Йордан Кацамунски (1943-2015)
Знаехме, че Данчо е зле, много зле! При всяко обаждане на д-р Бянов изтръпвах, че ще чуя най-страшното... Съдбата не беше спестила на Данчо нито житейските, нито творческите изпитания, но въпреки всичко, живееше с една тиха надежда и вяра, че животът продължава. Трудно ни е да приемем, че това е краят!
Сега, когато Данчо си замина, разбираме повече от всякога, че и той, и изкуството му не бяха от този свят. Във време, в което деликатните нрави не са много на мода, Данчо успя да съхрани душевната си деликатност и вродена чистота – не позволи на житейските поражения да засегнат духовните струни, превърна болката в красиво човешко усилие, нощта – в пространство на духа, картината – в тишина.
Изкуството на Данчо беше родено отвъд реалното – от там, където завършва определеното и започва духовното. Емоционално чиста, душевно дълбока и духовно извисена, тази необикновена живопис ни връща надеждата, че хората могат да бъдат по-добри, а светът – по-красив. В тази живопис има всичко – и стаена болка, и светли илюзии – светът на реалните привидности е преминал в света на иреалните истини. Странни видения идват и си отиват заедно с някакъв неуловим и непостижим блян за човешка хармония.
Не знам дали днес съзнаваме какво губи българското изкуство!? Нещо безвъзвратно си отива от нашия груб свят, което му придаваше смисъл, че не всичко е загубено. С Данчо си отива един от онези последни труженици, за които животът в изкуството е красиво изстрадана съдба. Той беше обърнат навътре в себе си – като че ли се притесняваше да не притесни, да не засегне пространството на други. Данчо живя просто, красиво и достойно – така, както идват и си заминават пратениците на светлината. Духовното беше дом, който светлата и чиста душа на Данчо изпълваше със смисъл и красива надежда. В този дом се влиза на пръсти и до него стигат само чистите и извисени души. Освобождавайки душата си от земните, физически привидности, всъщност Данчо се завърна при себе си, при дърветата, които разговарят с душата на хората, при цветята, откъснати като че ли от градината на Всевишния, при момичетата, които плуват като насън, при бялата чистота на спомените и тревожната зора на пробуждането...
Тези, които познаваха Данчо, болезнено остро ще усещат заминаването му. Тези, които сега ще го откриват в пластическото пространство, ще търсят загубената в живота светлина на надеждата. Но истината е, че пред болката днес думите са безсмислени... и безнадеждни!
В тишината на Данчовото, най-малкото ателие, което познавам, изпълнено с безкрайните пространства на духовна и пластическа чистота, останаха много неизречени и недоизказани думи на благодарност, обич и възхищение. Иска ми се да вярвам, че там някъде, горе, заедно с болката, са стигнали до Данчо.
Прощавай, Данчо!
6 юни 2015