Драмата на гърците може да спаси Европа
В крайна сметка, министрите на финансите от еврозоната постигнаха компромис с новото гръцко правителство. Това е по-малкото зло, защото един евентуален „grexit”[1] би бил катастрофа за всички. Обаче един все по-технократичен орган, в какъвто се превърна Еврогрупата под натиска на Германия, може ли да измери драмата, която от пет години насам разори хиляди гръцки домакинства, разкъса социалната тъкан, подкопа легитимността на до вчера доминиращите партии и изпразни страната от една значителна част от нейната младеж? И преди всичко, може ли такъв орган да разбере, че резултатът от изборите на 25 януари беше нещо съвсем различно от настъпление на крайно левите или популистко отклонение, както твърдят не един и двама европейски лидери? Това беше освобождаване на електоралното тяло от страха, който бе сковал избора му при парламентарните избори през 2012; другояче казано, това беше победа на свободата, на демокрацията и на политиката над тиранията на икономизма.
Повече от съмнително е, когато грижата за числата замества грижата за хората. Това може да го направи само една стабилна Европа, решена да покрие демократичния си дефицит. При липса на такава решимост ще се върви от едно банково споразумение към друго – така, искайки да спечелим време, изправени пред неумолимия растеж на дълговете, само го пропиляваме, пропускайки спешната необходимост да възстановим действената солидарност между нашите народи. Как наистина да не си извлечем горчивия урок от последните години, който гърците повече от всеки друг европейски народ научиха: че нашата, привидно обща, парична единица дълбаеше всеки ден все повече икономическа и социална пропаст между страните от Севера и страните от Юга – противно на целта, провъзгласена от Съюза, която беше тяхното постепенно приближаване; че приложеното от 2010 г. лечение от икономическата директория, която дефакто ни управляваше, се оказа също толкова неефикасно, колкото и разрушително, и правеше невъзможна всяка реформа в дълбочина; и че днешна Европа, лишена от политическа визия, не спира да подхранва неразбирането между нашите народи, националните егоизми, идентичностното самозатваряне, ксенофобията, възхода на крайно дясното.
От самото начало на това корабокрушение мнозина гърци, които се чувстват дълбоко европейци, си задават въпроси за тези проблеми на Европа, както и за проблемите, свойствени на тяхното общество. Те започват от началото на XIX век, когато възраждаща се Гърция свързва, за добро или за лошо, съдбата си със съдбата на Стария континент. Това е основополагащо събитие, без което не може да се разбере ставащото днес. Представете си, от една страна, едно архаично общество, по-близко до света на Омир, отколкото до индустриалната и капиталистическа модерност на Европа, към която то иска, въпреки всичко, да се интегрира, без никога да успее докрай, чак до наши дни. И, от другата страна, една арогантна Европа, доста често третираща Гърция като полуколонизирана страна със съдействието – трябва да го кажем – на много наши ръководители (това го преживяхме, потресени, отново през последните години).
Тази история се повтаря през целия XIX и XX век при получаването на независимост от Балканите, а после и от всички, колонизирани от Европа страни по света. Тази история в голяма степен осветлява днешните драми по нашата планета. Днес всички сме в една лодка. Не съществува криза, която да не е едновременно вътрешна и външна: погледнете джихадистката заплаха, която ни връхлита както отвън, така и отвътре; погледнете новото настъпление на антисемитизма и на ислямофобията в Европа, които само подхранват омагьосания кръг на насилието. До компромиса от 20 февруари се стигна без съмнение, защото тази ситуация не може повече да бъде подминавана.
За да се противопоставим обаче на цивилизационната криза, обхванала Европа, трябва да надмогнем финансовия поглед към нещата. В този свят, който постоянно се смалява, всичко е взаимнозависимо: икономика, политика, правосъдие, етика, култура. Ако не намерим средствата да съборим диктатурата на една икономика (която няма друга крайна цел, освен самата себе си) над всички останали сфери на човешката дейност, те ще бъдат, в крайна сметка, напълно изпразнени от съдържанието им – което придава смисъл на живота ни.
През XIX век Европа помогна на гърците да преоткрият няколко хилядолетната непрекъснатост на тяхната цивилизация, дълбоко скрита от векове османска окупация. Любопитното е, че днешната криза има подобен ефект: тя ни кара да преоткрием вечната стойност на нашия език, дълбоко скрита този път от довчерашното консумеристко опиянение. Така думи, като икономика, политика, демокрация, добре познати на всички народи, са запазили в духа ни своя първичен смисъл: икономика (дума, съставена от oïkos и от nomos), която означава управляване или закон, който управлява дома; политика, дейност в служба на полиса (града); демокрация, върховната власт на демоса ( на народа). А от какво всъщност имаме нужда всички днес, ако не да основем закона на нашия дом върху политиката, разширена до пълния смисъл на думата, а после върху нея да основем обновлението на болната демокрация?
Това ще ни помогне може би да открием отново – отвъд „пазарите”, тези места за спекулация, които така често водят до взаимно унищожение на хората – агората като предпочитано място за диалог, а това значи и за демокрация. Възраждането й би било преди всичко победа на смисъла на думите, така ужасно развратен от дървения език на нашите постдемократични технократи. Да помислим за тази утопия. Защото без компаса, който тя ни предлага, визията за Обединена Европа няма да има бъдеще. Ето защо, ако нашите европейски партньори разберат наистина драмата на гърците, това би им помогнало да разберат по-добре себе си, да намерят собствените си корени и да дадат нова легитимност на нашите институции.
Le Monde, 18 март 2015