Панаирът в Болоня или защо ни няма
От Алеково време т.нар. „световни панаири” и „изложения” имат двояка роля: те са хем търговски средища, на които нещо се купува и продава, хем умален наглед на света. Този наглед е тематичен и по необходимост непълен. Липсват цели държави, пък и континенти, но разхождайки се между павилионите, посетителят заключава, че, при толкова многотия, липсващите сигурно са маловажни. Картата на света има нужда и от бели полета, иначе трудно се помни.
Тази карта обаче е важна, защото тук, в Болоня, този посетител не е никак случаен. Той е или издател, който идва да купи права, или илюстратор, дошъл да намери поръчки, или някакъв вид анализатор на процесите в областта на детската книга. По-рядко e автор, освен ако не идва като гостуваща звезда. Във всеки случай, тъкмо той (в повечето случаи „тя”) ще взема през следващата година важните решения, чиито резултати ще виждаме в книжарниците и библиотеките. Ако този човек не види дадена книга тук, за да купи правата й, то достъпът до него през останалата част от годината ще е силно ограничен – повечето издателства категорично „не приемат непоискани ръкописи”, нито биха реагирали добре на какъвто и да било спам с каталози по пощата. Единственият начин да достигнеш до тях би бил чрез известен агент или ако книгата ти вече е световен бестселър. В крайна сметка, и нашите издателства най-често правят точно това – вземат правата на книги, които вече са световни бестселъри, и се опитват да ги продадат и на българския читател. Е, в книгите за възрастни нещата не стоят вече така – издателствата, които имат собствена продукция (тоест, български автори, чиито права да си струва да продадат), вече не са бели врани. Що се отнася до детските книги обаче, още сме си с двата крака в деветдесетте.
Разхождайки се край павилионите на Хърватия и Литва, неизбежно се опитвам да си представя как би изглеждал евентуален български павилион. В него по необходимост биха липсвали повечето „големи” от нашия „международен панаир на книгата”: тяхната продукция е изцяло преводна, те всъщност нямат какви права да предложат. Преди 10 години художникът Андрей Градечлиев ни беше помолил да му покажем съвременни български детски приказки, които да стават за издаване в Германия. Оказа се, че такива почти няма; с няколко значими изключения, повечето хубави книги в библиотеката на дъщеря ни бяха преводни. Днес не е точно така, но пак съотношението между вноса и собствената продукция е смешно. Погледнете на софийския пролетен панаир по-богатите щандове и ще видите сами.
Другото, което ще ви направи впечатление, е драстичната разлика в качеството на илюстрациите между тукашна и вносна литература – поне в стандартния случай. Детската книга е лакомство, първо, за очите; не случайно на панаира в Болоня има десетина стени, на които младите илюстратори залепят мостри от работата си; ако са по-предприемчиви като четирима млади корейци, събират пари и наемат щанд; ако пък нямат, гледат кои издателства кога разглеждат портфолиа (далеч не всички и далеч не през цялото време) и се редят на опашка, за да покажат какво могат. Борбата за визуална отлика е безмилостна – да можеш да се изхранваш с таланта си е рядък шанс (уви). Запознавам се с една от агентките, които „сватосват” илюстратори и издателства; тя приема един на всеки пет, за да го включи в базата си данни. Току-що пред мен е върнала симпатична млада художничка, защото работела с колаж, а колажът бил “passe”. Отивам в книжарницата към панаира, за да видя накуп кои книги въплъщават идеята за красиво на селекционерите на най-доброто от панаира. Ръката ми привлича изящният черно-бял реализъм на южнокорейската „Моята къщичка за кукли” на Юнг Уми – магнетичен разказ за едно момиче, което трябва да преодолее страховете си, за да се „отвори” към външния свят. На излизане от дома среща жена, замръзнала пред огледалото от страх, че никога няма да бъде достатъчно красива, за да се покаже пред хората; жена, която трупа безброй буркани с мисълта, че никога не си достатъчно подготвен; и мъж, който чете вестник и все повече се убеждава, че светът е жесток и страшен. Когато момичето ги погалва и успокоява, те се превръщат в самото него.
