на предприятията, но името му се свързва с „шоковата терапия“ от лятото на 1989 г. Това че, в историята те да остават неразделни, е въпрос на убедително и интелигентно публично присъствие, на обществения афинитет да се припише човешко измерение на безлични събития. Само за тънките интелектуални анализи, които не влизат в учебниците, е интересно доколко той е авторът, какво от кого е взел, какво са направили други, останали в сянка. При всички случаи, авторството е по-сложно и около „терапията” имаше най-малко още едно име, на Джефри Сакс.
- Джефри Сакс не идваше ли и у нас?
- Беше поканен от Луканов за легитимиране и престиж. Прекара в София 24 часа...
- Тоест, тук всичко случило се е било имитативно?
- Е да, разбира се, кога не се е случвало така? Ние сме склонни да коментираме това подражателство осъдително. Но то е естественият начин за интелектуален трансфер. Периферните общества са винаги малко или повече имитативни, а резултатът е винаги хибриден, защото не може чужд социален опит да се изживее като реплика.
- А вашите икономически идеи в кой момент бяха отхвърлени?
- Ако погледнете макроикономическите – те бяха отхвърлени през 1990 г. и приложени след това. През тази загубена година се игра на планове за реформи преди изборите, след това дойде политическата парализа, при която не се взимаха решения. Прочетете днес какво написа Венцислав Антонов в края на 1989 г.[5] в статията си „Отвъд магията на словото или за кого бие камбаната“ и ще намерите пророчески думи. В нея е поставена най-сурова диагноза за ситуацията към момента и най-безпощадна прогноза за това какво следва, какво може и не може да се направи. Пред изпълнението на съвършено рационалните точки от този дневен ред обаче стояха политически и социални трудности. Всеки един от неговите елементи беше реализиран, но в различни моменти от времето, в повечето случаи несистемно, след мъчителни отлагания и, следователно, на висока цена.
Един от пунктовете в статията, впрочем, беше спирането на плащанията по външния дълг. Идеята беше, че България очевидно не е в състояние да го обслужва и времето, през което той ще бъде предоговарян, за да може страната да се върне на капиталовите пазари, трябва да бъде използвано за започване на икономическите реформи. Тази теза вървеше фронтално срещу позицията на БКП от края на 1989 г. Експертите й (например в БНБ) признаваха, че след 1987 г. се върви към неплатежоспособност, но в същото време, официалното политическо послание беше, че България винаги е била и ще продължи да е добър платец, че с икономии на това или онова ще се генерират валутни ресурси от износ и ще продължи изплащането на дълга.
- Луканов обяви мораториума на 29 март 1990 г. А вие сега казвате, че това е било разумното решение, за което обаче Луканов го разпънаха на кръст...
- Венци стъпваше на трезва преценка за състоянието на икономиката, изработена в течение на години научни проучвания. Той просто изследваше причините, констатираше факта и разсъждаваше върху възможно развитие на ситуацията. А Луканов до последния момент ходеше да проси пари от Москва, от Андреоти, от французите. Постъпки, които приключиха безславно с изпращането на един невзрачен телекс за спиране на плащанията. Това са две много различни позиции. В първата ставаше дума за осмислена неизбежност, вплетена в стратегическа визия за реформи. Втората беше търсене на политическа отсрочка, която да заобиколи, или поне да отложи, реформите за след изборите. В края на краищата, Луканов заслужваше да бъде „разпънат“ не защото е обявил мораториума, а защото носи голяма отговорност, за да се стигне до него. В този смисъл, телексът му е икономическа епитафия на режима и мрачна дата в българската стопанска история.
- Тук не може да не се помисли за днешната ситуация в Гърция.
- Паралелът не е толкова лесен. Изборите от юни 1990 г. бяха в известен смисъл българският референдум срещу болезнените мерки: освен другото, победата на БСП беше и „охи“ на „шоковата терапия“. Когато питаш хората дали да затягат коланите, не можеш да очакваш друг, освен отрицателен отговор.
С външните задължения нещата са по-различни. От една страна, българският, както и гръцкият необслужваем дълг, беше натрупан от безотговорни правителства при благосклонното заслепение на частни банки, забравили за риска в търсене на по-висока доходност. Но българският си остана към частни кредитори, които при това вече бяха изработили и успешно тествали схеми за решаване на проблема чрез редукция на дълга (т. нар. Брейди облигации). При това, в еуфоричната обстановка на краха на комунизма международните финансови организации имаха мандат да покрият поне отчасти липсващите ресурси на Източна Европа, в това число и на България. Днес Гърция вече почти не дължи на частни банки; противостоят й държавни и международни кредитори, от които тя е напълно зависима за посрещане на външните задължения, на част от текущите си разходи и за поддържане жизнеспособността на търговските си банки. По много причини тези европейски институции изключително трудно приемат самата идея за отписване на дълг.
