Мисията и отстояването й

 

„Вярвам в мисията“, 2015, България, 54 минути, сценарий и режисура: Радостина Константинова, Станислава Калчева; продуценти: Иван Тонев - ARSDigitalStudio, Фондация „Радостина Константинова“, Р. К. К. ЕООД, БНТ; оператори: Ваньо Георгиев, Огнян Ангелов, Дмитрий Берлин, Иван Тонев; звук – Благомир Алексиев, монтаж – Милена Павлова.
Премиера – на 11 юни 2015 в Дома на киното
 
В препълнения Дом на киното гледахме особен филм. Обрамчен е с мисли на журналистката Радостина Константинова (1961-2010), светла й памет, която го е започнала преди години. В началото четем: „Застанах зад кауза. Журналистиката е кауза.“, а на финала – „Една от мечтите ми е да видя небето от дъното на морето през пластовете вода.“. А после виждаме самата Радостина Константинова в салона на роялите Steinway, на които, както се знае, свирят най-големите пианисти.
И това е уместна интродукция към същностната част на филма – портрет на прославената пианистка Павлина Доковска. С Радостина са свързани и приятелски, и през мисията, която всяка отстоява. И заглавието кристално извежда внушението.
„Вярвам в мисията” е мъчително създаден филм - Радостина Константинова е направила всички интервюта в Ню Йорк и наблюденията в клас, заснети от Ваньо Георгиев. След смъртта й е продължен и завършен от режисьорката Станислава Калчева и продуцента-оператор Иван Тонев – работят по него от 2012, улавяйки парчета време с Павлина Доковска тук. И не само във визията и ритъма, а и в цялостната художествена атмосфера на филма се усеща майсторството, проникновението и деликатността на известния ни документалистки тандем. А и, както знаем от класиците, филмът истински се ражда на монтажа.
Зрителят е въвлечен в поток от гледни точки към Павлина Доковска - професор и ръководител на клавирната катедрав едно от най-елитните училища за музика в САЩ MannesCollegeforMusic. Пристигнала в Ню Йорк през 1978 с Фулбрайтова стипендия за специализация в «Джулиард скул», днес тя е не само бляскав изпълнител, а и вдъхновяващ педагог, и енергиен двигател на музикални инициативи, свързани с популяризирането на учениците й и на България: артистичен директор на целогодишните фестивали на MannesCollegeforMusicв Ню Йорк, на Фестивала на изкуствата в Югозападна Вирджиния, от 20 години организира ежегодните концерти „Музикални съкровища на България“ в Уайл Хол – Карнеги хол (съвместно с фондация „Св. Св. Кирил и Методий“), преди 11 години учредява стипендия за пианисти от НМУ „Любомир Пипков“ на името на покойната й учителка Лидия Кутева... Възхитителна мисия!
За Павлина Доковска в кадър говорят колеги – и това не са дежурните хвалебствия, характерни за подобни случаи – видим е респектът, с който се ползва тя, някъде дори се прокрадва благородна завист... За Павлина Доковска говорят въодушевено нейни ученици – и големи, и малки. Филмът ни прави свидетели и на очарователния й маниер на работа с тях. Виждаме Павлина Доковска на пианото – например, концертът й в софийската зала „България” през 2010 с музика на Шуман и Шопен (заснет от Огнян Ангелов), посветения на 150-годишнината на Дебюси през 2012 или онзи с участието на актьора Валентин Ганев в НДК през 2013. Наблюдаваме я да пръска лъчистост сред динамиката на Ню Йорк (екстериорите са заснети от приятеля й Дмитрий Берлин)... Виждаме Павлина Доковска и в родния й Русе - в бащината къща, днес ресторант. На екрана се редят архивни фотоси – с родителите и сестра й Даниела Доковска, с Николай Гяуров и Мирела Френи, с покойния й съпруг Чандлър Коулс... Миксът от кадри, музика и думи за/на Павлина Доковска е пъстър, съкровен, вълнуващ.
„Вярвам в мисията” е интересен портрет на талантлива българка, съумяла да имплантира неспокойния си дух в космополитните измерения на избора. Незабравими са думите на проф. Джоуел Лестър от MannesCollegeforMusic: „Ако всички българи бяха като Павлина, те не само щяха да владеят света, щяха да владеят вселената“. Отдавна не съм изпитвала национална гордост, както гледайки „Вярвам в мисията”.
Дано БНТ по-скоро излъчи филма.