Друг тип пречки в общуването се стреми да преодолее „Хиляда уши” на Пилар Гутиерес Ляно. „Исках да обясня, че в тялото ми са скрити хиляди мънички уши”, започва разказвачката на тази поетична история – жена, изгубила слуха си на седем години и научила се да чува света в тишината. В нежните, пестеливи илюстрации на Самюел Меса образите от текста зазвучават още по-силно - като сетивни усещания, върху които е съсредоточено цялото ни внимание. Книгата има за цел да прехвърли мост между глухите и чуващите – затова и на сайта на издателството може да се намери разказана на езика на знаците.
Подобен минимализъм движи и „Един ден в Пекин” на Хсин Ю-Сун – бели страници, черни контури, по един червен акцент на разтвор. На пръв поглед, традиционен детски пътеводител на градските забележителности, книгата дискретно критикува радикалното преустройство на града покрай олимпийските игри.
И за да не оставя впечатлението, че пестеливостта е основната тенденция на панаира, една друга от наградените книги – „Гордън и Тапира” – бляскаво се заиграва със сблъсъка между двата несводими критерия, реда и хаоса, минимализма и разточителността. Пингвинът Гордън трябва да съжителства със своя приятел Тапира, който превръща къщата им в джунгла от растения, птици и огромни количества храна. Навсякъде висят лиани от тоалетна хартия, от която Тапира си е направил и величествена чалма. Тапира пък се дразни от аскетичната подреденост на своя съквартирант. Необичайно на фона на купищата детски книги, учещи децата да си подреждат стаята, тази книга не дава предимство на нито един от двата начина на живот, а дискретно залага на нуждата от общуване, която и двамата приятели продължават да изпитват пряко различията си.
Съвсем друг тип разточителност движи полската „Tипогризмол” на Ян Байтлик. През 2014 г. авторът води детски работилници за типография, в които провокира децата да „освободят” буквите от служебните им задължения да съставят думи - и да си поиграят с тях. В резултат от тези срещи се ражда и книгата, която насърчава читателя да чертае, реже и лепи, да „види” формата на буквите и да търси асоциации с нея. (Кои букви бихте наредили в устата на крокодила, за да му служат за зъби?) „Абецедарият” (Азбучник) на Рут Кауфман и Ракел Франко пък е необичаен с това, че буквите в него са илюстрирани не с предмети, а с глаголи, действия, благодарение на които статичният на пръв поглед жанр се оказва изпълнен с живот.
Необичайно жизнена и цветна е и украинската „Войната, която промени Рондо”. Авторите/илюстратори Романа Романишин и Андрей Лесив са отличени за втора поредна година (през 2014 г. с „Звезди и макови семена”). Техният стил е едновременно стилизиран и поетичен –смел – и някак вплитащ в себе си и традиционното понятие за красиво. Град, който има силует на момиче; звездите по небето като точки, които образуват картина; светлината под формата на антропоморфна електрическа крушка. Техните илюстрации се забелязват отдалеч.
Сред толкова ярки книги като че ли е трудно да оцениш „Фенерче” на Лизи Бойд, макар да е взела голямата награда в раздел „Художествена литература”. Да, симпатична е и с идеята си, че осветиш ли нещата, които те плашат, в тях няма нищо особено, и с „негатива” на графиката си. Самите рисунки обаче сякаш представляват едно добро средно ниво. Или просто човек твърде бързо свиква да иска повече?
Ако е така, то е странно как 25 години сме се убеждавали взаимно, че оставен на себе си, читателят почва да иска все по-малко. Създадени по формулата „пазарът иска евтино и шарено”, огромната маса от самоделната ни книжна продукция би стояла на този фон като степчета на гурме изложение (говоря, примерно, за книжките с дръжки на „Златното пате”). Толкова ниско масово ниво е свързано с дългия период , през който нямахме книжарници, почти нямахме и популярна критика. Оперативна критика за детски книги още отсъства. Боя се обаче, че лошият вкус също се възпитава – и резултатът е виден.
