Пътят на театъра към истината минава през сърцето
„Орхидеи” - идея и режисура, изображения и филми Пипо Делбоно. Музика Енцо Авитабиле, „Дийп Пърпъл“, Майлс Дейвис, Филип Глас, Виктор Деме, Джоан Бейз, Нино Рота, Анджелик Йонатос, Вим Мертенс, Пиетро Маскани. Осветление Роберт Джон Рестегини. Осветление и видео Орландо Болонези. Участват Доли Албертин, Джанлука Баларе, Бобо, Маргерита Клементе, Пипо Делбоно, Илария Дистанте, Симоне Годжиано, Марио Интрулио, Нелсон Ларича, Джани Паренти, Пепе Робледо, Грация Спинела. Емилия Романя Театро Фондационе, Компания „Пипо Делбоно” – Модена, Италия. “Световен театър в София” и МТФ “Варненско лято” - Младежки театър “Николай Бинев”, 5.06. 2015
Това внушава театралната хореография на Пипо Делбоно в представлението му “Орхидеи”. За италианския режисьор и актьор това означава просто, че театърът днес все още може да е място, където човек се изправя пред такива въпроси, като въпроса за смъртта и за съществуването си, само ако може да се изправи сам пред себе си.
Пипо Делбоно прави театър чрез и със себе си, чрез собствения си опит, чрез собствената си биография, преобразувайки чрез тялото собствения си емоционален и интелектуален свят в минималистично движение, в чиста минималистична форма, в крехка пространствено-музикална композиция, отворена с доверие към гледащия, към човека от другата страна на сцената: “Своят начин да правя театър разбирам като театрална хореография”, казва той.
Подобно на другите му спектакли, за „Орхидеи” провокацията, идеята за представлението или за пърформанса, по-точно казано, идва от нещо много съкровено като смъртта на майка му, за да се превърне в изправяне пред въпроса за истината. „Орхидеи” е изправяне пред въпроса: Къде минава границата между истината и лъжата в нашия свят? И както сам каза в представлението си, единственият начин да се опитаме да разберем къде минава тази граница, е да се опитаме да разберем себе си. В този смисъл, театърът на Делбоно е дълбоко саморефлексивен театър.
Подобен тип подход към сцената не разчита на охранителната функция на предварително избрания текст/пиеса, за да създаде естетическа дистанция към интимното му преживяване. Пипо Делбоно създава собствена текстова и визуална структура с множество вътрешни асоциативни вериги, която естетически преобразува неговия опит. И въздейства разтърсващо. Уникална e крехкостта и убедителността, с която неговите приятели и актьори носят преживяванията, усещанията (си) и ги превръщат в движение.
Актьорите в трупата му идват от затворените за традиционния театър, за проспериращите социални групи, за проминентните фигури в обществото зони на маргиналните, на изолираните хора. Вече 78-годишният Бобо, когото Делбоно е взел при себе си от психиатрична клиника преди 35 години и винаги участва в представленията му заедно с другите мъже и жени, които нямат театрално образование, или мъжът със синдром на Даун - всички тези хора, тези актьори също се движат по границата между истината и лъжата, между театралната и нетеатралната реалност. Те следват Пипо Делбоно с невероятно доверие и влизат в танца, създаден заедно с него, като в собствен свят. Текстът, който той чете, пресреща видео-прожекциите и музиката, за да се преобразува в минималистично и невероятно прецизно движение. То може да е движение с ръце, както се танцува в Ориента, или с просто повторение на направеното преди това движение в пространството. Но всеки изглежда омотан като в паяжина в този собствен свой танц върху сцената, защото той е неговият начин да се отдели от другите, но и да се свърже с тях.
Идва например една от актрисите, облечена като във филм на Фелини, за да ни обясни иронично, че техният режисьор се интересува от истината и смята реалността за по-интересна от всяка пиеса, затова сега тя ще ни покаже къщата на баба си, обявена за продажба. И показва на публиката копия на някои от картините в нея, които обявява за продан – Моне, Мане, Сезан. Изнася ги и ги поставя и на сцената. После прочутите чрез копията си оригинали се дублират от голите тела на мъж и жена, полегнали пред тях на сцената. Кое е копието и кое оригиналът? Кое е истината и кое лъжата? Истински ли са голите тела на сцената, когато “танцуват” и тичат в кръг, но нямат свое име като картините от стените в къщата на бабата? Или розата ухае също така истински дори без име, ако перифразиме Жулиета?
“Когато един режисьор създава спектакъл, той трябва да гарантира, че концепцията му ще работи”, казва в книгата си “Тела без лъжи” (2009) Делбоно. В „Орхидеи” концепцията му не просто работи. Тя работи, защото е разтворена във фино изработената композиция на текста, пресичащ откъси от множество важни на Делбоно автори (Шекспир, Керуак, Чехов, Марат, Дийп Пърпъл, Бюхнер, Алигиери, Св. Августин и пр. и пр.), с музиката (на Енцио Авитабиле, Майл Дейвис, Филип Глас, Пиетро Маскани и пр.) и документалните кадри в телата на актьорите. Като напомня с думите на Керуак от “По пътя”: В този свят не може да се живее, но няма къде другаде да се отиде, Пипо Делбоно избира за символ на съвременния свят орхидеята - образ, сливащ изкуственото и естественото, лъжата и истината в красивата си крехкост.
Неговият начин на работа – не психологичен и оттласкващ се от танцовия театър на Пина Бауш, от техниките на традиционния балинезийски, индийски и японски театър, където дълго се е учил, поражда емпатия. Докосва с поезията си, скривайки прецизността, с която на сцената се появява всеки детайл, всяка дума, която човек чува.
Казах в началото, че пътят към истината в театъра за Пипо Делбоно минава през сърцето, но е наложително да добавя, че този отворен от него към зрителя път минава през един чувствителен и заради това красив ум, минава през неговия интелектуален и емоционален опит и през намерения с неговите актьори истински красив израз на този опит в театъра.