- В онези години, успоредно с неприкосновеността на прокуратурата, беше въведена и неприкосновеност за БНБ.
- В началото, през 1991 г., БНБ получи автономия. Реална независимост й беше дадена с Паричния съвет през 1997 г. и беше допълнително укрепена, включително чрез бетониране на ръководството й, с въвеждането на европейското законодателство.
- Това желание да правим автономни институти, като съдебната система, БНБ, не се ли оказа някак си не за нашата уста лъжица?
- В случая с БНБ промяната от 1997 г. беше отговор на банковата криза от предходната година. Но този отговор се вписваше в дълга традиция. Предоставянето на автономия на централните банки е глобална тенденция, свързана с изпълнението на основната им мисия да поддържат ценовата стабилност, да не допускат инфлация. Доктрината е още от края на XIX век, тя е по мярка на златния стандарт. И ако при гладкото действие на този паричен модел, фискалната дисциплина до голяма степен се е спазвала автоматично, то когато след Първата световна война светът започва да излиза от златния стандарт, въпросът се изостря. Започват да се търсят различни формули, по които централните банки да се защитят от намесата на изпълнителната власт. Опитите са като цяло неуспешни и особено след Втората война емисионните институти навсякъде са силно зависими от правителствата. Така бе до инфлацията от 70-те години. През следващите две десетилетия борбата с нея наложи принципа за независимост. Паричният съвет е крайната му форма, адекватна за държави, доказали неспособността си да водят отговорна монетарна политика.
- Като имаме предвид последните развития у нас, значи ли, че Иван Искров е бил неподходящ за една независима институция?
- Очевидно. За избора на такива позиции обаче трябва да се мисли преди назначението. Независимостта на публичните тела при липса на съответни контратежести неизбежно носи опасности от развитието на корпоративност, гилдийност и в крайна сметка - от форми на израждане. Автономията, разбира се, никога не е пълна. Винаги са оставени поне неформални възможности за външно влияние.
- Опираме до много важен въпрос. Поне на теория, институциите и структурите трябва да са изградени така, че който и да им сложиш за ръководител, те да работят. А в България, за да работят институциите, опираме до персоните - непрекъснато.
- Принципът е разумен, но трудно достижим. У нас най-близо до него се доближава Паричният съвет, построен да управлява с автоматизми въз основа на няколко прости правила. Инструментите на монетарната политика на БНБ бяха ампутирани. И в скромната й мисия, свързана с паричното предлагане, т.е. с ограничаването на инфлацията, централната банка функционира добре. Но, освен това, на нея беше оставен и банковият надзор, чиито решения се взимат по преценка при по-двусмислени ситуации за всяка отделна търговска банка. И там, където е налице възможност за „ръчно управление“, където се промъква политическата целесъобразност, БНБ се провали, както най-често се провалят българските институции.
- Ако се решим на някакво по-генерално обобщение, според вас, преходът провал ли е?
- Мисля, че е некоректно да се разсъждава в подобни термини. Въпросът предпоставя някаква ясна обща траектория и крайно състояние. А в изходната точка и в хода на прехода различни части от обществото предвиждаха или желаеха различни неща. Някои постигнаха целите си докрай, други донякъде, трети се озоваха на съвсем неочаквани позиции. Как при това положение да кажем дали преходът е провален или не?
Самото заглавие на вашата поредица, където дефилираме, изповядвайки се, „оцелелите”, внушава, че става дума за катастрофа, в която тук-там все още плуват корабокрушенци. Аз не мисля, че преходът е събитие от по-висок порядък в реда на големите размествания и сътресения в българското минало, като последиците от войните, Великата депресия, комунизма… Преходът е социална динамика, която се структурира в хода на самото движение. В началото се знаеше твърде малко за него, а и самите модели се оказаха движещи се мишени. Трябва да престанем да гледаме на прехода като на предопределеност, като на телеология с ясна, разписана свише цел. Това е хегелианският, а после и марксисткият прочит на историята. При първия тя се възприема като линейно развитие, „ставане“ на „абсолютната идея“ със съвършен завършек; при втория същата тази роля играе пролетариатът с апотеоза на неговата окончателна победа. Вредно е, когато подобна гледна точка овладее и либералния прочит, представяйки, а ла Фукуяма, либералния ред като край на историята. По този начин, а и когато либерализмът премине в либертарианство, се стига до обикновено доктринерство.