Да, детската книга е и стока. Панаирът в Болоня също напомня това – едно от големите халета е посветено на франчайза – продажбата на права за всякакви не-книжни производни на книжните герои (фигурки на „покемони”, ученически пособия с барбароните, костюми на героите от „Хари Потър” или каквото се сетите). В основата обаче винаги стои оригиналната идея, достатъчно жизнеспособна да живее зад границата на държавата и зад границата на жанра. А детското книгоиздаване граничи не само с производството на играчки. От другата му страна е образованието – както напомня другата тематична изложба на панаира, „Дидеа” – за дидактически материали и обзавеждане на детски градини и училища. Подборът е впечатляващ – не случайно Италия е родината на Монтесори. И тук, като при селектираните за награда книги, явно критерият е бил простата, изящна и развиваща мисленето идея.
Панаирът е място, където подобни идеи могат да си пробият път въпреки неравния старт, въпреки липсата на огромни инвестиции. Участвалите в конкурса книги получават видимост, каквато иначе трудно биха постигнали. Украинците от издателство „Старият лъв”, например, втора поредна година са сред наградените, въпреки че мащабът им иначе не може да се мери с този на големите световни играчи. Разбира се, за да участваш в конкурса, трябва да наемеш щанд, което отрязва пътя на съвсем малките издателства. Инвестицията явно е сериозна не само за дребосъците, доколкото съвсем в края на едно от големите халета намирам павилион, който си делят четири малки, но прочути издателства от различни краища на света – френското „Les Trois Ourses”, мексиканското „Petra”, индийското „Tara” и японското „One Stroke”, обединени в колектива „Small World”. Там, скрит зад медицинска маска, седи и легендарният японски автор на минималистични поп-ъп книжки Кацуми Комагата, чиито произведения бях виждала само заключени в стъклена витрина в изисканата книжарничка „Tropismes” в Брюксел. Мисълта, че дори автор от такава величина се самоиздава, пък и дели павилион с други, действа доста смиряващо.
Разбира се, освен павилиони на отделни издателства, има и национални павилиони – нещо, което би звучало логично и в нашия случай. Те са обикновено много промислени, дизайнът им е интересен (ефект на черна дъска при хърватите, стърчащи моливчета като опора за книгите при литовците), подборът – внимателен. Някой някъде е вярвал на специалистите си повече, отколкото на лобитата, та резултатът не е сбириток от пазара, а стои цялостно и има физиономия. Литовците примерно са издали няколко различни каталози – един дебел, специално за илюстрация, друг с кратки резюмета на книгите, трети по-подробен, но пък свил фокуса до 20 важни детски книги. Спомням си какво съм виждала и в Латвия и изведнъж се сещам, че ние дори нямаме история на българската детска книга, камо ли пък съвременна история, камо ли пък годишен каталог. А би било лесно и хубаво.
Защо не се случва? Защото повечето такива неща у нас минават през браншовата организация АБК, която има безспорни заслуги за насърчаването на четенето (и за организацията на литературния фестивал!), но по своето естество е сбирка от търговски дружества, всяко от които преследва своите интереси. То е и основано на чисто икономически принцип – в него се допускат само онези, които са регистрирани по ДДС. Следователно, трудно може да се очаква членовете му сами да свършат работата на критиката (и на хората в Министерството на културата, които би следвало да отговарят за това) и да направят подбор по някакъв друг критерий (дай боже, естетически). Новосъздаденият Национален център на книгата обяви като свой приоритет популяризацията на българската книга в чужбина, значи тъкмо от него трябва да очакваме да поеме отговорност по този въпрос. Що се отнася до детската книга, това е особено важно, защото тя въздейства едновременно на няколко поколения, търси се от родители с различен тип образование и интереси (които иначе може да се разминават в подбора на „възрастни” четива) и има удивителна трайност – отпечатъкът от любимата ви детска книга може да постави някоя страна на вашата лична карта на света за цял живот. Защо пък тази страна да не е нашата?
P. S. Панаирът в Болоня е на 1:45 часа и 70 лева самолетен билет разстояние.