- Това означава ли, че либералните идеи са вече разколебани?
- Преди 25 години за мнозина, между които бях и аз, либералната идея изглеждаше най-естествената цел на обществото. Това беше най-хубавото време, кратък момент, в който се чувстваше тръпката на очакването. Тази позиция тогава беше малцинствена, по-късно тя поукрепна, а днес е отново маргинална. Тонът пак се задава от идеи, които нямат нищо общо с либерализма. Идеологическият му апогей се оказа преходно и относително явление.
Този цикъл призовава към скромност и смирение. Въпреки че не намирам убедителни аргументи, които да ме разочароват от добрите стари класически либерални принципи, няма как да не си давам сметка, че те (като всички други) не може да надделяват „окончателно“. Става дума, като цяло, за мироглед на средната класа и на бизнеса, поне на този, който не вегетира върху държавата. Но никакви рационални или научни доводи не го правят приемлив за други социални сегменти. В обществото винаги ще има достатъчно многолюдни слоеве (съответно избиратели), които ще му се противопоставят, търсейки други решения. Въпреки че немалка част от идейното и икономическото наследство на либерализма от последните три десетилетия ще се запази, след избухването на Великата рецесия настроенията са съвсем различни, а социумът тук и на Запад е все повече овладян от груби, националистически, ура-патриотарски, сиромахомилски, фашизоидни и всякакви разновидности на етатистки бесове. Кой би помислил преди четвърт век, че като текуща монета, у нас ще се върнат обвиненията в космополитизъм, безродничество…
За това състояние на обществото не бива да се хленчи, то няма да бъде променено с идеологически кампании или чрез просветения деспотизъм на икономистите. То трябва да бъде обяснявано. И поглеждайки назад, си давам сметка, че тъкмо този е бил мотивът ми да се обърна към по-далечната и по-близката история. В крайна сметка, в нея всъщност ме интересува най-вече защо и кое преди 1944 г. и след 1989 г. пречи на укрепването на стабилен, зрял и привлекателен либерален ред в България. Интересува ме търсенето на следите от вечно изплъзващите се „автентични капиталисти“. Парадоксално е, че в историческа перспектива обществото ни след 1989 г. се оказа по-неподготвено да преглътне капитализма, отколкото след 1944 г. да приеме одържавения планов стопански ред.
Това е до голяма степен вярно и в глобален план. В края на 2008 г. Венци Антонов подхвърли в интервю за „Култура“, че след фалита на Лемън Брадърс капитализмът си взима отпуск. Ваканцията продължава вече доста дълго и макар да има признаци, че някои се връщат на работа, доминиращата атмосфера е все още отпускарска. Периодичното избуяване на антикапиталистически настроения (и практики) е част от дългата история на XIX - XXI век.: в нея се люлее махало, като всяко негово отместване в другата посока се превръща в период на обществени терзания и търсения. На Марк Твен приписват прелестните думи, че историята не се повтаря, но че тя се римува...
- Искате да кажете, че се наблюдава ренесанс на държавата?
- Четвърт век, след като държавата беше всичко и беше консенсусно посочена като източник на много злини, днес отвсякъде се издига оплаквателският кански вопъл: „Няма държава!“.
- А това лошо ли е?
- За мен не е добър знак. Не в смисъл, че либералното общество и икономика са някакво съвършенство, а защото, когато на държавата се дадат повече права, власт и лостове, тя ги използва по познати стереотипи, за да дегенерира по сходен начин. Въпросът е в качеството на алтернативата. Да, в различни ситуации държавата може да се окаже желаният или нежелан, но необходим отговор за момента. В по-дългосрочен хоризонт обаче нейният превес неизменно ражда уродства, които провокират легитимната обществена и гражданска съпротива.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
 
[1]Икономическият институт на БАН.
[2]За тази общност - подробно в „Комуналният капитализъм“, т. III и в „Пари и де–стабилизация в България 1948-1989“.
[3]Дългогодишен председател на Комитета за планиране.
[4]Автори са Боян Славенков, Диана Пишева, Димитър Луджев, Мариана Тодорова, Огнян Пишев, Р. Аврамов. В обсъждането на икономическата програма участваха също Иван Пушкаров и Венцислав Антонов.
[5]5 Поместена на На 29 декември 1989 г.в „Работническо дело“.
 

Разговор с Румен Аврамов